Dies Irae

Театралната ситуация трябва да се разбира като територия на екстремно преживяване и постигане на познание за човешката ситуация.
Театралното действие - като ритуал, литургия, действо, свещенодействие - като път за откриване на дълбокото знание за човешкото поведение.
Тялото в театъра не е култивиран инструмент за изображения, а е положено и отдадено като жертвен дар пред духа. Същото може да се каже и по друг начин:
Долу драмата с нейните сюжети, кулминации, (трагични и комични) развръзки, картини и персонажи!
Долу актьорството с неговото преправяне, имитации и въплъщения на герои!
Долу театърът, който поставя драми!
Не бих могла по-кратко да формулирам основните опори на този вид недраматично разбиране за театъра. То има много важно място в неговото развитие през ХХ век (особено през втората му половина). Свързваме го основно с името на Йежи Гротовски, макар той далеч да не е единствен негов застъпник (първият е Арто). Може би защото той е сред онези, които най-посветено са го следвали, оставяйки всеотдайни последователи.
Центърът в Понтедера продължава да събира хора от цял свят, за да развива изследванията в тази посока, а Томас Ричардс, чието име заедно с това на Гротовски носи центърът, е двигател на неговата дейност. В рамките на Международния театрален фестивал "Варненско лято'2004" бе показано и представление на този център - "Dies Irae". Въздействащо е. Няма "драматургия", независимо че се ползват текстове от дневниците на Кафка.
Сцената представлява малко правоъгълно парче на пода. По продължението му са наредени пейките. Всеки зрител е воден към своето място от участник. Върху мястото за игра не се стъпва. Дори след като е свършило и аз понечвам да стъпя, слизайки от пейката, един от участниците ми казва: "Още не."
Трупата е интернационална. Литургията, която води Марио Биаджини, се явява самото театралното действие и в него избраната (или пожелалата Гей Пин Анг) жена трябва да постигне граничната линия между театър и прозрение и да стане проводник на висша духовна сила. Ситуацията и "играта" не се обозначава като театър, а по време на действието отделните части в литургията са въведени като театрални "задачи".
Тишина. Внася се дълга дървена маса. Бяла покривка, по-точно покривало. Хорали, игри, инсценировки, смяна на ситуации, в които животът и смъртта изглеждат близки. Върху масата жената е положена като за сън, като за смърт, като за раждане. Бялата покривка е мястото, където, доведена до нещо като транс, тя отговаря на въпросите на водача Марио Биаджини. Затворила очи, тя държи книга с празни страници (спомних си за книгата, за която разказва в едно от последните си лекции Гротовски, че е белязала живота му). Отговорите, на зададените от водещия въпроси, тя намираше в момента. След довеждането й до нещо като раждане, масата бе изнесена, бялата покривка като във вихър - също. Тишина. До следващото представление, обявява Биаджини.
Телата пеят, бучат, говорят, трептят, шептят, гънат се, изпъват се, издават нечовешки звуци, притихват по пътя на водената към откровение жена - ритъмът на цялата "литургия" е безупречен. Въздействието на гласовете, ритъмът, действието, вибрациите на тишината в транса са силно въздействащи. Те създават цялата среда. Те са трансмисии на усещания, думи, настроения, прозрения.
Това е гранично съществуване и няма нищо общо с актьорството като професия за въплъщаване на образ. Опитът, който трупат в техниките за отключване на екстремно преживяване и непосредствения му изказ, обучаващите се в тези паратеатрални лабораторни упражнения, е най-ценното лично "знание", което те отнасят накъдето и да се отправят после по света. Този тип опит няма общо непременно с последващо възпрозвеждане на вид естетическа практика (театър). Но всеки, който е минал през тези лаборатории, отнася своето лично знание. Така театралната антропология продължава да развива и разширява своите лаборатории.
Част от обмена е присъствието на трупата от Понтедера и в България - като съвместна работа с Театралния департамент на НБУ, ателиетата в Балчик, както и конференцията на Томас Ричардс, която ще се проведе в рамките на фестивала. Няма начин и тези, които видяха Dies Irae да не го запомнят.

Виолета Дечева














Реплика
от ложата

Dies Irae (Гняв божи). Режисьор Марио Биаджини, Томас Ричардс. Участват Гей Пин Анг, Марио Биаджини, Мари де Клерк, Пей Хуе Тан, Софиен Амиар, Сесил Берте, Франческ Торент Джиронела, Елиса Поджели, Йоана Поркола, Йорн Рийгелс Вимпел. Център на Йежи Гротовски и Томас Ричардс - Понтедера, Италия. Проект - Пресечни пътища с подкрепата на "Култура 2000"; "Импулс" - България; Мостът: развиване на театралното изкуство.