Нова българска музика - фрагменти
7 концерта - 5 камерни и 2 оркестрови - между 7 и 22 април, около 50 нови творби - това е кратката равносметка. Нищо работа в сравнение с прегледите от не съвсем далечното минало - с изобилие от концерти, средно по два на ден в течение на 10 дни - симфонични, камерни, хорови, фолклорни, с духова музика и дори политически песни. Живи са спомените за изобилието от хорова музика - дни наред, с препълнени с фенове на участващите колективи зали. Не страдам, обаче, за тия славни времена на творческа многотия. Убедена съм, че количеството в този случай не означава качествен скок: изкуството е работа на личности, а не на бройки отчетена продукция. Колко от "бройките" от миналото оставиха следи в нашата култура? Колкото бяха личностите. Ще остане ли нещо и от този Преглед? "Нова българска музика" отдавна не е бляскаво събитие, най-важното в живота на СБК - няколко дни, в които по-масирано звучи новата продукция на членовете на Съюза. Това е естествено: българска музика се изпълнява на други форуми у нас и в чужбина, може да се чуе и на редовни концерти. Така че българският композитор не тръпне вече от април до април, за да чуе за първи (а най-често и последен) път лелеяната творба.

В годините, в които съм проследявала сравнително подробно прегледите, съм имала противоречиво отношение към правото на човек да сподели с ближния всяка музикална мисъл, която му хрумне. Сигурно е вълнуващо да си убеден, че имаш какво да кажеш на света. Това по някакъв начин ми напомня лекциите на проф. Стоян Петров, които най-често значително се отклоняваха от историята на българската музика и литваха към приятните простори на безгрижната младост. Та, в тия славни часове той пламенно ни съветваше да пишем, да пишем всичко, което ни хрумне, на листчета и да го хвърляме по света. Още тогава в този романтичен порив ме смущаваше силно проблемът със замърсяването на околната среда - с мисли и хартийки. Да, всеки има право на творчество, но докъде се простира правото му да го сподели? Няма рецепти и правила, всичко е въпрос на вътрешен усет, самовзискателност, себеуважение. При такива събития - като отминалия вече Преглед - тези изисквания неволно се натрапват - най-често с отсъствието си.
И на този преглед разнообразието беше голямо. Опитвам се да си внуша, че за всяка музика има и слушател. Само че... поне да е плод на доказан професионализъм. В този смисъл си направих съвсем произволна класификация на чутото: музика, сътворена професионално, следваща определен художествен смисъл и логика в развитието на автора - и музика, плод на някакъв тип графомания. И двете категории изобилстваха с материал, втората - с повече. Към първата определено отнасям цялостното присъствие на Димитър Христов на прегледа: Соната за пиано № 16 (и този път прекрасна тълкувателка на специфичния свят на композитора е Ганка Неделчева), поредните етюди за арфа и вокалния му цикъл "Пасха" по стихове на Кирил Христов. Отношението към изразителността на клавирния тон, смисълът, който носят тембърът, диапазонът, динамичният контраст - всичко това е личен почерк. Поезията е изживяна и пианото подчертава нейните акценти, изгражда, заедно с гласа, драматургичната логика на цикъла. Още една деликатно изпипана и интелигентна творба от програмата на клавирния концерт - "Недомлъвки" от Ивелин Димитров.
"Пасха" прозвуча в един дълъг вокален концерт, който започна с цикъл от 4 песни на Михаил Пеков - с доста неясно послание и характерните за автора си стилови реминисценции - най-вече с различни видове постромантизъм. Михаил Пеков запази своя пиетет към стиловата разнопосочност и в приятния и слушаем иначе Струнен квартет № 14.
Вокалната музика е особено уязвима като присъствие в съвременната музикална практика: авторът облича музикалната идея в слово - или обратно - и така конкретизира своята професионална немощ - или умение? В нито един от останалите концерти скудоумието не достигна такива мащаби, както във вокалния. Като се започне със "Село в Балкана" за сопран, цигулка и пиано от Йордан Колев - едно неописуемо музикално изделие, в което нежен и зле трениран сопран бойко реди слова за щуро време и мъжко непокорство - та чак до финала - Песента на Балкана от Татяна Тончева - за същия състав и сякаш писана под индиго с първата, малко в стил "Какво е чудо станало в София града голема". Като свързващо звено в тази балканиада беше цикълът от три песни на Вера Баева, изпълнен от вокалното чудо Камена Балканска - един впечатляващ контраалт, създаден по-скоро да буди, отколкото да приспива (както е в една от трите песни). Това беше един твърде самодеен кът от прегледа, който не знам каква публика би имал. Къде ли в това изброяване да поставя цикъла за глас и пиано "Моя земя" от Стоян Ангелов, в който е живо диханието на романтизма от 50-те години с ромолящия клавир и честите удвоявания в октава на вокалната партия - обикнат корепетиторски маниер? (Стоян Ангелов - ново име в НБМ - представи и една Поема за виолончело соло - пак в същия стил на недоизживян български романтизъм.)
