Аз съм православен атеист!
- Г-н Цанков, като режисьор вие оставате верен на българската драматургична класика. В какво е неповторимостта на нашата драма? Дали пък ние, зрителите и българите изобщо, стигаме до дълбочината на темите й?
- Аз действително доста се занимавах с българската класика - с цялата класика; не съм поставял само Йовков, защото не събуди интереса ми. Както никога не съм поставял Чехов, макар че много обичам да го чета. Аз съм по-скоро към Шекспир.
- Означава ли това, че степенувате класиците - предпочитате едни пред други по своя, вътрешна скала, различна от общоприетата?
- Мога да кажа следното. Иван Вазов написва "Под игото". Единствен от цялото семейство Вазови, той, Иван, не е бил в България по време на Априлското въстание. Даровитото чедо го изпращат по това смутно време във Влашко, за да не пострада. И той се връща след събитията. В целия роман "Под игото" за съсловното разслоение тогава в България ще намерите по-малко данни, отколкото в пиесата "Зидари" на Петко Тодоров, разбирате ли? Всичко в тази пиеса е анализ на онова време и познанието за него е много по-дълбоко, много по-силно, много по-пряко, отколкото у Вазов. Между впрочем, преди време четох една малка книжка на Съба Вазова, майката на Вазов. От нея се разбира много повече какво е било Априлското въстание, отколкото от "Под игото". Но тук идва другото - геният, който, без да е видял нещо, само защото е живял по тези места, създава велик роман, продължаващ да предизвиква интереса ни. В беднотията на турското робство българският дух се пази в къщата на чорбаджиите. И първите хора, които започват да строят черкви и училища, противно на това, което ни учеха социалистите, са чорбаджиите. Едно, защото могат, и друго, защото действително в богата къща може да се запази българското. Тоест, трябва да имаш някакво благосъстояние, за да мислиш и за нещо друго. Сега ние загиваме, защото народът е безкрайно беден. Какво можеш да искаш от един човек, освирепял от глад, или, дори да не е най-гладният, е непрекъснато неспокоен. Докато чорбаджията, който е добре и с турската власт, може да си позволява, когато дойде беят на гости, по български да го черпи; и на бея му е интересно. Покрай тези първи хубави неща, които чорбаджиите правят, започва да се появява занаятчийството, еснафът, майсторите - те формират ново съсловие. Именно те надигат глава, защото усещат, че знаят. Учителят е човек, произлязъл от тях. И нещата лека-полека се обръщат. Черквите и училищата започват да се строят от еснафа. Това сложно преобразувание Петко Тодоров го е хванал. Хванал е колко големи и сложни са самите процеси, колко по онова време се "модернизира" животът. Нищо такова няма в "Под игото".
- В книгата си "Сребърната паяжина" вие също хващате много интересно духа на своето време. Там става дума и за това, че сте уволняван шест пъти по идеологически причини...
