Няма армия само от генерали

За пътя на младите в науката

- Нека започнем с Немския факултет в Техническия университет, който вече стана на повече от 10 години. Бях свидетел на ентусиазма сред кандидат-студентите - записаха се дори момичета. Начинанието се оказа успешно, така ли?
- Ако започна отзад напред - с момичетата изненадахме дори германските колеги. Във втория випуск, който приехме, имахме точно 50 процента момичета, което за тях беше много впечатляващо, тъй като процентът на жените в инженерните специалности в Германия е твърдо едноцифрен - 3, 4, 5, максимум 6 процента. А при нас - цели 50! Сега жените са малко по-малко от половината, но така или иначе балансът е приличен. А иначе факултетът има сложното име Факултет за германско инженерно обучение и промишлен мениджмънт. Обучението е в две направления: "Общо машиностроене" със стандартната за Германия продължителност от 5 години плюс 1 подготвителен семестър за езикова подготовка и за подготовка в областта на математическите и природните науки. В Германия средното образование е 13 години и от това произтичат известни разлики. А стремежът беше да се възприеме изцяло учебното съдържание от тях. Това е едната важна основа на факултета, другата е "Промишлен мениджмънт" или "Индустриален мениджмънт". Обучението в специалността е, както в Германия се нарича, "надстроечно", тоест обучение за хора, завършили висше образование в инженерни и природонаучни специалности.
- Нещо като магистър?...
- Нещо като магистър, но по онова време нямаше степен "магистър", затова беше кръстенo "надстроечно обучение". В рамките на 2 години студентите получават допълнителна икономическа подготовка в областта на правото, счетоводството, статистиката, финансите, на управление на персонала и на ресурсите, мениджмънт и т.н. - всички тези неща, които не са свързани с инженерните науки, а представляват тяхната икономическа надстройка. Причината за въвеждането на това обучение беше, че такъв вид специалисти се продават много добре на пазара на работната сила в Германия, а междувременно се оказа, че и тук се продават добре.
- 100 процента реализация ли?
- Да, 100, повечето още преди да завършат. Положителният резултат от цялото обучение е в известен смисъл не много благоприятен за нас, защото студентите намират достатъчно добре платена работа и никой не иска да остане в университета. Добре е, че намират работа, лошо е, че не искат да остават тук. Повечето започват със значително по-висока заплата от моята и това са причините да не намираме хора, които да преподават. Има единици, разбира се, но наистина единици.
Тези две направления бяха изградени съвместно с два известни германски технически университета: машиностроенето - с университета в Карлсруе, промишленият мениджмънт - с университета в Брауншвайг. Обучението тръгна с български и германски преподаватели. Абсолвентите от двете специалности получават и германски дипломи: завършващите "Промишлен мениджмънт" - диплома, подписана от българска и от германска страна, от двамата ректори; завършващите "Общо машиностроене" - българска диплома за инженер и германска диплома за инженер. Все едно, че са завършили в Карлсруе.
Доставена беше апаратура, от германска страна се отпуснаха доста средства през тези години - няколко милиона лева за оборудване на лаборатории, за изграждане на библиотеки - имаме 8 000 тома най-съвременна литература, абонаментите на Факултета са толкова, колкото са общо на целия Технически университет... От тая гледна точка нещата стоят добре. Имаме редовни специализации за преподавателите и, което е много важно, за всички студенти - не по-малко от един или два месеца стаж за "Промишлен мениджмънт" и три месеца за "Общо машиностроене" в Германия в рамките на един семестър. Освобождаваме един семестър, за да отидат в германски предприятия като практиканти. Оказа се много важно - връщат се различни след няколко месеца.

- Различни в какъв смисъл - дисциплинирани може би?
- Пораснали. Пораснали, съвсем просто казано. Преди да ги изпратим там, малко училищно вървят нещата - да излъжат преподавателя, когато ги натиска да ходят на занятия... Като се върнат, са възрастни хора - вървят подир преподавателя и искат да научат още. Имат изисквания към обучението си. Преди да отидат, искат да не учат, след като се върнат, искат да учат.
- А остават ли в София, или отиват преподаватели в Карлсруе или Брауншвайг?
