Помагало за депутати
Съвременното законодателство в областта на езика в световен мащаб предлага цяла палитра от решения на езиковите проблеми. Самото наличие на такова законодателство по правило е отражение на факта, че гражданите на дадена държава принадлежат към повече от една етническа общност, което налага правно определяне на статута на езиците на отделните етноси и регулиране на функционирането им. Вземането на едно или друго решение е обвързано с конкретните условия на функционирането на езиците в рамките на дадена държавна територия, от йерархията им в обществената комуникация и не на последно място от отношението на обществото като цяло към съответните езици.
И не би могло да бъде иначе, защото наред с основната си функция да бъде средство за общуване, езикът притежава и ясно изразена символна функция. Като елемент от ценностната система на индивида и обществото, езикът е средство и начин не само за личностно самоотъждествяване, той е не само белег на етническа принадлежност, но и знак за национална идентичност. Затова наред със знамето и герба езикът се е превърнал в един от иконичните знаци на държавността. Може би най-лаконично тази символна функция на езика характеризира Джошуа Фишман още през 70-те години на ХХ в. със забележката си, че хората искат езикът им да бъде не само пригоден, т.е. удобен и лесен за употреба, но и да отразява това, което те като общност са били преди, това, което в момента са, и това, което смятат, че ще бъдат в бъдеще.


Днес конституциите на над 130 държави по света съдържат постановления, засягащи езиковата област. В основата на тези текстове са залегнали различни принципи. В едни законодателства за основен се приема принципът на териториалността (наричан още германски принцип) и езиковата принадлежност се определя според местоживеенето - класически пример в това отношение са Швейцария и Белгия. Другаде се прилага принципът на личността (определян и като романски принцип) и езиковата принадлежност е право на индивидуален избор. В някои конституции са изведени само общи принципи, въз основа на които се определя рангът на езиците в обществената комуникация в пределите на дадената държава; другаде тези общи принципи са подкрепени от административно-юридически апарат. Според ранга им в обществената комуникация в рамките на дадена държавна територия социолингвистиката дели езиците на мажоритарни и миноритарни - мажоритарен е етническият език, господстващ във всички обществени сфери, а миноритарен - онзи, който обслужва само някои от тях. Традиционно използваните в законодателствата термини за обозначаване на мажоритарния за дадена държава език са държавен, национален или официален език. В някои законодателства присъстват разпоредби с конкретни санкции (най-често парични глоби) за неспазване на езиковите постановления, в други пък се разчита повече на промяна на ценностната ориентация на обществото спрямо даден език.
Днес в Европа политиката на икономическа и политическа интеграция, водеща към все по-голямо разширяване на Европейския съюз, парадоксално се съчетава с тенденцията към културно-езикова диверсификация. Това се обяснява най-общо с утвърждаването на хуманистичните и демократичните възгледи, с превеса на гледната точка, че всеки език е обществено и общочовешко богатство, неповторимо в своята индивидуалност, и с възприемането като водещо на "правото на различие".
Ако потърсим обаче по-конкретните причини за това явление, неминуемо трябва да насочим поглед към европейската история от началото на ХХ в. Версайският договор от 1919 г., бележещ края на Първата световна война, налага като основополагащ при определянето на следвоенните европейски граници Уилсъновия принцип за самоопределението, според който държавните граници трябва да съвпадат с езиковите и етническите граници. Това е времето, когато според Ерик Хобсбаум "принципът на националността възтържествува, независимо че това нито е можело да се предскаже, нито е влизало в сметките на победителите". Версай фактически създава по думите на Пол Джонсън "повече и по-разгневени малцинства", защото повечето от новите държави, създадени върху руините на дотогавашните империи, се оказват също толкова етнически и езиково нехомогенни, колкото и старите "затвори на нациите", а новите националистически режими в междувоенна Европа проявяват често пъти много по-голяма нетолерантност от старите империи. Логична последица от стремежа да се създаде един континент от унитарни държави, всяка от които с хомогенно в етническо и езиково отношение население, е масовото експулсиране или изтребление на малцинствата. Убийственото израждане на национализма в териториалния му вариант в най-новата европейска история намери израз в политиката на "етническо прочистване", белязала в самия край на ХХ в. и кървавия разпад на Югославия - последната миниимперия на Стария континент. Като цяло събитията отпреди 15 години в страните от Централна и Източна Европа доведоха до обособяване на повече от дузина нови малки държави от национален тип, възникнали при разпадането на федеративните държави от социалистически тип в Европа. Те обаче на свой ред също останаха нееднородни в етническо и езиково отношение и в някои от тях с нова острота възникна въпросът за функционирането на езиците на етническите общности. Редица от новите европейски демокрации приеха езикови закони, които в някои случаи могат да бъдат тълкувани по-скоро като стремеж да се заяви новата йерархия на езиците в пределите им и не на последно място като израз на желанието да се натрие носът на новите малцинства с майчин език бившия за съответната федерация мажоритарен език, който вече чрез законова уредба е понижен в статус на миноритарен език и сведен на места до сферите на примарното общуване.