- Ето, сега стигаме до Тодор Живков. След като толкова ме бяха клепали пред него, толкова му бяха говорили против мен, той най-после идва да види моя спектакъл "Първите". Пристига на задния вход на театър "София" и директорът Кольо Георгиев казва: "Другарю Живков, това е Вили Цанков", а той се обръща към мен: "И какво сега, Вили, ще ни показваш гайди и кавали, така ли? Ха-ха-ха". Вижте какво му е останало в съзнанието на този човек - че класиката ни е някаква глупост, в която народностното се свежда до гайди и кавали! Свърши спектакълът, аз се качвам при него - имаше специална зала за големците - и той, щом влязох, ми казва: "Браво, бе! Ти си го направил класово, бе! Ти си могъл да не го направиш класово, ама си го направил класово, ше знаеш, това ти е силата!". Той винаги оставаше след спектакъл в театрите и почваше разговори - тогава артистките му пъхаха в джоба листчета, всеки искаше нещо. Аз седя някъде в края на масата и по едно време гледам, че той се е вторачил в мен. Тогава казал на Писарев, който беше заместник-министър на културата: "Абе тоя Вили Цанков, да слушам аз петнайсет години какво ми говори против него Джагаров. Той не бил толкова лош!" Този Джагаров, с който сме били първи приятели и с който сме си говорили против Тодор Живков, когато сме седели сами на плажа в Созопол и сме хвърляли камъчета в морето... Всъщност всичко започна от един конгрес, на който Живков беше събрал цялата интелигенция да й говори за идеологическите отстъпления. В залата, която сега се нарича "Света София", а тогава "Георги Кирков" в Партийния дом. Аз съм бил на снимки - филм снимах тогава - и съм закъснял. Отварям вратата и цялата зала се обръща да види кой е тоя, дето си позволява да закъснява за Тодор Живков. Сядам на стъпалата и след малко - а той говори за разни отстъпления при поетите - казва: "То има и в театъра, ама...". И гласове от публиката: "Кажете имена!" "Абе става дума за Вили Цанков! Обаче, другари, в края на краищата той си е наш - от петите до главата и от главата до петите." Макар че след това ме уволни по идеологически причини. Тръгваме да си отиваме и аз случайно попадам зад Филип Филипов, който беше главният ми враг - един такъв възбуден, змии и гущери бълва. Така и не разбрах наистина ли Тодор Живков мислеше така.
Когато започнах с първата постановка по Петко Тодоров, професорът ми Боян Дановски - не кой да е, голям ум - чул, обажда ми се и казва: "За какво хващаш тази мухлясала пиеса?" Същото беше и с "Майстори". В нея аз виждах една почти шекспировска история и можах след това да я направя и в Москва, в театър "Современник". Моят спектакъл се смяташе за една от трите най-успешни постановки в целия Съветски съюз. Аз изглежда успях да хвана драматургията, драматичното в класиката. Това изглежда ме е водило в цялата ми работа. И се оказах първият, който реабилитира класиката ни по нов начин, в смисъл, че изнесох драматичното в драматургията. Защото дотогава за народностно се смятаха опинците, навущата, потурите, а не те са същината й.

- Според вас българинът идентифицира ли се през собствената си драматургия? Или повече се идентифицира през поезията. Има поети, които цени, които е учил наизуст... в състояние е веднага да цитира нещо, да кажем от Вазов, от Ботев, от Яворов. Докато много често сякаш забравя за драматургията.
- Именно това беше моята победа - аз извадих от нея доказателства, че тя не е само блед спомен. Това едно. И второ, никой не може да помни и да цитира изречения от пиеси. А стихотворението е звучно, интересно е да го знаеш и да го казваш наизуст. Затова мисля, че у всички нации поезията е, която се помни. Тя е концентрирана мисъл и емоция. Докато драматургията е съвършено друго. Тя е чужд живот, не животът на автора, не мисълта и емоцията на поета. Големият драматург се губи в текста си. Привидно се губи. Когато започнах да чета и да поставям Страшимиров, се питах - как може да има автор, който да разглежда нещата толкова обективно? Чудих се на тази негова невероятна обективност - сякаш следи случващото се отнякъде и казва всичко по най-безцеремонен начин - и силен, и ясен. Щом като и днешните модернисти в театъра се хвърлиха в класиката... Макар че те я правят по начин, по който искат. Слагат някакви измислени от тях акценти. Изобщо, тези работи са ми много смешни. Аз винаги съм наказван най-вече за модернизъм, а сега съм му върл враг. Има, разбира се, и талантливи. Общо взето, новите режисьори са малко по-талантливи от нашето поколение - така трябва да бъде. Но този талант се влага в неща, които... Днес режисьорите имат абсолютното желание да се изявят като мислители. А в класиката има натрупване на всякакви интелектуални пластове на човечеството. Много мразя това, което сега се нарича "осъвременяване", "съвременно". От него културният човек няма никаква нужда. Той обича нещата с патината им, както са. Не може сега да бъде довършвана "Мона Лиза", като бъде направена по-красива. Разбира се, Сашо Морфов направи "Дон Кихот". Голям спектакъл. Но нито една българска пиеса. Човек трябва да бъде много българин, за да работи върху българската класика, върху Петко Тодоров например.
