Мамо, а при нас дойде
и Баба Коледа!
Заразеният от някаква страст я предава на детето си. Това става ненарочно и естествено - поне в годините, в които мама и татко са господарите на света. Години, бързо прелитащи, но силни.
Следващите редове са изречени през възприятията на майка - изкушен ценител на театъра, чието дете пристъпи за пръв път в театрален салон на 2 години и 8 месеца. Салонът бе на Гурко, представлението беше "Патенцето", датата - 27 февруари 2000 година. На програмата съм си записала: "Не шукна и не откъсна поглед!". Оттогава до днес тя рядко пропуска софийско или гостуващо детско театрално представление. От тогава до днес тя пропусна около 40 - изразът е силен, но недостатъчно - долни и отблъскващи халтури. Всеки последен четвъртък на месеца ние пристигахме в иначе добрата квартална детска градина след 11 часа - когато мероприятието "куклен театър" бе приключило.
Кога бе първият ми сигнал, че това мероприятие е всъщност - изразът е силен - безобразна, уютна и несмущавана от никого далавера между учители и амбуланти? (Тези хора, които шестват из градините, както в училищата, не мога да ги нарека самодейци или аматьори. Самодейството предполага ако не висок занаят, то поне висок дух и обсебеност от театъра, жар някаква в правенето му.) Амбулантите са онези, които продават труда си, макар и нелеп, за 50 стотинки на дете (не е шега! по-долу ще обясня), въоръжени с касетофон отпреди ноемврийската революция, няколко шапчици от Бонжур Стамбули, вечната червена тапа за носа и още нещо, закупено някога от Детмаг. Хора, родени преди септемврийската революция, които едва ли знаят къде физически се намира кукленият факултет на НАТФИЗ.
Та, първият сигнал за извращението "театър в детска градина" бе, когато моето момиченце след първото си тържество, превъзбудена и с гордост ми съобщи: "Мамо, а ние имахме и баба Коледа". Здраво стъпила в менторските си пантофи, аз започнах отдалеко: "дядо Коледа, както и дядо Господ, си нямат жени, те..." - "при нас пък дойде", почваше да се ядосва тя и аха да ревне, че не й вярвам, аз, както казват младите (и от сцената) "зацепих": баба Коледа мойто дете наричаше асистентката на техния белобрадко - Снежанка. Повече смешно или повече тъжно е това? На следващото им "куклено мероприятие" влязох и погледах 20-ина минути - към това, което, без да мислим, обобщено наричаме "магия" децата бяха "приобщавани" по гореописания начин - нещото се зовеше шоу, беше състезание кой ще познае на картинката вълкът ли е или шапчицата и други от сорта, една абсолютна нелепица за малоумни, правена от малоумни. След време станах неволен "подслушвач" на разговор между учителка и амбулантка. От който разговор съвсем настръхнах - женицата модел "баба Коледа" се уговаряше за следващ четвъртък и разбрах, че от цената 2.50 на дете тя ще получи една пета или 50 стотинки. Последва ужасен и безмислен разговор между мен и нашата учителка - говорих аз, тя мънкаше и се свиваше като бито куче. Какви отговори, най-общо, получавах на въпросите си.
"Мислите ли, че това е театър и това са артисти?" - "Да, те идват от години, децата много ги харесват."
"Водили ли сте децата на истински куклен театър?" - "Не."
"Правите ли разлика в различния ефект от това тук да дойде някой и децата да отидат на театър?" - отсреща мигане.
"Защо взимате 4/5 от парите на тия клетници?" - "Защото ние им отдаваме под наем салона си."
"Как така, вие имате ли право на стопанска дейност?" - отсреща мигане.
"Късате ли билети" - мигане - "Значи работите на черно, не плащате данъци" - мигане.
"Салончето, което отдавате под наем, снабдено ли е с противопожарна система, втори изход и т.н." - мигане.
От този диалог не произлезе нищо. Амбулантите продължиха да си изкарват киселото мляко на гърба на децата. Голяма част от които деца (при това става дума за Лозенец, а какво това значи в Обеля или Своге) за тези 4 години детска градина не са получили шанса да гледат автентичен театър. В някои от тези дечица е заровено самородно злато като това на Теди или на Мая, на Мариус или на Гройс - но ние и светът едва ли ще разберем. Това, което им се поднася под етикета "театър", ще ги отврати завинаги. А другите, децата с неартистични таланти, едва ли ще подредят изкуството сред духовните си нужди. Знам, че и аз реагирах мързеливо и самоспасяващо се. Спрях детето от облъчване, но импулсът ми да напиша изложение до Общината с копие до Министерството на образованието си остана импулс. И ако днес описвам какво се случва с т. нар. естетическо възпитание по детските заведения, знам, че никой кукленик няма да открие и буква новина в моя разказ. Той им е до болка познат. Тази невъзпрепятствана инвазия на простотията, за която би бил незаслужен комплимент да наречем псевдоизкуство, не само яде от хляба на куклениците - това е малко зло. Тя обезмисля труда им и е директна плюнка и върху художеството, и върху децата.