- От тези, които учат машиностроене, има няколко в Карлсруе. Малко са тези, които са завършили тук и тогава отиват там. Повечето не завършват тук. Това е най-сериозната загуба: 40 процента от тези, които започват при нас, се прехвърлят в Германия. Това е много лесно, защото всички изпити се признават. Има няколко души, които работят сега там като преподаватели. Дисертации направиха в Карлсруе. От тези, които завършиха тук, има и такива, които отидоха в други университети - в Мюнхен например имаме асистенти. Но повечето от завършилите тук остават в България и те са важните за нас, макар че положителен ефект има и от тези, които отиват в Германия: от една страна, знае се, че са учили тук, оттук са тръгнали, от друга са важни контактите. Има хора, които работят в германски предприятия и чрез нашите бивши възпитаници вече имаме договори с някои от тези предприятия за разработки.
- Цари усещане сред университетската преподавателска общност, че нивото на студентите пада. Така ли е?
- Да, пада. Включително в нашия университет нивото пада и основната причина е масовизацията. Ние приемаме изключително висок процент от завършващите средно образование. Мисля, че сме от първите в света с процент на преминаващите от средно във висше образование. Особено като се има предвид, че не всички завършват средно образование, даже не всички завършват начално и основно образование. Но от завършилите средно, много голяма част преминават във висшето. Децата, които се раждат годишно, са около 65 000, а местата, които предлагат българските висши училища ежегодно, са около 40 000. От тези 65 000 не зная каква част ще завърши, но, да кажем, може би около 40 000; и всички те могат да станат студенти. Тоест количественият капацитет на нашето висше образование е доста над необходимото. А ние, незнайно защо, продължаваме да го разширяваме по една или друга причина. От държавна гледна точка няма основание да бъде разширявано, напротив - трябва да бъде свивано. Имаме капацитет за по-голямо производство, а не го използваме. По-добре е да се инвестира в наличното, отколкото да се гради нещо ново.
- Това ли беше причината да подадете оставка като зам.-министър на образованието, след като беше одобрено създаването на Медицински факултет към СУ "Св. Климент Охридски"?
- Да, това е единствената причина. Защото решението е недалновидно от гледна точка на държавата. В България има 5 медицински факултета, те имат производствен капацитет поне 2 или 3 пъти по-висок от това, което в момента произвеждат, а ние отваряме нов факултет!? Изграждаме нови "производствени мощности", без да сме натоварили тези, които имаме! България може да удвои приема на медици от днес за утре, съществуващите факултети могат да ги поемат. Медицинското образование е най-скъпото образование в света. Беше ми интересно да прочета, че ирландците искали да пращат тук хора да ги обучаваме за медици, защото на тях им е скъпо и не могат да си го позволят. Представяте ли си?! Ирландия казва: "Това е прекалено скъпо за нас", а България казва: "Защо да не отворим още един медицински факултет, колко му е"!
- Тук опираме до платеното обучение. Кой плаща в България за обучението? И какво става с тези специалисти след това?
- Основно държавата плаща. Във висшето образование по време на социализма беше прието да се планират кадрите - трябват толкова инженери, толкова медици, толкова физици на база прогнози за икономиката или искания на икономиката. Както знаете, първата ни работа, като се обърна палачинката, беше да закрием Държавния комитет за планиране. Не знам дали това беше най-разумното. Не мога да кажа как и колко добре е работил той, но навсякъде по света се планира. На Запад - повече, отколкото тук. А нашата първа работа беше да кажем: "Долу планирането!" Малко странен подход. Не съм поборник за този комитет, но планирането е много важна дейност.
Покрай това, че се мъчим да се доближим до Европейския съюз, нещата стоят по по-различен начин. Западна Европа е много силно социално ориентирана за разлика от САЩ. В Западна Европа образованието е безплатно практически.

- Блеър едва не падна заради таксите, които въведе във висшите училища...