- Но това не влиза ли в противоречие с претенциите на самия Петко Тодоров да бъде признат на Запад именно като драматург?
- Той не е смятал, че трябва да пише като западните драматурзи, за да бъде признат. Тогава нашите писатели са имали голямо самочувствие. Всички - Яворов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров. Те имат огромно българско самочувствие. Нещо, което го има тогава и никога вече. Сега най-малко. Те се смятат за съвестта на нацията с пълно право. Всички. При това съществува обратният полюс, също толкова величав - Вазов. Нали с него са във вечна война. Баща ми като директор на театъра е вазовист, например.
- Значи и с вашия баща се разделихте на два лагера?
- Да. Жалко, той не можа да ме види като режисьор.
- А как си обяснявате - защо този интерес на нашата драматургия към мита?
- Това е време, когато в душевността на човека нереалното съществува често редом с реалното. Ние днес сме много опорочени от дългия социализъм. Целият пълнеж на нереалното се забранява, потулва се, говори се за него като за нещо лошо. Човекът става все по-голям реалист и все по-малко вярващ в магическото, в имагинерното, във всичко, което е фантазно... А тогава хората просто са си стояли край огъня и са съжителствали с неземното. Бабите разказват как от Дунава излизат змейове, на тях пък са им разказвали техните баби и с песните, и с приказките си, и с убедеността си - за гонене на змейове и на змеици, и какво се пее, за да има дъжд. Това е техният свят. У нас това сега се прави само показно - като етнографски музей. Не съм вярващ, но, слава Богу, християнството - и по-специално нашето православие, оформя целия ни духовен мир. А в християнството, благодарение на чудесата на Христос, се узаконява правото на съществуване на чудото в човешкия живот. Само един пример да вземем: Лазар, вдигнат от гроба. Ако четиримата евангелисти не бяха го описали, ние, християните, нямаше да можем да оперираме в драматургията, в поезията, в изкуството изобщо с нереалното, с чудото. То е узаконено и ни е предоставено. Всички ние сме творения на православието, българското специално, не руско, не сръбско, не гръцко. Гледам по телевизията някакво културно предаване, разговарят с един писател, който разправя като куриоз, че по време на преброяването една служителка го попитала: Вие какъв сте?, той казва: Аз съм атеист. А тя: източноправославен атеист ли? В този момент и той, и водещата започват да се смеят, защото било голяма глупост да се каже източноправославен атеист. А не е глупост. Аз също съм атеист, но съм православен атеист - това е съвършено точно. Затова мога да черпя и от езическото.
- Разминавали ли са се ваши постановки с публиката?
- Не, разминаване нямаше. Имаше това, което ми каза Дановски, моят професор. Като чуят, че става дума за българска класика, не ходят. Мен не ме е никак страх от тези, които влизат в салона, страх ме е от тези, които не искат да влязат. Има някаква предубеденост на модерните хора, че българската класика - това са гайди и кавали.
- Струва ми се, че много силен притегателен център в нашата драматургия е мистицизмът. Съгласен ли сте?
