Затворите на нищетата,
Какво прави държавата с бедните и безработните, които стават все повече и повече, когато тя предпочита да стимулира печалбите на капитала, но не осигурява нито заетост, нито сигурност на труда, нито образование, здравеопазване или социални помощи? Според Лоик Вакан тя просто ги класифицира като социални отпадъци и ги праща в новите гета - затворите.
Младият професор от университета в Бъркли, Калифорния, доказва с убийствен сарказъм, че в процеса на превръщането на доскорошната държава на благоденствието в сегашната "наказателна" държава, усилените репресии и масовото затваряне не целят намаляване на престъпността, а изолиране на неудобната бедност. Книгата е диагноза на състоянието, но не и рецепта за лечение.
Действителните измерения, социалната цена и перспективата на политиката на "голямото затваряне" са предмет на обстойния му анализ в книгата "Затворите на нищетата". Колко струва на данъкоплатеца кампанийната дейност на полицията, наричана пред данъкоплатеца "нулева толерантност"? Какво точно и дали именно престъпността се преследва с нея? Колко е ефикасен този метод за постигането на обявената цел? Какво реално се постига и откъде се набират средствата за тази политика?
Подобно на Мишел Фуко и по-малко известни на българския читател нестандартни социолози на правото, Вакан потвърждава, че борбата с престъпността нито започва, нито завършва с масовите арести, задържането и затвора. Книгата безпощадно поставя въпросите, които е време данъкоплатецът да си зададе, защото за репресивните управленчески методи се плаща от собствения му джоб, докато обещаните резултати от тези методи не само не се постигат, но и не се целят.
Вакан проследява връзката между "заличаването на икономическата държава, намаляване на социалната държава" и стремежа на реалния либерализъм към "по-малко държава" в икономическите отношения - от една страна, и "укрепването на наказателната държава" - връзката с наложената от политиката в подкрепа на капитала необходимост от "повече държава", която да маскира и удържа вредните обществени последици от икономическия либерализъм - несигурността при наемането и заплащането на работна ръка и рухването на системите за социално подпомагане и защита.
Този "страничен ефект" на започналия в края на 90-те години в САЩ процес не е неизбежен, а въпрос на приоритети при разпределянето на обществения бюджет. Самоцелното развитие на капитала довежда до увеличаване на пропастта между богати и бедни, което от своя страна поражда дълбоки конфликти и необходимост от потушаването им. Вакан иронично припомня, че "новият наказателен разум" на "нулева толерантност" е изкуствено лансиран и създаден от богато платени американски обществено-политологични центрове като добре поднесен "инструмент за легитимиране на полицейското и юридическо управление на безпокоящата бедност". Чрез него едновременно се "успокоява страхът на средните и висши класи - тези, които гласуват" и се набира тяхната електорална подкрепа. Именно този шумно рекламиран модел по-късно се разпространява успешно и в други страни извън САЩ. За внимателния читател е трудно да не направи някои аналогии с днешната българска действителност и да не забележи белите петна в достъпната му информация за нея.
В края на 90-те години моделът на "нулева толерантност" в Ню Йорк прибързано се рекламира като успешен метод за борба с престъпността чрез безпощадно полицейско преследване на всяко дребно нарушение, чрез обявяването на все повече дребни простъпки за престъпления, чрез въвеждането на наказанието лишаване от свобода за все повече престъпления и чрез увеличение на срока на вече предвидените такива наказания. В крайна сметка резултатът от този законодателен и полицейски активизъм е все по-голям брой хора, които са временно или трайно изолирани от обществото и лишени от личната си свобода.
Малко по-късно "новият госпел" се оказва скъпо, неефикасно и безперспективно средство за борба с престъпността. Според Годишния доклад на гражданската комисия по бюджета на Ню Йорк, за 1998 година бюджетът на полицията се увеличил с 40%, а съставът й с почти 25%, докато в същото време социалните служби на града се оказали с 1/3 окастрен бюджет и със също толкова закрити работни места.