- А те не са умопомрачителни. Същите истории ги имаше в Германия - студентите излязоха на улицата. Защо? Защото искали да въведат 1 000 марки такса. 1 000 марки все пак не е и половин заплата там. Това е все едно в България да въведете 100 лева такса. У нас непрекъснато се говори, че трябва студентите да си плащат за обучението. Плащат си в Америка, в Европа никъде! В Европа плаща държавата. Казват, в Англия се плаща... И в Англия не се плаща, там таксите за обучение досега ги предоставяше държавата. Държавата дава парите на студента, той ги дава на висшето училище. Това е начин да се управлява финансирането на висшите училища. Парите отиват в училището, което студентът е избрал. Като чрез тези такси в Англия се финансираха не повече от 30 процента от бюджета на висшите училища, даже по-малко. И парите пак са осигурени от държавата, това е просто друга пътека, по която те достигат до висшите училища. В Европа няма платено висше образование, таксите тепърва се въвеждат. Наскоро имахме разговори със Световната банка във връзка с приключването на заема за образованието (в частта му за висшето образование) и оттам неколкократно ни обръщаха внимание, че трябва да повишим таксите за обучение, защото в закона сме писали до 30 процента от издръжката. Значи ако 1 студент струва 1 000 лева, 300 лв. би трябвало да са от таксата. Биха могли по закон. При нас те са доста по-ниски - 8, 9, 10, 11 процента най-много. Моята позиция при преговорите беше, че ние - така или иначе - погледнато като процент от българската заплата, сме по-високо от Западна Европа. Да кажем, в Германия въобще нямаше такси, сега се мъчат нещо да направят с тези 1 000 марки, в Англия също, в Австрия още няма такси... Таксите, които студентите плащат там, са относително символични в сравнение с техните заплати. Тъй като нашият стремеж е да се интегрираме в Западна Европа, да възприемем подходите й, очевидно е, че няма да има високи такси за обучение. Такси ще има, но няма да бъдат кой знае колко високи. Аз се съмнявам, че ще достигнем скоро и 30-те процента, които по закон са допустими. Защото това би значило да утроим таксите. Беше направено предложение във връзка с финансирането на ВУЗ-овете (не зная доколко ще бъде възприето от МОН, от държавното ръководство, от МФ) държавата да определя колко средства са необходими за издръжката на един студент за периода на неговото обучение и всичко онова, което ги надвиши по една или друга причина - прекъсване и т.н. - да се поема от студента. Тази издръжка не може да е безкрайна, не може той да следва 7-8 г.
- Легенди се носеха по мое време за колеги, учещи по 10-11 години...
- Ами да, ако студентът реши да учи по-дълго, държавата трябва да каже: "Нека учи, но тогава да си плаща!" И да си плаща не таксата, а цялата издръжка, която държавата е преценила, че струва един студент в определено направление. Да кажем 1 500 лева за инженерните специалности, 3 или 4 000 лева за медицинските специалности. Да учи колкото иска, но да плати тези пари.
- Някога беше много престижно да си инженер...
- Да, да, всички партийни секретари и кметове бяха завършили ВМЕИ.
- Сега обаче тежката ни промишленост се разпадна. Какво става със завършващите Техническия университет? Намаля ли напливът към инженерните науки?
- Броят на студентите не намалява, даже съм малко изненадан от факта, че той започна пак леко да расте. За съжаление, ние нямаме система, с която да проследяваме какво става с абсолвентите: къде отиват, какво работят, колко бързо си намират работа? В Англия има доста добре изградена система за това. Иначе на континента, както се казва, като че ли няма такава, а при нас - съвсем нищо. Моите впечатления, които не са базирани на обективна информация, са, че абсолвенти от определени направления си намират относително лесно работа. Компютърните технологии, комуникационните технологии - там има търсене на кадри. Макар не винаги да се използва цялостно квалификацията, която имат. Отиват по разни софтуерни фирми, правят страница на еди-кого си, но страницата не изисква сериозни познания на инженерно ниво. И добри ученици могат да правят страници, нали? Нямам впечатление, че безработицата сред нашите абсолвенти е кой знае каква. Макар че има всякакви крайности - случвало ми се е да ми продават и банани наши абсолвенти, защото там са си намерили нишата...
- А има ли структурни промени в наплива към различните факултети?
- На първо място са компютърните или комуникационните технологии. Машинните специалности са на дъното. В тях се приемат кандидатите с най-нисък бал.
