...Винаги съм изпитвал огромна любов към театъра, още преди да започна да пея. Аз мислех, че ще се определя окончателно към драматичното изкуство, защото нямах други средства за израз... свирех на кларинет, на цигулка, на тромбон, но те не бяха достатъчни инструменти, за да вляза в един музикален институт като консерваторията или да продължа моя живот като специалист. Не бях на това ниво. Определено ме теглеше театърът, едновременно с тези музикални инструменти, с тази любов към музиката, която имах... Докато не се сблъсках с новата професия зa това понятие: "да се работи над гласа" не го знаех. Не знаех, че трябва да се учи пеене. Впоследствие, естествено, се убедих, че това е едно огромно богатство и това е най-интересният инструмент всъщност. Това е чудото на природата... Това е уникалното богатство на човешкия глас и не случайно много музиканти - като цигулари, виолончелисти или други - търсят да подражават на човешкия глас... И така, аз се увлякох в това..., както един мой български приятел ми казва: "Ти кат си се заблудил в това пеене." Което много ми харесва, това е феноменален израз... Всъщност наистина искаше да каже "как всеотдайно си влязъл в това чудо". И когато си навлязъл в него, то изисква задължително от оперния певец, пък даже и за една интерпретация на камерна музика - да носи именно артистичен талант... театър, думата е вътре,... думата, освен това музицирана от гении като Верди, Моцарт или Гуно, или Мусоргски... Особено Мусоргски е свързан с думата и аз се намерих, дето се казва, в мои води. И тук пак казвам - с помощта на всички, с които съм работил и с които продължавам да работя (и в хубав, и в отрицателен смисъл), съм се учил и продължавам да уча, защото ми е интересна тая материя. Докато това чудо гласът още може да звукопроизвежда. Защото неочаквано и за мен дълги години пея. Аз така в историята не си спомням да е имало човек да е пял толкова дълго. Освен ако не е отседнал в една опера, един театър, в един град, където има възможност да спи на своето легло, без да прави големите кариери, тогава може и да има такива чудеса. Но при нашия начин на живот днес тук, утре в Ню Йорк, след това Токио, после Париж, Москва, непрестанни промени на въздух, на храна, на хотели, нови хора... мозъкът наистина е невероятно претоварен...И мисля, че когато спре моето изразно средство, а то ще спре, както е нормално (това е едно чудо, че досега още звучи), тогава, разбира се, сигурно ще страдам много - най-много за това, че не мога да оперирам с него - да се поеме един въздух и да видиш, че от твоето тяло, от твоята уста излизат звуци. С които можеш да правиш всевъзможни краски...

Николай Гяуров пред Култура,
бр. 38 от 1999 г.