За пореден път и Артин Потурлян е вплел и човешки глас в колористичното си въображение: трите му песни според мен звучаха прекалено екзалтирано за поезията на Радой Ралин - може би сопраното Кристина Горанчева ги е изтълкувала така патетично?
Изкушавам се към вокалния раздел да присъединя и Кантата № 3 "Всякакви видове любов" от Димитър Николов - за сопран, флейта, тромпет и струнен квартет. Трудно намирам гледна точка: пародия, закачка (Прокофиев, Стравински) или недоразумение? Може би едно по-прецизно изпълнение - съставът е твърде разнороден и като ансамбъл звучеше доста самодейно - би показало какво точно има предвид авторът.
Имаше и други странности: например опитът на Атанас Косев да облече в камерни, при това ексцентрични одежди чисто салонните си замисли ("Залез в оранжево" за флейта, виола и пиано), твърде самодейната пиеса на Силвия Статкова "Обредни ритми" за мандолини, китара, флейта, фагот и пиано. Къде точно беше обредното в тази атмосфера на стар градски фолклор? (Тук не можах да не си припомня с въздишка един блестящ пример на интелигентно и дълбоко усещане на обредността и старината - сюитата "Празник" за 2 пиана и ударни от Лазар Николов - Нова българска музика 81.) Необичайният състав не означава случайност - в зависимост от това с какви приятелски настроени музиканти разполага композиторът. Или пък е решил да изпробва нещо ново и нечувано с цел приковаване на вниманието? Разбира се, не се изключва и това, но все пак в зависимост от водещата художествена идея. (Отново блестящи примери от миналото: различните Метаморфози на Лазар Николов и Темпи кончертати на Константин Илиев.) В този смисъл творбата на Румен Бальозов "Благородни и сантиментални багатели" за туба и пиано не беше реверанс към рядко употребяваната като солов инструмент туба, а истинска художествена находка: с типичната за автора театрална изобретателност, финес - много майсторски са използвани възможностите на двата инструмента - и интелигентност.
Програмата на Прегледа беше сравнително добре балансирана жанрово - доколкото това е възможно при такова изобилие и толкова различни нива. Чухме най-различни музикални ансамбли, сред тях - три струнни квартета. Очевидно класическият жанр продължава да е неизчерпаем и все така привлекателен, дори и като възможност за "заиграване". И трите квартета имат качества, които биха ги задържали в концертните програми. Квартетът на Мирослав Данев е, може би, най-близо до традицията на жанра. Въпреки протичането му на един дъх, контрастната образност оформя три различни части, обединени в общ смисъл. Съвсем друг тип музикално преживяване предлага Квартет № 14 от Михаил Пеков - въпреки придържането към цикличната форма, три части, които условно заместват Алегро, Анданте и Скерцо, той няма определен смислов център. По-скоро това са различни стилови реминисценции и, ако авторът предлага някаква обединяваща идея, това е поканата слушателят да се развлича в света на Прокофиев, на някакъв постромантизъм и където си ще. Квартетът на Юлия Ценова е много интересна, завладяваща, динамично протичаща творба - едно по-прецизно изпълнение ще покаже и неизчерпаемото колористично въображение на авторката - дори само в сферата на класическия струнен квартет.
И този преглед, както и предишни, изобилстваше от дидактична литература, главно за пиано. Борислава Танева, Татяна Тончева, Вера Баева (две пиеси за пиано и един цикъл "Цирк" за две флейти, виолончело, ударни и пиано) - все трогателни опити да се ангажира детската душевност в света на цирка, на всякакви животни, влакове, момини мечти и пр. Тия опити обикновено не научават малките музиканти на нищо, освен на тромав звук и лоша артикулация.
Световната музикална литература изобилства от шедьоври за деца - от барока до наши дни - и едва ли нещо ново в образния свят на детето може лесно да се измисли. Съвременният композитор по-скоро би трябвало да насочи търсенията си другаде: към новото във формата, звукоизвличането, отношението към съвременния музикален изказ и др. Миналата година на "Пианисимо" чухме един блестящ пример в това отношение в концерта на италианеца Мауро Кастелано.