В езиковите факултети нещата са относително добре, там имаме доста добри студенти, защото идват от езикови гимназии, тоест минали са през подбор преди това, от тях още веднъж е направен подбор, за да влязат тук. Те си намират и доста по-лесно работа, независимо от специалността, тъй като, от една страна, в България навлизат чуждестранни фирми, които търсят хора с някакъв език, от друга страна, българските фирми излизат на международните пазари и на тях също им трябват хора с езици. Езиковата квалификация им дава доста по-добри шансове да намерят място на пазара на работната сила, макар не винаги по специалността. Но един инженер е дялан камък, както се казва, той пасва навсякъде.

- А бъдещите "дялани камъни" намират ли високото качество на обучение във вашия университет?
- От студентите няма сериозно недоволство по отношение на учебния процес. Макар че има оплаквания в компютърните технологии заради техниката. Нямат последната техника там или, ако имат, тя не е в такова количество, че всички студенти да получат достъп до нея. Споменах вече, че при нас, в немския факултет, сме доста по-добре оборудвани с компютърна техника и всички студенти имат свободен достъп до компютри от последните две години.
- Значи недоволство от техническата база...
- Справяме се някак, ние специално от Техническия университет. Има известни приходи от договори с някои предприятия, предимно български. С чужбина са малко. Има приходи и от международни програми - VI рамкова програма, по-рано "Темпус". Имаме и голям брой чуждестранни студенти, които плащат прилични такси, доста по-високи от издръжката, която се дава за един български студент. При нас държавата дава около 1 500 лева за български студент за 1 година, докато чужденците плащат тройно - 3 000 долара. А обучението им не струва 3 пъти повече, те се обучават на същите неща, на които се обучават и българските студенти. Техническият университет има две сериозни пера в бюджета: едното е от държавата, другото от таксите (всички студенти плащат някакви, макар и минимални, чуждестранните студенти плащат доста високи), освен това по договорна тематика имаме приток на средства - и те са съпоставими с идващите от държавата. Някъде 60:40. Значи близо 1/2 от средствата на университета ни идват не пряко от държавата. Разбира се, не е съвсем коректно да се смята така, тъй като таксите, които събираме от студентите, всъщност са държавни такси. Те би трябвало да ги плащат на държавата, а държавата да ни ги предоставя, но те ги плащат директно тук. За тях не може да се каже, че са чист собствен приход. Но, така или иначе, това не е бюджетен приход, това е приход, който идва от студентите и от договорната тематика. Доста е сериозна тази компонента и съответно заплатите тук са относително високи, мисля, че са по-високи от Софийския университет, по-високи са от БАН.
- Каква част от тези средства отива за обновяването на материалната база?
- Не мога да ви кажа с много голяма точност. Така или иначе, непрекъснато нещо се купува. Главно компютри, понеже тази база остарява много бързо. В тази сфера не може да се каже: полека-лека ще наситим... Не се насища, защото тия, които са стари, дори няма на кого да ги подариш, никой не ги иска. За мен не е много добре това, че основно в компютри се инвестира. Наша слабост, на преподавателите, е, че искаме предимно компютри, а не друго лабораторно оборудване, което също е много остаряло. Говорил съм с колеги от електротехническата област, където нещата по-бързо се развиват, особено в слаботоковите отрасли - един от тях се оплака, че в лабораторията, където се правят упражненията, оборудването е по-старо от студентите му. Е, разбира се, много неща могат да се симулират на компютър, но не всичко. В тази връзка имах някои стълкновения в министерството, където ми обясняваха, че всичко трябвало да се тласка към дистанционно обучение, защото там била истината. И ми се наложи да попитам все пак някой би ли легнал на масата на хирург, обучаван дистанционно? Който за пръв път вади ножа и замахва над масата? Това е малко опасна история! Та някои неща не могат да се учат на компютър, трябва да се пипне, трябва да се изцапа човек, да му се защипе пръстът някъде... Специално в нашите науки не всичко може да се симулира. И ябълката, паднала на главата на Нютон, е истинска, а не симулирана на компютър!
- Дойдоха ли при вас след промените преподаватели от БАН?
