Дълбокият свят

Книги като дебютната книга на Милен Русков нито се пишат лесно, нито се появяват често в България, а сигурно и навсякъде. Но ако горното е похвала, то нека да прекратим нейното дежурство, като се опитаме да кажем, ако не съществените неща, то поне някои неща по същество.
"Дълбок свят, брате!", така, четох някъде, се поздравявали розенкройцерите и книгата на Русков е за това - тя е за дълбокия свят. По-точно: книгата на Русков е за нашия свят - срещу нашия свят - и неговата трагикомична потъналост (ще ми се да кажа, изпоудавена баналност)... Така още в самото начало, тоест пропозиционално, концептуално или философски, както искате го вземете, Милен Русков, в духа на образцовата меланхолия и нейната гениалност, дава нашия свят като свят на упадък и отпадналост, за да извади на показ, да повдигне от дъното, атлантидите на други светове, други хора, с друг хумор, друг хляб. Кои са те? Откъде идват? Александрийци са, от Александрия, оттам идват. От оня странен свят с неговия могъщ фар, светещ според Русков сигурно и до днес, само че откъм звездите - упътващ откъм съдбата, така да се каже. Там, в онази "хранителна среда" героите на Русков сякаш се самопораждат - както пеницилина в хлебната плесен; както едноклетъчния организъм в разбирането на Фройд за живота и смъртта от 1920 г.
Но да поговорим относно героите на Русков: те идват от Александрия, от нейната "хлебна плесен". И накъде отиват, накъде са тръгнали? Тръгнали са към нас, но не ни достигат. Не могат да ни достигнат, защото Просвещението, Европейското просвещение със своя XVIII век е препречило пътя. Няма път между нас и тях. Поне можем да изчисляваме загубите, донесени от тази липса (на път). Тук ще цитирам самата книга: "Какъв е смисълът да бъдеш демон в един свят, който не вярва в Съдбата, не уважава Случая, не се страхува от дявола и не се стреми към Бог? (...) Понеже все пак смисълът на борбата между Бог и дявола бил да се овладее духът, където го има." Нямаме дух, а по друг начин казано - нямаме съдба, демон нямаме.
Любимият философ на Русков и на дебютната му книга е Декарт, но разбирането на Русков за историята и нейните неща е по-скоро виконианско. Това обаче също не е докрай вярно, защото самата книга не е песимистична, а много жизнелюбива, радостна и радостотворна. Очевидно става дума за една много добре (блестящо, образцово - тези са по-верните думи, но не ги употребявам, щото няма да ми повярват, преди да са прочели книгата, а след като я прочетат, моите думи няма да имат никакво значение) написана книга. Станало е така, защото при Милен дори обичайните умения, необходими за белетристическия занаят, са се развили в таланти. Той има например изключителен талант на проучвател, сякаш като едно дете, той рови с клечка из праматерията на някакъв си историко-архивен материал и точно като играещо дете, винаги се натъква на находки. Ясно е, че той има богато въображение, но аз исках да го покажа и откъм ниските му бази. Иначе точно историческото въображение при Русков разгръща нашироко неговите възможности: то е породило герои като Сатурнин Матропатер, Алесандро Ескалатор и Игнаций Бърд... Но ще прекъсна. Защото не е само въображението. Изрично трябва да се спомене и езикът. Езикът на Русков е български, но аз чувам отдолу тихо да жужи вътъчното вретенце на някакъв латински с неговата неотстранима реторичност. При други пишещи българи аз това не съм го чувал.
Нейсе, за да приключа, нека кажа, че книгата на Милен Русков е много хубава; правейки голям залог, той е успял да се справи, тоест Русков не е надценил себе си и ако българската читающа публика не развие първо интерес, а после и опит с тази книга за дълбокия свят, то ще се окаже, както пишеше по друг повод Кундера, че Русков е надценил нас.

Ани Илков





Милен Русков.
Джобна енциклопедия на мистериите
.
Пловдив: Жанет-45/ София: Стигмати, 2004