Сравнението на данните за Ню Йорк и Сан Диего, Калифорния - град със също толкова висок ръст на престъпността, установява, че в същия период - въпреки прилагания различен подход и нарастването на полицейските активи само с 6%, в Сан Диего се наблюдава аналогичен на Ню Йорк спад на престъпността. По това време арестите в Сан Диего намаляват с 15%, докато в Ню Йорк те се увеличават с 24% и достигат до 54 000 души седмично. В същото време жалбите срещу полицията в Сан Диего намаляват с 10%, докато в Ню Йорк на кмета Джулиани се увеличават с 60%.
Парадоксално - процесът на узаконяване на полицейската злоупотреба в други държави протича тъкмо по времето, когато - след няколко случая на безпричинна полицейска стрелба и насилие - в Ню Йорк започват граждански протести и тя е подложена на съмнение и оспорване. Проверките показали преди всичко, че полицейският активизъм е характерен само за бедните квартали и е насочен главно към бездомници, необразовани, безработни и социално слаби групи от населението - предимно чернокожи. Установило се също, че броят на неоснователните арести е изключително висок - бригада на цивилната полиция "арестувала и претърсила 45 000 души само по подозрение, дължащо се на облекло, походка, поведение и най-вече цвят на кожата. Повече от 37 000 от тези арести са се оказали напразни, а обвиненията срещу половината от останалите 8000 са били счетени за нищожни и неподсъдни; с други думи, остават едва 4000 основателни арести, т.е. един на единадесет." Подобни данни не могат да не предизвикат спомен за предлагания на българския данъкоплатец зрелищен заместител на ефективна борба с престъпността от шумни полицейски акции за масови арести.
Вакан привлича вниманието върху един от малко обсъжданите проблеми на "нулевата толерантност" - безпрецедентното пренатоварване на съдилищата. Липсата на адекватно увеличен бюджет за увеличение на капацитета на съдебната система и нейната ефективност - както и у нас, "учудва" политиците, които всъщност определят приоритетите на бюджета. Обективно пренатоварването довежда до два резултата - възможност да се прехвърли отговорността за "неефективната борба с престъпността" върху съдебната система и в същото време - несправедливи и изключително продължителни съдебни процеси, освобождаване на задържани поради изтичане на законния срок за изправянето им пред съдия и (при липсата на средства за служебно платени защитници) - признания на неизвършени престъпления без съдебен процес. Така се стига до положение, в което за "изоставените от държавата на благоденствието" и "изтласкани в маргиналиите на пазара на труда членове на простолюдието", "очевадното неравновесие между полицейски активизъм и прахосването на предназначените за него средства - от една страна, и претовареността на съдилищата и утежнения недостиг на ресурси, който ги парализира - от друга, има всички белези на организиран отказ от правосъдие".
Провеждана шумно и показно в името на борбата с престъпността, политиката на западните (и не само на западните) икономически либерални държави не цели действително ефективна борба с престъпността, а елементарна изолация на бедните слоеве. Социолози и философи на правото в продължение на достатъчно години са установявали пряката връзка на увеличаващата се социална пропаст между богати и бедни и масовото "затваряне" на хора, характерна за различни периоди на обществено развитие, през които не е задължително да се забелязва повишен ръст на престъпността. При липсата на съпътстващи социално-ориентирани ангажименти на държавата и приоритети за осигуряване на работни места и сигурно заплащане на труда, както и на образование, пенсионно, социално и здравно подпомагане за тези слоеве, политиката на безрезервна подкрепа за богатите логично води управляващите до открит отказ от анализ на факторите, пораждащи престъпност, който (при липсата на подобни социални ангажименти от страна на държавата) би я уличил както в съпричастност при създаването на условия за престъпност, така и в имитация на мерките срещу нея.
По-нататък Вакан обосновава тезата, че "на съзнателното атрофиране на социалната държава отговаря хипертрофирането на наказателната държава" с няколко основни и обективно видими тенденции.