- Нямаше причини да дойдат. Тук, между другото, се очерта по едно време едно доста неприятно противостоене между Академията и висшите училища. Имаше известен натиск някак да се сближат тези институции, ако може и да се обединят. Нашата Академия на науките е малко динозавърски тип. Академии, които да се занимават само с наука и да ги финансира държавата, няма на Запад. Държавата може да финансира, ако има нужди. Резултатите да й трябват за практиката, а не да се дават пари просто така...
- А институтите към предприятията, какво стана с тях?
- Изчезнаха, стопиха се, нищо не остана. Не знам точно колко бяха - 200 ли, 300 ли. За тях можем да кажем само "Амин!" Няма ги! Преди години висши училища като Техническия университет докарваха много сериозни приходи от изследвания за икономиката, за промишлеността конкретно. Голяма част от договорите бяха не с предприятията, а с ведомствените институти, които подготвят на предприятията производствената програма. Ведомствените институти контактуваха с нас, възлагаха ни задачи, разработки, изследвания, за да могат да ги пуснат в производство. Внедряването вървеше по тая верига: ние правим изследвания, подаваме ги на ведомствените институти, които ги приспособяват, тестват, за да влязат в производството. Подготвят и производствена документация, което не е по нашите възможности. Така работеше веригата. След това изведнъж изчезнаха ведомствените институти, в рамките на няколко години се получи много сериозна безработица в тази сфера: висококвалифицирани хора, научни сътрудници, старши научни сътрудници и т.н. се оказаха на улицата. Предприятията останаха без разработки, без звена, които да изготвят проектите. Изчезването на тези институти беше един от тежките удари върху производството на България. Предприятията си мислеха, че като не дават пари на институтите, ще останат пари за тях. Но се оказа, че не бяха готови да поемат сами разработките, тъй като структурно бяха разделени - предприятието само произвеждаше, институтът подготвяше документацията, разработки, изделия и т.н., за да ги подаде на производството. Отцепвайки "разработчика", производството остана до някое време, после спря. Това беше една от причините то да се срине тотално. Разбира се, имаше и други - приватизация, умишлено сриване до фалит, за да се купят лесно. Но това е едно звено, което наистина ужасно липсва в българската икономика. И тя трудно ще се възроди, без да го възстанови в своите виждания за бъдещето.
- Лек ли е пътят на младия учен в България?
- Много е усложнен научният път на младите хора в България. Това ме притеснява. Висшата атестационна комисия, според мен, е орган, който трябва незабавно да се премахне. Той е сталинска структура, от времето, когато в науката беше като в армията - дават се звания, не длъжности. Доцент - полковник, професор - генерал. Не е нормално да се става професор на 60 г. В България обаче е нормално. А в Германия не може дори да си подадете документите, ако сте навършили 45. Просто сте безперспективен, не може да ставате професор на 50, защото имате само 15 години до пенсия, а вие трябва да дадете на това общество, на държавата, на образованието, на науката. А за да дадете, трябва да има години пред вас. Професурата не е награда преди пенсиониране. А у нас масово се става "професор" на 58, 60, 62. Аха, да се пенсионира, и хоп! - я да го направим професор, за да не го пенсионираме. Проблемът е, че ние запушваме на младите хора пътя, не им даваме възможност да израснат с тази сталинска институция ВАК. С измислените звания, с това, че една катедра може да се състои само от вождове, без индианци. Вожд, вожд, вожд, вожд, а отзад няма никой! Това не работи! Не може армията ви да е само от генерали, трябва да има и хора с пушки. Някой трябва да стреля, не може само да се командва. А тук имаме катедри само от командващи! Това е българската система, това е дефектът й. Когато съм готов, обявяват конкурс, който е за мен. Никой не казва, че е за мен, но той е за мен, защото аз вече съм готов да стана професор. И аз ставам професор, минавам през безкрайните процедури, макар че съм малко преди пенсия. Всички стигаме това ниво, а не отваряме място за млади хора.
- Това вероятно силно ги демотивира.