Иначе пианото като най-популярен инструмент беше добре използвано - имаше го в най-различни варианти и състави. Сред тях - пореден цикъл Прелюд и фуга - за две клавирни дуа - от Александър Йосифов: в псевдобългарски стил и с премного звук, изобилно предлаган от многото пиана; пиеси за едно и повече пиана или за пиано и лента - от Велислав Заимов (Соната № 2 за клавирно дуо), Симо Лазаров, Любомир Денев и др. Едно от малкото удоволствия на тия концерти беше пиесата "Метаморфози" за пиано на четири ръце от Юлия Ценова - написана с много фантазия и чувство за мярка - например при използване на стилистика от джаза, с много финес при боравенето с динамиките. С интерес се слуша и пиесата на Ясен Воденичаров - "Le Ruban de Mobius" - за две пиана и ударни - майсторски са използвани възможностите на пианото като мелодичен инструмент, както и като част от ударната секция и обратно - тембровите и мелодични качества на ударните влизат в равностоен и забавен диалог с пианото.
Прегледът започна и завърши с оркестрови концерти. Началото беше на Габровския камерен оркестър под диригентството на Иван Стоянов. Наред с Импровизирана сюита за пиано и струнен оркестър от Ивелин Димитров, в характерния за автора маниер на контрастно редуване на свръхдраматизъм, патетика и сдържана, ненатрапчива чувствителност, слушахме творбата на Сашо Младенов "Патер ностер" за баритон и оркестър - искрено издържана в емоционалния стил "Хосе Карерас пее популярни художествени бисери". Този първи концерт завърши с Концертино за две пиана и струнни от Александър Йосифов, пореден опус в познатата авторова схема: много добре ориентирано към това, което неизменно ще донесе успех пред една непретенциозна публика. Музика, която напомня радостните пориви на ранния социализъм в общия тон от романтичните времена на българския музикален стил и в същото време - нелишена от професионалните сръчности, винаги гарантиращи финалното "браво".
На финала се представи с чест Врачанската филхармония под диригентството на Валери Вачев с програма, която изисква определено отношение към съвременната музика: "Фрагменти" на Юлиана Тошкова - творба, която се слуша с интерес и внимание, с драматургия, основана на игра на епизоди, диалози на тембри и групи инструменти, майсторски организирани чрез фино боравене с динамиките. Рапсодия № 3 на Ангел Котев, която "повествува" цели 22 мин., редувайки лирика, мрак и героичен патос - и показа, че дори една свободна форма трябва да има някаква форма. (Значително по-сполучлива беше пиесата му, с която започна прегледът: Капричио за две цигулки и струнен оркестър - тип кончерто гросо с някои емоционални отпратки към късния романтизъм, но с интересни хрумвания и, като цяло, слушаемо.) Финалът на Прегледа беше Симфония № 11 от Велислав Заимов - авторът остава верен на стила си - симфонията като безкрайно протичане на една непрекъсната верига от контрастни маси оркестрови звучности, организирани от контрастни динамики и ритми.
Съзнавам, че тези бележки са фрагментарни, не обобщават и не изчерпват. Започнах с това, че условно за себе си съм разделила творбите на професионални и на такива, които предизвикват недоумение. Доста често творците пишат така, че хрумването им не свършва в тази епоха (нека ме прости Станислав Лец). От досадни дължини не са спасени и композитори с подчертана съвременна чувствителност (Артин Потурлян, например). Често слушателят си задава не само закономерният въпрос "защо", но и "докога" (Евгени Чешмеджиев). Завършвам с началния си въпрос, на който едва ли някой ще може да отговори: къде свършва правото на автора да поднася на обществото всяко свое хрумване? И още: прегледът на съвременното българско музикално творчество без съмнение е необходим, авторът, а и публиката трябва по различни начини да чуят "къде сме ние" и прегледът е един от начините. Очевидно и всяка социална, и възрастова прослойка си има нужда от своята музика - за концерт и ежедневна употреба. Но дали всичко трябва да се вмъква в тези няколко дни, които имат претенцията да бъдат сериозен форум? Имам предвид самодейни опити като балканските песни, цитирани по-горе, а не просто неталантливо написани опуси. За художествената стойност оставяме на времето да реши. Май така е най-удобно, практично и сигурно.

Наталия Илиева