Този репортаж е адресиран към отговорните лица в тази зала - представители на инспекторат, просветно министерство, община и др. Наивността ми не стига дотам да вярвам, че и за тях в чутото има кой знае каква новина. Едва ли всички родители са реагирали така неграждански като мен, вероятно сигнали за тези безобразия са стигали до нечии бюра. Време е да стане някакво задвижване на енергиите и сплотяване на усилията. Вероятно куклениците отдавна са готови с пакет от детайлизирани предложения и те ще бъдат огласени. Има и достатъчно чужд опит по проблема и радикалното му решаване. Това, което на мен хрумна, е, че както в Националния филмов център има регистър на продуцентските къщи, такъв вероятно има и за сценичните формации към Националния център за театър. Ако няма - може да се направи. После той би могъл да се разпрати на всички общини и на съответните им ресори в национален мащаб и този регистър да представлява единствено възможният списък от трупи - държавни, общински и частни - с разрешен достъп до детски учебни заведения. Съюзът на артистите би могъл да се приобщи, участвайки в даването на професионален статут на трупите, които заслужават такъв, отговаряйки на ясни и точни изисквания. Една координация между културното и просветното министерства, САБ, Асоциацията на куклениците и общините би довела до изготвянето на наредба, която ще затвори вратите на всички шмекери до заведенията, на които българското общество поверява децата си.
Нека не привнасяме социалистическите си обременености и не четем в подобна акция някаква лоша цензура или нарушаване на нечия автономност. Това би било популистки рефлекс. Естетическа, а и етическа цензура на произведения, насочени към индивиди, които нямат база за сравнение, нямат вкус и сравнителни критерии, върху чиито бял лист написаното остава, е задължителна. Ако ни пука.
За професионалния театър тук няма да говоря. Ще изредя само онези най-едри прегрешения, видени пак през очите на родител-придружител и ценител, които вгорчават общуването ми с детския театър. Това на първо място са езикът и словото, които струят от сцените - когато словото е кресливо, неграмотно или гаменско, се чувствам ужасно и съм много затруднена да отговоря на въпроса на мойто момиче: "Защо да не казвам "ма" и "бе", защо да не казвам "играеме" или "четеме"?" После идват клишетата на формата и на мисълта - илюстративните метафори, под ръка с предразсъдъци, лансирани като интелектуални догми, после лошият вкус, който нерядко стига до чалгаджийство, безкрилото въображение, често в пъти по-бедно от детското, буквалността и вдетиняването и в крайна сметка отсъствието на каквато и да е сакралност. Резултатът е не само профанация, но и промиване на мозъците - интелектуално и естетическо. За живот в какъв контекст готвим днешните деца - онзи ден си дадох сметка, че ако не граждани на света, то граждани на Европа те със сигурност ще бъдат. Нека говоренето ми не бъде схващано като политически коректно - ненавиждам тази поза - но наистина тях ги очаква оцеляване, приобщаване и дай боже процъфтяване в доста различна от днешната българска ситуация. Те трябва да се готвят и чрез изкуството, и чрез образованието за субекти на гражданското общество. Което значи коренно друг фундамент - като познание на индивидуалните им права и умение да ги упражняват с оглед правилата на цивилизования порядък. Това значи радикално друга култура - на мислене и на поведенчески практики - област, в която България е катастрофално назад. Това значи толерантност към другостта, солидарност с групата и обществото, активна житейска стратегия. Изкуството като верига от малки революции и художествени преврати е по природа по-динамичен и самообновяващ се процес от образованието. Като такова то трябва да е другата тежест на везната, на чийто втори край стои образованието. Образованието, което пак по природа е система по-консервативна, по-тромаво реагираща на социалните земетръси и по-слабо адаптивна към социалните очаквания. И ако парадигмата на образованието продължава и май дълго ще продължава да е коронясана от запаметяването и възпроизвеждането на полуфабрикатни истини, то изкуството е онова, което е в състояние да компенсира, балансира и покрие другото "полукълбо" на детското израстване - творческото мислене, съмнението, самостоятелното интерпретиране на човешките завоевания. Така че изкуството за деца няма никакво, ама никакво право да отблъсква своите зрители. Лошото изкуство за деца е по-вредно от никаквото. Пред лошото аз избирам никаквото. Затова, когато едно театрално представление не внуши на моето дете, че:
- животът е труден, тъжен, но прекрасен;
- че приятелството и любовта са колети от небето;
- че умен значи добър, а добър значи красив;
- че раните се превръщат в мускули;
- и всичко на тоя свят си заслужава, ако направиш дете, стих или хляб;
ако не внушава това, аз отварям Оскар Уайлд и прочитам на мойта принцеса "Славеят и розата", а ако съм заета с някой доклад или манджа, й пускам видеокасетата на "Пинокио". Искам тя да има вкус. Държа да развие вкуса си. Защото не вярвам, а знам, че нашите деца се раждат умни, добри и красиви. И задачата ни е само една: да не ги развалим. Не знам, но вярвам, че всички в тази зала и извън нея имаме силите, страстта и вниманието да не правим това - да не ги разваляме. За да не се окаже животът ни неизплатен.
На добър час на общите действия!

Аве Иванова



Текстът е прочетен на 27 май 2004 на тематичния семинар "Кукленото изкуство в новите обществени условия - перспективи и мотивации", организиран от Столичния куклен театър и АКТ -България.