- Демотивира ги! За мен тези процедури трябва да се променят. На младия човек, за да го привлечем, след като не му даваме голяма заплата, трябва да му дадем кариерна перспектива. Не мога да му кажа, като е на 25 години: "Виж какво, ела сега тук, тъкмо си завършил, ти си добър студент, аз ще ти дам тема, ще направиш дисертация, която на никого няма да трябва, ще имаш публикации, след 10 години ще те направим доцент, след това пак ще направиш дисертация, пак ще имаш публикации и след още 15 години ще те направим професор. Когато ще си на 58 години." Каква перспектива е това за един 25-годишен човек, като му кажа, че на 60 години ще стане професор?! Той толкова далече не може да мисли. Но ако му кажа, че на 35 ще стане професор, може би ще се замисли: "Да, добре, ще драпам, ще се напъвам, ще напиша една дисертация, публикации тука-там и след десетина години - професор. И ще ръководя научна дейност." А сега аз му казвам: "А бе, ако вървиш добре, ако слушаш и ако работиш, малко преди да се пенсионираш, ще те направя професор." Това е, което му казвам сега в нашата система. Аз се ужасявам от това, че нашите отговорни фактори - от моята категория и по-високо, приказват обратното. Те казват: хабилитационна криза, трябва да има ВАК, за да не станат всички професори. Просто трябва да се елиминира званието и да се въведат нормалните длъжности.
- Професорът като длъжност, не като звание...
- Не може всеки да стане министър! Министрите са 20 - толкоз! Нищо, че съм дорасъл и може би съм подходящ. Има длъжност "министър на образованието", свободна е, мога да стана. Но ако там има министър, няма начин да стана, трябва да го махнат първо него. Още един ли да сложат? Докато в нашата сфера това се оказва възможно, възможно е всички да сме професори. Всеки да стига до министър или до генерал. Това е ненормална ситуация. Науката също е пирамидална структура: един професор отгоре, отдолу трябва да са войниците, които да копаят по цял ден. Те движат науката. Професорът е този, който дава задачите, направлява, познава много хора, има контакти, може да осигури средства, може да даде напътствия с опита си... Аз се занимавам като професор с ред други неща, в частност и да давам интервюта, нали? Докато младият човек няма друга работа, той цял ден прави наука. Той е, който прави науката! Вярно, аз го ръководя, помагам му с всичко, което съм натрупал, но той работи, той копае нивата. Науката се движи от младите хора. Затова на Запад е нормално до 45 години да се става професор, след това няма за кога. Тия неща би трябвало да се променят, а никой не иска да се замисли. Всички казват: "Дайте да вдигнем възрастта за пенсиониране!". Защо да вдигаме възрастта за пенсиониране? Тук вие не влизате всеки ден, но аз влизам и всеки ден ме посрещат некролози. Или на такива като мен, или на малко по-стари, току-що пенсионирали се. Изглежда тази дейност изхабява, хората умират относително млади. От друга страна, мъжете в България, знаете, не докарват до 68. Ако ние кажем, че пенсионната възраст става 70, все едно да кажем до живот. Това не е сериозно! Ако смятаме, че професорите са хора заслужили (а аз мисля, че е така, поне повечето), тогава да направим нещо за тях. Но не да ги караме да работят, докато умрат. Напротив, да им осигурим достойна старост. Ако отидете на морето, ще видите, че е пълно с пенсионери от Запад. Значи тези пенсионери се забавляват, опознават света. А българският пенсионер изпитва ужас! Професорът изпитва ужас да се пенсионира! Ами нека му дадем възможност да не изпитва ужас! Нямало пари? Не е вярно! Има пари! Аз като професор струвам към 1 200 лева, това е моята цена. Заплатата ми е като на лейтенант в армията - 490 лева, като доктор взимам към 100 лева, имам 35 години трудов стаж по 1 цяло и не знам колко процента и отивам с още 50 процента отгоре. Всичко това натрупва някъде към 800-900 лева. И 30 процента плаща ВУЗ-ът за мен като работодател - стават около 1 100 - 1 200 лева, това е моята цена. Ако ВУЗ-ът каже: "Аз го пенсионирам!", освобождава 1 200 лева. Но ВУЗ-ът би могъл да плаща 300 лева върху пенсията ми. Тогава пенсията ми ще стане колкото заплатата. И няма да ме е страх, че ще се пенсионирам. Ще живея както сега. И остават 900 лева от моите 1 200 заплата. Назначаваш един млад човек не с 250 лева заплата, а с 400. Този млад човек не е доктор, няма трудов стаж - значи нищо допълнително не му даваш. Плащаш обаче 30 процента отгоре - и стават 500. Той ще ти струва 500 лева. И пак остават още 400 лева! Чиста печалба! Аз си отивам, на мое място идва млад човек и 400 лева остават, за да му осигурят оборудване. Всеки месец 400. Тоест пари има, желание няма!