"Голямото затваряне" - рязко увеличаване на броя на арестувани, задържани и лишени от свобода лица. Според цитираните от автора данни "ако беше град, карцерната система на САЩ щеше да е четвъртата по големина метрополия в страната." Според цитираните в труда официални статистически данни, въпреки непроменения или дори спадащ ръст на престъпността, за 15 години броят на задържаните лица се е увеличил три пъти, докато разходите за социални нужди рязко са спаднали. "Американските затвори са пълни не с опасни и закоравели престъпници, а с тривиално осъдени за леки дроги, обири с взлом, кражби или просто нарушения на обществения ред, (...) с хора от най-уязвимите слоеве на (...) цветнокожия субпролетариат на градовете, засегнати от преобразуването на системите на заплащане и на социалната защита."
"Голямото затваряне" не включва всички поставени под ограничение. Заедно с условно осъдените и пуснатите под гаранция, поставените под различни форми на "дистанционен контрол" и "картотекирани" като нарушители лица, в наказателния апарат на САЩ се включват вече 30 милиона - половината от възрастното мъжко население на страната. Достъпността на данните за поставените под такива ограничения лица за широк кръг от граждани, включително и за работодателите, ги прави още по-уязвими и намалява шансовете им да се върнат в редиците на "редовните граждани". Така "наказателната примка се стяга докрай около дестабилизираните слоеве на работническата класа" и намирането на трайна и сигурна работа е силно затруднено. Идеалът от 70-те години - за "възстановяване и рехабилитация" на провинилите се, е изоставен и се превръща в метод за мултиплициране на политиката на неустойчиво заплащане и унищожаване на социалната защита, в полицейски прийом за допълнително следене и "преработка на социални отпадъци" чрез връщането на веднъж провинилите се отново обратно в редиците на "отпадъците".
През 1993 г. Америка е изхарчила повече за затворите си, отколкото за съдебната си система, докато 10 години по-рано двата бюджета са били идентични. Наказателната система се е превърнала в третия работодател в страната с 600 000 заети лица. Както вече се отбеляза, в период на фискален недостиг и ниски данъци за компаниите и висшите класи това е възможно само чрез орязването на суми, предназначени за социални помощи, здравеопазване и образование. Въпреки това, по-късно се оказва, че все пак финансовата тежест на "затварянето" като метод за битката срещу бедността е огромна - поради застаряването на затворническото население. Ето защо властите включват методи за намаляването на тази цена: влошаване на условията на живот в затворите чрез премахване на образованието, спорта, смислените дейности и развлеченията; замяна на затворническия персонал с напреднали технологии за надзираване - видеокамери и др.; поемане на част от разходите от близките на затворниците - заплащане на храна, медицинска помощ и други допълнителни услуги в затвора; въвеждане на нискоквалифицирана и зле платена за самите затворници (но не и за затвора) работа.
Постепенно се стига до приватизация на затварянето и превръщането му в частен, при това печеливш бизнес, чийто днешен темп на развитие го нарежда сред най-привлекателните на фондовата борса. Така "голямото затваряне" на бедните се превръща в нова възможност за печалби на бизнеса.
Чрез затварянето на значителен брой лица точно между безработните се постига и друг "позитивен" ефект на политическа популярност - временно изкуствено намаляване на ръста на отчитаната безработица. Държейки на сигурно място трайно маргинализираните фракции на субпролетариата, затворът в крайна сметка се превръща в заместител на гетото.
Дълбоката логика на пренасочването от социалното към наказателното е отражение на политиката на криминализация на нищетата - задължително съпътстваща несигурното и неустойчиво заплащане на труда. Според автора, докато в САЩ тази политика е насочена към най-бедните слоеве от чернокожите, европейските й подражатели я насочват към чужденци, емигранти и най-бедните градски прослойки. Базирана на популистки повици за неотстъпна борба с престъпността, мотивацията й едновременно използва и подхранва съществуващите у гласоподавателите расистки нагласи и презрението им към неуспелите, необразованите и нищите; и така постига медийна и политическа подкрепа и възвръщаемост.
