Lege, noli me tangere

Заглавието на новата стихосбирка на Надежда Радулова поставя в съседство три трудно съпоставими стихии. Памукът е растение. От разпукващи се цветни чашки изскача пухкавата му безтегловна мекота, непрозрачността му на изсушен облак. Стъклото е продукт на човешката дейност, трансформация на кварца, на мъртвото съвършенство на кристалната решетка, на трептенето на атоми, разпределени в съвършен порядък. Стъклото е прозрачно. Между мъртвото и живото (нека си спомним галванизма), между човешки сътвореното и природното, електричеството, поток от електрони, ръб на вселената в неразложимата си простота, граница, в която видимостта и ослепяването са опасно близко, е гръм, обуздан до безшумност или най-много до жужене.
Колко са различни за окото тези три различни реда на съществуващото между забулването, разбулването и ослепителния блясък! Колко са различни за слуха - между глухото му засмукване през звънтенето до гръмотевицата, между ликвидността и свистенето, между л през к до с! Колко са различни те в своята статика и кинетика, колко са далече един от друг в своята динамика между летливост, замръзнало трептене и разразяване на чистата енергия! И тук се налага един въпрос. Ако електричеството успешно представя огъня и ако памукът и стъклото си поделят земята и въздуха - лек като въздуха и плътен като земята е памукът, тежко като земята и прозрачно като въздуха е стъклото - то къде тука е водата с нейното леене? Съединена с огъня? В потока на тока? И огънят е тук значи хибрид, двуелементен елемент? Затварям засега тази скоба, за да посоча, че най-различни са стихиите-мутанти на Радулова от гледна точка на осезанието. Кой би пипнал жиците на крушката? Гладко и хладно, стъклото е, твърди Радулова, "направено от малки стъкълца", то е трошливо, а натрошено, реже и окървавява. Овъгляващо електричество, разкървавяващо стъкло... Ала памукът, с който се превръзват рани?
И тъкмо тук фантастичната триполюсност на света, предложен в новата стихосбирка на Надежда Радулова, намира точката си на докосване. Докосване в точката на залепване, точката на непреодолима лепливост. Ще започна с най-малко очевидния пример. Случайният - защото иначе, освен случайно аз не го допускам - допир до натурален, суров, неизтъкан памук винаги ме кара да настръхвам. Такъв допир предизвиква у мене гаденето, което в "Битие и нищо" Сартър приписва на докосването до вискозното. Нито течно, нито твърдо, нито обект, нито субект, неподлежащо нито на механиката на твърдите тела, нито на механиката на флуидите, вискозното лепне и сгаднява. Памукът е изпечена на слънце вискозност, ужасът, повдигането, отвращението дебнат в него най-вече и поради факта, че изсушената му междуположеност по ръба на течното и твърдото се преструва като да не е вискозна, а суха, съвсем суха, толкова суха, че всяка течност ще потъне в тази сухота като в Сахара от натрошени до най-ситни електрони стъкълца.
Но може би това е истински вискозното, в което вискозното само се надига, приближава, ей-сега ще отхвърли престорената си пръхкава сухота и пряко всички витражи, които уж пречат, ще те полепне. Витражите, които уж пречат, не могат да го спрат - не могат да спрат спрялостта му на този перманентен ръб на идване. Нека сега разчетем заглавието на Радулова там, където стъклото застава между памука и електричеството само за да изяви факта, че памукът е изпарено от светкавица стъкло. Облак. Плазма. Захар. Захарен памук. Втвърдяващи се сладка, втечняващи се бонбони. Лаборатория на вискозитета. Липсващата течност сред трите стихии на Радулова е скритият център на тяхното постоянно прехождане в течност. Течността на тока, който ни овъглява, като ни прилепва към себе си. Течността на стъклото, заледено в ръбчетата, които източват лепкавата ни кръв.
Сега вече можем да се опитаме да разберем защо у Радулова сливовото сладко е стъклено. Защо Едисон, създателят на електрическата крушка, на светкавицата в стъклено валмо, е котка или защо котката, това кълбо от кадифена мекота и искри, е крушка. И защо крушката, тази светлина, облещила анатомията на реотаните си, утробата си от прогарящи жици, е майка, носеща в зъби безпомощното, залепнало о нея коте. Ужасът е винаги едвам-едвам затулен от еротичната акватика на тази книга, той грее в тънките ципици на нейните запалени лампи. Това е книга на стихиите на хибридността, на невъзможността на елементите, на вездесъщността на вискозното като място на метаморфозата - на течното в твърдо и обратно, на живото в мъртво и обратно, на природното в технологическо и обратно, на режещото в изгарящо и обратно - но не на метаморфозата като нейно случване, а като нейно постоянно прииждане. Или по-точно на нейното постоянно натрошаване като гребен на непадаща вълна. Не е ли крушката електричество в стъкло и затова - желирана светкавица?
Във всеки случай такава е интерпретацията на "електрическото тяло" на Уитман у Радулова: тялото е светкавица в стъкло, много малки светкавици в много стъкълца, захаросани "лампички" (ужасно се блазня да разшифровам тази дума в духа на великия български луд Белия лъв) и като такова то се включва и изключва, подлежи на включване и изключване, но докато лирическият глас се жалва, че лишената от лице муза на тази поезия до смърт включва и изключва вече оголените реотани на това светене, което включване и изключване на самия финал на стихосбирката най-сетне ще излети отвъд полюсите на заглавието си в чистия, но и малко усъмняващ ни блясък, истината е, че тази поезия не се страхува да бръкне между атомите на кристалната решетка в лепнещата и изгаряща, желираща микрология на встъкления памук.
Този кураж на Радулова си е само неин и е безпримерен. И този кураж е артикулиран като женски, като непрестанно прииждане на женското. Всяка женска книга е най-женската и тази книга е несъмнено най-женската в българската литература. Не в духа на евтините маскаради, на игрите на съблазняване, не и в духа на критиката, на разомагьосването на мъжките очевидности, които - от Платон до Уитман - присъстват тук със своите собствени хибридизации, не в духа на новите претенции на хистерията с нейните анорексични опити да повърне женското тяло, а в духа на онази смелост, която строшава повърхнините, за да залепне о сърцевината на плода в момента на изтичането му към друга форма. С този кураж Радулова ме/се врязва в дъното на едно сухо раждане, където първият ужас и първият възторг намират навярно първата си форма в поемането на първия си безвъздушен дъх. Такава ли е тайната на загадъчното подмолие, потъването, задкулисността на флуида сред трите стихии на Радулова? И ето ме пак, неизбежна, със сухия седеф, отломка от някогашни морета, на учленяващите устни. В най-скритите си основания поезията е това, удвояване на дъха, на дишането отвъд въздуха, там, където голите светила ни прилепват към себе си и овъгляват. Нека кажа и това: ако Уитман приканва читателя си да докосне книгата му, за да докосне човека (или мъжа? неумолимата редукция на английския език ни оставя в неведение, така че можем само да гадаем къде мъжът се разграничава от човека и по силата на какви легитимни или нелегитимни биографизми бихме могли да сторим това разграничение в случая с Уитман)... то който докосне тази книга, докосва памук, стъкло и електричество. На свой собствен риск.

Миглена Николчина





Надежда Радулова.
Памук, стъкло и електричество
. Пловдив: Жанет 45,
2004