Модерността като съзерцание и молитва

"Естетическата същност на християнството" е книга, която противостои на всеки опит да се изрази религиозното чувство като натуралистична естетика и фетишистка психология на въобразените крайности. Тя спори с филма "Страсти Христови" десет години преди неговата поява (това е второ издание, първото пропадна сред политическите страсти от началото на 90-те години), макар че самата идея за спор е може би най-неподходящият начин да назовем един текст самовглъбен, оттеглен в себе си и в своята вяра, съблазнен от реторичната прелест на собствената си изразност (в този смисъл той е симптоматичен за 90-те години, когато искахме да пишем красиво и удоволствено). Текст, чиято комуникативна стратегия разчита на рецептивното преживяване като умение/желание за съзерцание и споделимост на дискурсивния опит. "Молитва за покой" е фраза, която ще срещнем в посвещението на книгата, но тя може да бъде разбрана и като неин жанров белег; книга-успокоение на/за душата; текст-упование в способностите на една "модерна душа" да постигне равновесие и хармония; наистина странно присъствие в българската културна традиция, където недоволството, проблематизирането на битието, усъмняването и неспокойството са били винаги типични представи за интелектуална модерност.
Идеята, върху която се надгражда цялата книга, е в същото време и вяра, че в своята най-дълбока същност християнската религия представлява естетика на битието, а християнското съзнание постига идентификация на личността "единствено като изразяващ се естетически субект". Основно понятие, което назовава присъствието на Бога, е "предустановеност на произвола", защото "в основата на съществуващото, в основата на битието се полага извънбитийното законодателство на едноличната субективна творческа воля, неносеща в себе си закон, тъй като никакъв закон не я предхожда; творческа воля извън всеки предел, който би давал конструктивната мяра на собствените й възможности..." Оттук идва и друг аспект на вярата в текста: между инстинктите на човешкото същество има и такъв, който може да бъде наречен инстинкт за творчество; идея, която сякаш можем да отнесем към ранната европейска модерност в съчетание с древната магическа представа за imitatio dei.
Книгата съдържа три основни части. Първата представлява последователен анализ на Историята на сътворението от Битие. В много отношения този анализ противоречи на идеите, които би извлякъл оттам един антропологически възпитан модерен ум. Става въпрос за подчертано християнска телеология на Стария завет, която предпоставя идеите, понякога в противоречие със съдържанието на оригиналния текст. Втората част е вдъхновена апология на Исус Христос като "спасител" и "апофатически лик на битието", а третата е интересен опит да се очертаят общите принципи на иконата като "литургично преклонение пред Бога". Най-общо бих казала, че текстът не се стреми към въздействие с познавателен характер, трудно би могло да се възстанови нещо "научено" в края на нейния прочит. Внушението е по-скоро хомологично на своя обект - естетическото преживяване по пътя на съучастието в християнската вяра. В този смисъл книгата не търси своите читатели, а "съпреживатели". Тя и сама има съзнанието, че една теза не може да бъде причина за нейното съществуване; текстът не е причинител, а създател на всяка теза. Затова да пишe за красивото означава да го пораждаш, пишейки. Книгата на Емилия Дворянова наистина се чете естетически - независимо от това дали си съгласен с аналитичните наблюдения и дали съпреживяваш религиозната вяра. Тя е изкуство на умението да пишеш красиво и предполага своя "красив" читател - рицар на "удоволствието от текста".

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Емилия Дворянова. Естетическата същност на християнството. Второ издание, Фенея, С., 2004