- Защо го няма?
- Това питам и аз - защо? И не разбирам! Защо се занимавате с вдигане на възрастта, напротив - намалете възрастта! На Запад така направиха, пенсионираха преждевременно и в ГДР. Но пенсията е висока, 80 процента от заплатата. Тоест те не изпитват ужас от пенсиониране. А ние тук изпитваме ужас и затова е този натиск. Това е грешната посока на мислене! В обратна посока трябва да се мисли. Просто трябва да се направят елементарни финансови сметки, които не изискват висша математика, те са на ниво събиране и изваждане. Очевидно е, че се освобождават средства. Трябвало да се променя социалното законодателство. Ами променете го! Нали важното е държавата да върви. От друга страна, няма нужда да се променя: както пише като изключение в Закона за висшето образование, че за професорите е друга възрастта за пенсиониране, по същия начин в същия закон може да има член, че на пенсионирания професор ВУЗ-ът доплаща към пенсията от бюджета си 300 лева примерно. Пак се прави изключение. Това за мен са просто нерационални неща. Но всеки си казва: "Хайде сега, дай както сме си свикнали! Някак си много революционно звучи." Добре, може би е революционно, ама няма опасност, дайте да го експериментираме! Защо да не го направим?
- Страхът е, може би, че университетите ще произвеждат професори на кило?
- Ама ако стане длъжност "професор", във всяка катедра ще има място само за един професор. Няма опасност! Държавата трябва да каже: "На този ВУЗ - 60 професора!" Край. По един на катедра. Или, да кажем, на големите катедри - двама. Това са длъжностите. Като седи някой на тази длъжност, друг не може да стане професор, няма значение какви са способностите му. Мястото е заето. Както не може да стане и министър. Но може да стане доктор, разбира се, това си е научното израстване. Да прави изследвания и т.н. Но понеже за нас професор е звание, всички искаме звездичките на пагона ни да стават все повече - а бе, аз попораснах вече, дайте още една петолъчка! Така се получават много вожд, малко индианец... и няма млади хора.
Другият проблем е с асистентите. Тук имаме вечни асистенти, хората се пенсионират като асистенти. Недопустимо е. Асистентът е временен, докато направи дисертацията - 4, 5, 6 години - и да си ходи. И да дойде друг млад човек.

- Те още не са направили дисертация!
- Не, защо, може и да са направили. Но публикации, не знам си още какво, не са си струпали трудовете... Може би колегите много не ги обичат, защото нали се гласува... Ние всички държим много на демократичното тайно гласуване, но аз не съм му голям привърженик. Ако искам да кажа, че еди-кой си е рогат добитък, трябва да стана и да го кажа. И да обясня защо е такъв. А като не съм готов да го кажа - ами тогава ще съм "за"! Човек трябва да си отстоява позицията, поне според мен. А ние говорим "за", после пускаме бюлетина "не". Тайно, няма да разберат, че аз съм бил. Но това е ситуацията.
Асистентите трябва да са млади хора. И да излизат навън след няколко години и да идват други млади хора. Професорът е полезен, той обучава непрекъснато. По този начин се осигурява неговата дейност да е за пример, защото той винаги има индианци, които воюват. Защото другите - индианец, ама вече по-голям. Малко вожд е вече, ти не можеш да го товариш така. Той започва разни длъжности да заема... А трябват индианци! Прости войници! Там трябва да има оборот, непрекъснато нови войници. И армията така го прави - всяка година нов випуск, единият се изхвърля, другият влиза. И все има млади хора вътре. По същия начин трябва и да е тук. Трябва да влизат млади хора и след няколко години - хайде навън! На работа, квалифицирани са достатъчно. Научили са каквото са могли. Хем тук нови ще се научат, хем там нови ще работят; професорът ще прехвърля знанията надолу, които се трупат от предните поколения. Но тези рационални неща някак си у нас не успяват да си пробият път и като ги приказвам, тук всички ми се чудят: "Гледай го тоя пък сега!" Трудно се раздвижва системата, наистина трудно се раздвижва. А още по-трудно е, понеже сме доста остарели вече - средната ни възраст е над 50 години. Средна възраст 50 години - това е трагедия за една организация.

