За моето поколение Николай Гяуров действително беше бог. Ние познавахме оперното пеене благодарение на отворения от него светъл път. Нашият сън, нашата борба беше да достигнем мястото, където се намира той, да достигнем начина, по който той пееше. Но, разбира се, далеч не всеки го можеше.
Николай Гяуров беше извънредно рядък екземпляр по мъжка красота, по човешка красота. Богатите цветове на неговия глас са абсолютно неповторими - и до днес никой не притежава такова сребро в гласа си... Беше необикновено мощен, направо изригваше! И извънредно музикален; какъвто и инструмент да похванеше, свиреше, без да го е учил. С първата си съпруга Златина така методично работеше пасаж по пасаж, че дори й беше казал: "Абе, Златинко, ще може ли публиката да разбере наистина светлосенките, което ние с теб търсим с часове..." Но не само пеенето, не само жестовете, всичко у Николай беше родено за сцената. Затова славата го преследваше навсякъде. Целият му живот беше сцени, театри, летища, гари и автогари, а Николай никак не обичаше стегнатите куфари.
Държеше се извънредно човешки и ако някой го е обвинявал в капризи, те са се дължали единствено на напрежението. Никой не е бил по-натоварен с отговорности от Николай: той трябваше да пази и своето име, и своята кариера; казвал ми е, че вечер заспива, леден от притеснение, как на другия ден ще пее пред продаден от месеци салон. Неговата работоспособност и дисциплина бяха пословични. И напълно естествено сам ръководеше кариерата си. Та той пя допреди няколко месеца!
Всички у нас смятаха, че почестите към Николай са заради брат му Кочо Гяуров. Нищо подобно. Николай беше нашият фар. Защо? Борис Христов беше прочут в чужбина, тук - забранен. И защото човек не може да живее с фантазии, а с реалност, ние живеехме с Николай. Но всякакви сравнения между него и Борис Христов са недопустими; хората, които гледат към оперните певци отдолу нагоре, просто не разбират за какво става дума.
А и това, че не можеха да досегнат Гяуров, наистина дразнеше някои, не им стигаше всичко, което им даваше от сцената.
Напоследък Николай следеше всяко ново поколение, следеше младите български певци и казваше: "Аз пях с тях", а не обратното. И изпитваше радост, че още може да пее с тях, че още е онзи Гяуров. Най-голямата поука от неговия живот е, че никога не трябва да има край на творческото търсене; ето, той до последно, и то на тези години, учеше наизуст нов репертоар.
Никой не е жертвал за изкуството толкова, колкото Николай. Ще кажете: "Ама той имаше условия." Никое условие не може да ти създаде вътрешното настроение да работиш, да продължаваш да бъдеш в голямата жетва, да носиш българската кръв по света...
"Я жил, не признавая власти судьбы коварной и слепой" - тази ария на Алеко в изпълнение на Николай звуча на поклонението. И действително такъв беше животът му. Власт над него имаше само талантът му.
Да благодарим на Господ, че ни беше дал Гяуров, защото можеше да го даде на някоя друга нация. И никак не е случайно, че Господ му даде да умре на 2 юни, когато си спомняме за най-великите българи, когато почитаме иконите си.

Гена Димитрова