Показателен в това отношение и примерът на бившите съветски прибалтийски републики по отношение на руските малцинства в пределите им.
Западна Европа отдавна е приела факта, че етносите и държавите не могат да съвпадат. Ясно изразена тенденция в езиковата политика на повечето страни от тази част на континента е поставянето на акцент върху разширяването на обхвата на функциите на миноритарните езици чрез промяна на статута им в обществената комуникация. Може би си заслужава да дадем като пример Белгия - една страна с доста динамично езиково законодателство, където в продължение на един век са издадени редица езикови закони, благодарение на които фламандският език (близък до холандски и майчин за мнозинството граждани) постепенно става равноправен на френския. С първия езиков закон от 1873 г. фламандският е допуснат в съдопроизводството, а след това последователно в администрацията и държавните училища на Фландрия наред с френския (1883 г.); от 1900 г. се изисква задължителното му владеене при постъпването на някои държавни длъжности. Според принципа на двойното едноезичие в закона от 1930 г. Фландрия и Валония стават едноезични области, а Брюксел получава статут на двуезичен град. Законът от 1935 г. постановява съдопроизводството да се води на езика на областта, в която е разположен съответният съд без оглед на езиковата принадлежност на страните по делата, подготовката на войниците да става на майчиния им език, като за офицерите стават задължителни и двата езика. През 1962 г. се установява твърда езикова граница между двете области и в крайна сметка днес двата езика в Белгия не само по закон, но и де факто имат равен статут.
В Испания преходът от диктатура към демокрация след падането на режима на Франко през 1975 г. е белязан и от либерализиране на езиковата сфера. Според конституцията от 1978 г. в рамките на единната испанска държава се признава правото на националностите на автономия, а в езиковата сфера задължителното владеене на испански за всички граждани се обвързва с признаването на статут на официални езици и на каталански, галисийски и баски за съответните области, като се изтъква, че тези езици са обект на специална закрила. В закона за автономия на Каталония се посочва, че испански и каталански са официални за цялата територия на областта при всякакви условия, местните закони се публикуват и на двата езика, в администрацията и съдопроизводството гражданите избират езика, на който да общуват, в сферата на образованието се преподават и двата езика, независимо от майчиния език на ученика с цел да се осигури реално двуезичие, а според закон от 1983 г. всички държавни ведомства трябва да оказват услуги и на двата езика. Самото законодателство обаче не предвижда задължителни санкции и на практика каталански остава само в сферата на устната реч, доколкото испански е предпочитан в писмената комуникация. В друга автономна област - Страната на баските, правото на баските да знаят своя език се обвързва със стремежа към разширяване на сферите на използването му в администрацията, образованието и електронните медии. През 1976 г. с кралски указ е създадена Академията за баски език, в училищата се прилагат три форми на обучение по баски език, но все още този език господства само в примарните сфери на общуване. Логично продължение на тази езикова политика е внесеното от Кралство Испания на 10 май 2004 г. в Европейския съюз искане каталански, галисийски и баски език да станат и официални езици на съюза.
Финландия също е страна, чието езиково законодателство е насочено към разширяване на функциите на миноритарния език - в случая фински. През продължилото пет века шведско владичество в страната в администрацията господства шведският. През 1863 г. е приет указ за въвеждане на фински в администрацията и съдопроизводството, последван през 1900 г. от указ, според който езикът на висшата администрация става руският поради присъединяването на Финското княжество към Русия, докато жителите имат право да използват в администрацията фински, шведски или руски.