- Да, разбира се, при това той е много красив, много поетичен. Но какво да правим, когато го възприемаме като отживял, като вече ненужен. Новото поколение режисьори не го показва. Най-лошото е, че не сме имали графове. Не сме имали благородници. Аз бях на един празник на Кирил и Методий в Унгария. В нашето посолство в Будапеща имаше организиран прием и гледам една група унгарци, 7-8 души, много шумно разговарят за нещо. Питам един наш човек: кои са тези хора, за какво говорят. И той казва: Този е поет, този - драматург, този е балетист, другият е лекар, до него този - архитект. И за какво говорят, питам го? Говорят, казва, за последната стихосбирка на еди-кой си поет; и всичките имат мнение. Това се случи по време на социализма, на развихрения социализъм. У нас кога ще срещнеш група от толкова различни хора да обсъждат един факт на изкуството? У нас всички бяха капсулирани - група на лекарите, на архитектите, отделно инженерите, отделно хората на изкуството, отделно хората на театъра, които никога не ходят на опера, отделно хората на операта, които никога не ходят на театър, и т. н. Общо национално самочувствие, за разлика от чехи, унгарци, у нас не съществуваше. Когато ставаше демократичната промяна, във всички бивши социалистически страни се развяваха най-вече националните знамена. На първия митинг, който направихме тук, имаше само сини знамена и едно малко знаменце - българското. Разбирате ли какво ставаше? Ние биологически и икономически сваляхме Тодор Живков. Не го сваляхме национално. Това е факт! Оттук произтичат много неща, за които говорим сега.
- Може ли тогава да се каже, че причината е в някаква преднамереност в начина, по който се четеше нашата класика? Някаква тенденциозност?
- Преднамереност има, но тя е друг вид, тя е художествена. Е, Вазов би казал, че неговият патриотизъм е такъв, защото иска да съхрани отиващото си. Но никой вече не се решава да поставя пиесите на Вазов. Невъзможно е. Защото те са правени "по програма". Това са две школи, които се борят. Когато обаче го четеш, всичко е интересно. Също и Кирил Христов. Поне Кирил Христов го знам много добре. Моят баща му беше кум. Той е идвал в нашата къща и съм го слушал. Беше огромен акъл, всички слагаше в джоба си. Помня, един ден съм си направил едно самолетче. Той го взема и ми казва: "И това за колко време го направи?" - "За една седмица" - отвръщам му. - "За една седмица ти можеше да научиш 500 немски думи!". На което му отговорих: "Аз съвсем не мога за една седмица да науча 500 думи на немски". Той ми върна самолетчето така, че разбрах, че вече съм нищо за него. Такъв си беше. Единственият човек, с когото не бе се скарал, беше баща ми. Какво чудо беше той!.. А ето че вече не се котира... Никой няма да дръзне да поставя негова пиеса.
- Определят ви като човека с изключителна заслуга за "националния стил" в режисурата. А сега като че ли националният стил е позамрял.
- Абсолютно. Гледал съм и Йовков, и някои други постановки, но всички те са невероятно измислени. Да кажем "Боряна". В нея най-важна била жаждата за злато. Много било съвременно. Обаче се губи целият финес на взаимоотношенията между героите. В драматургията най-важно е да се разчетат взаимоотношенията на действащите лица. Казвам го, защото в класиката всички взаимоотношения между хората са много ясно определени. Те не могат да бъдат фалшифицирани, да бъдат "вместени" в друга някаква мисъл. Ако имаш мисъл, напиши си пиеса и си я поставяй! Като видя нещо такова, имам чувството, че пиесата на Шекспир е една права топола, а около нея се увила като бръшлян новата мисъл на съответния режисьор. Ако не е тополата, тази мисъл няма да се вдигне никога, тя ще си лази по земята.

Разговора водиха Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров



Вили Цанков
на 80!



Разговор с режисьора

Това е фрагмент от разговор, правен с режисьора през февруари 2002 година. В целостта си той е много по-обширен и много по-конкретен. Тук избираме само онези въпроси и отговори, които представят творческата и гражданската позиция на юбиляра в контекста на естетиката и философията, водили го през целия му достоен живот. Специални изказвания по повод 80-тия му рожден ден няма и смятаме това за предимство, доколкото са избегнати малко или повече неизбежните клиширани псевдоравносметки. В следващите редове той е такъв, какъвто го познават няколко поколения негови почитатели и приятели, но извън сцената, извън екрана, интимно.