Читателят в крайна сметка не може да не си зададе въпроса доколко тази политика е трайна и изгодна за самия него като данъкоплатец? При липсата на каквото и да било отношение към криминогенните фактори, системно раждащи престъпност, и на адекватни програми за ресоциализация на извършителите на престъпления, политиката на подмяната им с масово затваряне в крайна сметка изглежда угодно за капитала. Очевидно е, обаче, че тя не може да доведе нито до намаляване на ръста на престъпността, нито до превъзпитаване на престъпниците - както властите убеждават средния гласоподавател.
Ето защо данъкоплатецът трябва да бъде системно подлаган на пропагандна обработка, която да го убеди в необходимостта от увеличаване на бюджетните средства за репресивния апарат - без оглед на дългосрочната му неефикасност. За тези нужди гласоподавателите се привличат чрез медийно раздухване на нивото на престъпността, страха от чужденци и други изкривено представени на средния гражданин "опасности" - без реално отчитане на действителния принос на тези фактори за не/сигурността.
Независимо от очевидната липса на връзка между прилаганите методи и вложените за един и същ резултат средства на данъкоплатеца, обаче, "la moda repressivа" се възхвалява и разпространява както в Европа, така и другаде по света. Статистически необоснованият експортен модел на бляскавия успех в Ню Йорк (който според Вакан "никога не е бил нито метрополис, заемащ челно място в престъпността, нито един от "най-сигурните градове" в Съединените щати, както преувеличено го представят") е последван от другата страна на Атлантика, а и в Мексико, Южна Америка, Австралия и Нова Зеландия. Политици-популисти и медии включват тежка бойна терминология в кампаниите за представяне и възхвала на "нулевата толерантност". Вакан илюстрира валидността на анализа си с обилни статистически данни и многобройни примери за това. Когато например в Бразилия властите обявяват "tolerancia zero", те назначават допълнително 800 цивилни полицаи и военни "в отговор на вълната от кървави престъпления", на каквито всъщност бразилската столица периодично е свидетел и преди, и след въвеждането на "нулевата толерантност".
Българският данъкоплатец също не получава адекватна информация за причините на престъпността - т.нар. криминогенни фактори, нито за предлаганите мерки срещу тези причини - за да може да оцени доколко парите му се употребяват по предназначение. Той не получава информация за реалния ръст на тази престъпност. Вместо това му се поднасят несъвместимите статистически данни на полиция, следствие, прокуратура и съд, които отчитат разнообразна гама от понятия - от "криминално проявени, но неосъждани" до "брой приключени дела" (които също не отчитат осъдените с влязла в сила присъди), нито едно от които не отчита състоянието и динамиката на самото явление. Пак поради липса на данни, данъкоплатецът не може да узнае относителния дял на застрашената си сигурност и обедняването, причинени от "кокошкарската" престъпност, която пълни затворите - кражби на транзистори, стари шлифери, електромери и каквото друго се намери във вилните зони, в сравнение с този на организираната престъпност - взривове, организирани групи за разпространение на дрога, за печатане на пари, за кражби и продажби на автомобили и хора в чужбина, или (не дай боже!) - за относителния дял на корупцията.
Като не може да преценява кой вид престъпност най-много застрашава правата и интересите му, данъкоплатецът може само да се радва на предложените му мерки, без да е в състояние да изисква усилията на властите да се насочат именно там, където биха били ефективни.
Данъкоплатецът не получава, а като че ли и не търси отчет, камо ли контрол върху приоритетите при разпределянето на бюджетните средства. Откъде се вземат парите за увеличените щатове на репресивния апарат и необходимото му снаряжение? Идвало ли ви е наум, например, че акция за отвеждането на един осъден на две години лишаване от свобода, в която участват над 70 полицаи, командоси, пожарникари и психолози и се употребяват тежки оръжия и боеприпаси, трябва да е била доста скъпа? Както тази акция, така и изтърпяването на наказание от 2 години затвор са свързани с изчислими разходи за данъкоплатеца. Съотношението между целите и употребените средства остава неизвестно, а целта на една такава скорошна акция така и не беше постигната. Вместо това, постигнатият ефект беше смъртта на осъдения, разрушаването на имуществото му и най-вече убеждението на данъкоплатеца, че действията срещу престъпността са непоколебими. Все едно да счупите една глава и една кристална ваза, за да убиете комар на челото. Както е описано в труда на Вакан, на българския гражданин се внушава, че всеки заподозрян трябва да бъде незабавно и завинаги задържан под стража. Колко струва на данъкоплатеца един ден в ареста - издръжка, евентуално налагащо се лечение, персонал, сграда и т.н.? Съгласни ли сме държавата да харчи парите ни за тази издръжка години наред - защото правосъдието е мудно, а държавата не осигурява средства, за да го направи по-ефективно?