Получаването на независимост през 1919 г. е последвано от езиков закон през 1922 г., според който в страната за държавни са признати фински и шведски (майчин за едва 6% от населението). Населените пунктове са обособени в четири категории според езиковата принадлежност: едноезични фински, едноезични шведски, двуезични с преобладаващ фински и двуезични с преобладаващ шведски. Законите се публикуват на двата езика, в парламента дебатите също се водят на двата езика, в МС и парламентарните комисии се използва фински, който е и език на командването в армията. Училищната система е дву-едноезична, т.е. училищата са или фински, или шведски; в електронните медии двата езика са равнопоставени и на практика в страната в рамките на един век е осъществен преход към ситуация на билингвизъм. Европейският съюз също поддържа езикова политика, насочена по същество към защита на малките езици, изразяваща се в зачитането на културното, етническото и езиковото многообразие. Според европейското законодателство всеки един от официалните езици на страните членки е и официален език на съюза. В този дух 2001 г. беше обявена за Европейска година на езиците, а чл. 22 на Хартата от Ница от 7.12.2002 г. дава право на гражданите на ЕС да ползват своя собствен език, когато се обръщат към европейските органи и да получават отговор от тях на съответния език. Така по същество Обединена Европа се стреми да стимулира обществения мултилингвизъм.
Винаги, когато у нас във фокуса на обществения интерес се поставя въпросът за необходимостта от специален закон, който да урежда езиковата сфера (досега в Народното събрание от 1990 г. насетне са внесени четири законопроекта за езика и един законопроект за връщането на историческия правопис), по правило се дават примери със закона за езика във Франция (от 1975 г., последван от закон от 1994 г., който отменя предишния). Френският езиков закон е провокиран от масовото навлизане на американизми във френския език, от притока на чужденци в страната, а не на последно място и от загубата на позициите на френски като предпочитан международен език в полза на английски. Премълчава се (или пък не се знае), че редица разпоредби на закона от 1994 г. са отменени като противоконституционни от конституционния съд на Франция.
Макар че в България няма специален закон за езика, съвременното българско законодателство третира въпроса за официалния език в редица закони. Според чл. 3 на българската конституция официален език за страната е българският; по силата на това постановление в чл. 36 е посочено, че изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани, като тези от тях, за които българският не е майчин език, имат право да изучават и ползват своя майчин език. В чл. 98 от ГПК е посочено, че искова молба се прави на български език; според чл. 11 на НПК наказателното производство се извършва на български език, а жалбите до ВАС се подават на български език. В Закона за отбраната и въоръжените сили се постановява, че българският език се използва във всички случаи. Текстове, свързани с функционирането на официалния език, присъстват и в Търговския закон, Закона за защита на потребителите, в Закона за народната просвета и в Закона за радиото и телевизията, като в последните два акта се посочват и случаите, в които се допуска и използването на други езици. Дори и този бегъл поглед върху българското законодателство дава основания убедено да се твърди, че в България е налице адекватна нормативна база, осигуряваща доминацията на българския език във всички обществени сфери. В езикознанието е добре известно, че един език развива и обогатява структурните си възможности тъкмо когато е средство за общуване в максимален брой обществени сфери, а държавата е създала и институции, които да проучват, изследват и кодифицират нормите на този език, какъвто е случаят със съвременния книжовен български език. Какво тогава дава повод за безпокойство и тревожи част от българското общество и поставя въпроса за нуждата от специален закон за защита на българския език?
Причините за това са най-общо три явления. На първо място е нахлуването на американизми в езика (явление от световен мащаб, засягащо повечето от днешните книжовни езици, поради доминацията на Америка и превръщането й в единствена суперсила); следва графичната латинизация на градското пространство най-вече със средствата на рекламата и накрая, макар и не на последно място по важност, идва осезателната трансформация на съвременната комуникативна норма. Нейните най-ярки прояви са в областта на лексиката, изразяващи се основно в съзнателното смесване на книжовни елементи с елементи от разговорния език, жаргона и просторечието в езика на медиите. Тези процеси дават основания за крайно негативни емоционални оценки, идващи най-често от средите на творците на словото, че българският език се е превърнал "в беззащитна плячка", че "го залива вълната на изгрубяването, опростачването, омърсяването", че е "станал груб и уличен, пошъл, варварски, безцеремонен и безнравствен". Доста наивно е да се мисли обаче, че специален закон за българския език би могъл да регулира употребата му чрез забрани и санкции. Нека бъдем прагматични патриоти и да погледнем на езика по-рационално - да го защитим най-добре можем чрез системата на ефективно високотехнологично и качествено образование, защото в образованието езикът ни е и предмет, и средство за обучение. Затова, когато говорим за защита и опазване на българския език, е време да си зададем въпроса: До каква степен нашето училище изгражда адекватни комуникативни стратегии и умения и формира представата за българския език като ценност в съзнанието на децата ни?

Н. с. д-р Руска Станчева
Институт за български език - БАН


Европейски държавни практики в езиковата област