- Но образованието все пак е консервативна система...
- Консервативна е, да, но средна възраст 50 години означава, че има доста над 50. А хора на тая възраст не са много готови да се учат на нови неща. Не са готови да седнат на нова техника, не са готови да се заемат с разработване на симулации. Всичко това изисква непрекъснато да си в крак. Затова трябват млади хора, да има приток на свежа кръв, на свежа мисъл. В електрониката едно време аз учех радиолампи. "Колко лампи е твоето радио? - 8. - Е-е-е, страшно радио!" Докато завърша, лампите изчезнаха. Аз съм се учил на изчислителна машина, която беше лампова. Тя беше три пъти колкото този кабинет, едни шкафове, радиолампи отгоре до долу и едни вентилатори с моя бой духат срещу лампите, за да ги охлаждат. А машината беше с възможности, по-малки от елка. Доста по-малки. Памет имаше 4 килобайта, не мега, не гига, килобайта. Пултът за управление беше 3 пъти колкото това бюро с лампички и ключета, двама души работят на пулта с тая машина и тя беше най-мощната. Така започнахме. А никой не знае от младите хора вече радиолампа какво е. Появиха се после разни диоди, транзистори, интегрални схеми, по-късно микропоцесори, чипове - и всичкото в рамките на моя живот. Аз трябва да съм готов всичко това да го усвоя. В рамките на един живот! В машинните науки не е чак толкова кратък животът на тези изделия, но в електрониката е просто умопомрачително. Човек трябва да е готов всеки 5 години да се учи наново. Непрекъснато трябва да вървиш в крак и колкото си по-стар, толкова по-трудно вървиш. За професора също е от полза, когато има млади хора покрай него, защото те го бутат отдолу, нали? Идват, докладват, приказват и той трупа покрай тях, облекчават му и на него плуването на повърхността. Много неща би трябвало да се променят, но именно поради това, че сме поостарели...
- А законодателството? Пречи ли?
- Законодателството не пречи, човек може в рамките на всякакво законодателство да се справи, ако има желание. Но когато няма желание, винаги ще намерите параграф, по който не може. Развиват се нещата и ние трябва да сме готови да вървим с тях. И ако не вървим с тях, ще затъваме все по-дълбоко. Защото всяка структура, която спре да се развива, умира.

Разговора води Митко Новков


Камен Веселинов (1946) е завършил машинно инженерство (приложна механика) в Техническия университет в Дрезден, Германия. Защитава дисертация на тема пълзене на дебелостенни сфери, тънки дискове и дебелостенни тръби при високи температури. Бил е научен сътрудник II и I степен към ПНИЛ по Тензометрия, катедра "Съпротивление на материалите", при ВМЕИ София. От 1985 е доцент към катедра "Съпротивление на материалите" при ВМЕИ - София, а по-късно Технически университет - София.
Камен Веселинов е организатор на Първа и Втора регионална конференция по инженерно образование; член е на Advisory board на международната конференция по Обучение в областта на умората на материалите в Австрия; член е на Организационния комитет на конференция ТЕМПУС по инженерно образование; представител е на ТУ - София в 4 проекта по програма ТЕМПУС и е контрактор на 1 проект в областите на оценяване на качеството на инженерното обучение, университетското управление и развитието на висшето образование.
Научната дейност на Камен Веселинов включва повече от 50 научни публикации в областите Пълзене на метални конструкции при повишени температури, Числени методи в механиката на конструкциите, Умора на материалите. През периода 2003-2004 е заместник-министър на образованието и науката.

Разговор с професор Камен Веселинов


С този разговор продължаваме обсъждането на качеството на висшето образование и науката в България. Очакваме и други мнения.