Когато парите за правосъдие и без това са малко, данъкоплатецът е изправен пред двойно отчайващия избор - да издържа с години неосъдените лица поради липса на ефективно правосъдие. Да не говорим за дължимите обезщетения за онези, които след години в ареста в крайна сметка са оправдани. Данъкоплатецът е убеден, че осъдените трябва да са много и пак от своя джоб осигурява средствата за затворите. До преди десетина години в много страни затворът беше оценяван като подчертано финансово и обществено неизгодно наказание, защото разходите за нормална издръжка и прилични условия там са високи, а резултатите от процеса на превъзпитание - ниски. Този проблем има и друга страна - необходимостта от специални усилия за социализация на излезлите от затворите, за да не се превърнат техните обитатели в постоянно преработвани "социални отпадъци" - както описва Вакан. Властите у нас уж бяха разбрали това, но наскоро стана ясно, че за прилагането на приетото в закона "друго наказание" не са предвидени бюджетни средства.
Какъв ефект може реално да очаква данъкоплатецът от платеното от самия него наказание лишаване от свобода? Очакването, че това е средство за намаляване на престъпността, е обосновано само при прилагането на скъпо струващи мерки. Понеже такива пари няма, ние държим затворниците в мизерни условия и без адекватни и финансово обезпечени поправителни, образователни и ресоциализиращи програми. Осъдените на лишаване от свобода често не могат да работят, защото при високата безработица за затворите няма осигурена работа, а в условията на "свободна конкуренция" немалко от по-рано съществуващите техни собствени производства са закрити. Закрити са и много от училищата към затворите. Така, вместо да бъдат подложени на превъзпитание, осъдените допълнително оскотяват. Данъкоплатецът очаква, че когато излязат от затвора, те трябва вече да заживеят почтено, но няма представа, че това е почти невъзможно при безработица и липса на адекватни програми за социализация. В същото време - пак поради недостатъчни средства, затворническото население търпи риска от туберкулоза и сифилис, застрашено е и от СПИН. Тези зарази могат да се разпространят и сред останалото население - не само при освобождаването им, а и чрез обслужващия затворите персонал, при отпуски и т.н.
Отдръпването на държавата от икономическата арена и стесняването на социалната й роля предизвиква дисбаланс в обществото и поражда необходимост от предефиниране на мисията на държавата и заместването на социалните й темели с втвърдена репресия. Какъв е търсеният и какъв - реалният ефект? Дали гражданинът не си купува билетче за финансиране на необходимото зрелище - шоуто-сериал на плашилото, наречено престъпност? Цитираните от Вакан сравнителни изследвания, направени в редица страни извън САЩ, доказват, че разликите в равнището на задържането не се обясняват чрез разликите между обявените нива на престъпност, а чрез разликите между социалната и наказателната политика и степента на съществуващите социално-икономически неравенства. За него "карцерната инфлация не е естествено бедствие, а произтича от културните предпочитания и от политическите решения". В САЩ тези решения са вече направени, а Европа е пред избора дали да затвори бедните и да установи полицейски контрол над населението, или да създаде действително социална държава?

Здравка Калайджиева


Здравка Калайджиева е учредител и доскорошен председател на Фондация "Български адвокати за правата на човека", в която продължава да работи.
или завръщането на невидимата ръка на Адам Смит с желязна ръкавица


Лоик Вакан. Затворите на нищетата.
Превод от френски Лиляна Деянова, Стилиян Деянов.
ИК ЛИК,
София, 2004.
Цена 5,50 лева.