Мисията Гяуров
Не може да се изразят с думи мащабността на загубата и силата на болката у всички, които не само са се докоснали до голямото изкуство на великия певец Николай Гяуров, но и са имали привилегията да бъдат негови приятели. Имах това щастие още от студентските си години в Ню Йорк, когато през 1979 г. се запознах с него и започнахме да работим заедно. После дойдоха съвместните ни концерти и компактдискът за RCA. В течение на годините близостта ми с Николай и съпругата му Мирела Френи се превърна в дълбока човешка потребност и изигра изключителна роля във формирането ми като музикант, професионалист и човек.
Николай имаше могъщо присъствие и на сцената, и в живота. При него всичко беше значимо. Заедно с това той носеше топло, щедро сърце, голямо обаяние и силно чувство за хумор. Беше човек със сложна душевност. Впечатляващата сила на духа и характера му се съчетаваха с изострена, деликатна чувствителност. Реагираше болезнено на несправедливостите, преживяваше драматично всичко - и хубаво, и лошо. Умееше да съчувства, да насърчава, да окуражава. Излъчваше мъдрост и доброта. Уважаваше таланта на другите и се радваше на постиженията им. С него винаги беше интересно, защото той се интересуваше от всичко, което го заобикаляше - от музиката, изобразителното изкуство, литературата и театъра до обществения живот, политиката, спорта.
Николай беше голям българин. В годините, когато светът почти не знаеше нищо за България, той се гордееше с произхода си и с културните ни традиции и се превърна в най-значимия посланик на страната ни. Животът му минаваше в по-голямата си част извън България, на големите оперни сцени, но той следеше винаги с огромен интерес какво става в България. Спомням си с каква радост в началото на 80-те откри и си купи в Ню Йорк миниатюрен Sony-транзистор с такъв обем на честотите, че улавяше българските радиостанции. Отиваше с трепет във Велинград и казваше, че там горе, в Родопите, чувства най-силно корените си и усеща необикновен прилив на жизнени сокове.
Неговата ценностна система беше непоклатима - построена върху честността, интегритета, трудолюбието, безупречния морал и чувството за отговорност. През дългите му и многобройни гостувания в САЩ имах възможност не само да присъствам на спектаклите му, но и да работя с него - както върху оперния, така и върху песенния репертоар, който готвехме за съвместните ни концерти. Станах свидетел на начина на живот на един голям артист - строг режим и дисциплина, изключително напрежение и концентрация. Изискват се невероятни качества не само на таланта, но и на интелекта, характера и психиката, за да достигнеш върха и да се задържиш на него цели 50 години.
Съвместната ни работа беше винаги източник на истинско творческо удовлетворение. Николай се отнасяше с еднаква страст и към големите оперни партии, и към песенния репертоар. Вниманието, което отделяше на всеки елемент на произведението - във вокалната или клавирната партия, беше изключително. Той не налагаше идеите си, а с най-голямо уважение и интерес търсеше равностойно артистично взаимодействие. Заразителни бяха неговата самокритичност, взискателност към себе си и другите, ангажирани в творческия процес, постоянното дълбаене в художествения образ и богатството на нюанси в интерпретацията. Винаги казваше, че целият му живот е подчинен на изкуството. Шегуваше се с една реплика на свой приятел от младите години: "Николай, хората живота си живеят, а ти като си се заблудил в това пеене..." Но той просто не можеше да има друг живот независимо от постоянните предизвикателства, трудностите и жертвите, които го съпътстват. Това беше неговата мисия.
Даже и в седмото десетилетие от живота си търсеше нови роли - Досифей от "Хованщина", Папата от "Бенвенуто Челини". През ноември 2003 г. в София репетирахме за концерт във Варшава, обсъждахме евентуални творчески проекти във връзка със 75-годишния му юбилей и 50-годишната му творческа дейност. Не мислеше за оттегляне от сцената. Очакваха го в следващия сезон важни, вълнуващи ангажименти. Единствено смъртта го раздели със сцената. За всеки един творец това е най-щастливият край. Николай имаше удовлетворението на артиста, разгърнал максимално таланта си. Той получи признанието на музикалната общественост в цял свят, създаде епохални роли, които ще останат в музикалната история, запечатани в звукозаписи и филми.
Николай обичаше децата си Владимир и Елена, внука си Мартин и се гордееше с техните постижения. При последното му идване в София през ноември 2003 г. беше въодушевен от успеха на Владимир като диригент в постановките на Софийската народна опера на "Макбет" и "Дон Карлос". Видя и едно от първите публични участия на внука си Мартин - студент-актьор в НАТФИЗ. Николай имаше до себе си Мирела Френи - един изключителен партньор на сцената и в живота. Това беше щастлив и хармоничен съюз между две велики личности, които се обичаха, уважаваха и трогателно се грижеха един за друг.
Николай беше особено силно свързан с образа на Дон Кихот, който той неповторимо пресъздаде в едноименната опера на Масне. Когато за първи път започнахме работа върху цикъла на Жак Ибер "Песните на Дон Кихот", той подходи с особено вълнение към последната песен "Смъртта на Дон Кихот" - "Не плачи, Санчо, твоят господар не е мъртъв. Той живее на един остров, където всичко е чисто и без лъжи. Един желан остров, където и ти ще дойдеш един ден..." Николай искаше последният акорд в пианото, в неочакван мажор, да се яви не в тиха динамика, а с радостно отваряне на звука. Едно ведро откриване към онзи свят, който е естествен завършек на човешкия живот, изживян честно и с достойнство.
Николай заслужи своя остров, където душата му ще почива в мир. Споменът за великия артист и уроците, които научихме от общуването си с него, ще ни вдъхновяват и ще ни служат за пример. Благодарим ти, Николай! Сбогом!

Павлина Доковска