Отнасяме ли се към правата сериозно?
Езикът на правата е станал неразделна част от нашия социален живот. В този смисъл заглавието на книгата на Роналд Дуоркин "Да се отнасяме към правата сериозно", публикувана за първи път през 1977, може да прозвучи анахронично за някои уверени в своята политическа и правна култура българи. Онези, които не познават автора, сигурно ще си помислят, че става дума за някакво ръководство как да се отнасяме към правата или за поредната американска политическа реторика. Това е обаче книга от съвсем друг порядък, книга, която пропуква непоклатимата "архитектура на юридическия позитивизъм" и предлага "една особена теория на правото", книга, която преобръща правното мислене и се превръща в христоматийна за западната юриспруденция.
Английското заглавие на книгата Taking Rights Seriously съчетава смисловите нюанси на два възможни превода: "Да се отнасяме към правата сериозно" и "Да вземем правата насериозно", и несъмнено съдържа провокативен заряд. Роналд Дуоркин обединява в своята книга поредица от критически есета, които се вписват като стил и проблематика в линията на Оксфордската аналитична юриспруденция след Х.Л.А. Харт. Същевременно обаче Дуоркин поставя под въпрос основните постулати на правния позитивизъм и избира коренно различна позиция към правната теория, като започва да я реконструира отвътре, да изследва правния спор и аргументацията, и да търси основанията на правното мислене и решение.
Диалогичното заглавие "Да се отнасяме към правата сериозно" е като че ли целенасочено търсено от Роналд Дуоркин като контрапункт на традиционните заглавия в Оксфордската правна школа от типа "Понятието за право" (Х.Л.А. Харт, 1961), "Авторитетът на правото" (Дж. Раз, 1979), "Понятието за правна система" (Дж. Раз, 1980). Необичайното от гледна точка на академичния контекст заглавие "Да се отнасяме към правата сериозно" внася жестовост, обръщение, призив, критика, въпросност, реторика, диалогичност, за да разбие в крайна сметка оковите на класическите заглавия, в които се затваря от векове правната теория. Ясно е, че няма как под толкова 'политическо' заглавие да се крие "чиста теория за правото". Ясно е, че няма как да е чисто 'политическа' книга, в съдържанието на която първите глави са озаглавени "Юриспруденцията", "Моделът на нормите", "Трудните дела", "Конституционните дела", "Справедливост и права" и т.н. Ясно е, че "вземайки правата насериозно", Роналд Дуоркин тръгва по една линия, с критическа и конструктивна нишка, която извежда към една по същество либерална теория на правото.

Да се отнасяме към правата сериозно - да вземем принципите насериозно

С книгата "Да се отнасяме към правата сериозно" Роналд Дуоркин атакува сърцевината на най-мощната съвременна версия на юридическия позитивизъм, разработена от Х.Л.А Харт. В една блестяща многопластова аргументация Дуоркин събаря разбирането на позитивистите, че във всяка правна система има един-единствен общопризнат основополагащ критерий що е то право.
Дуоркин отхвърля външния институционален фокус на юридическия позитивизъм и вместо да конструира скелета на правото чрез дефиниции, постулати и схеми, навлиза в дълбочината на юриспруденцията, за да улови същността на правото отвътре като мислене, аргумент и дебат. Именно през тази призма, и особено в "трудните случаи", Роналд Дуоркин открива, че фундаменталната идея на позитивизма за правните норми пропуска и игнорира важната и неотменима роля на "принципите" в юридическата аргументация и в спора на кого принадлежи правото.
Нещо повече, Дуоркин извежда принципите като стандарти, които функционират по начин, различен от нормите, имат друга логическа същност, отличават се често и най-вече със своята морална и политическа сърцевина и, следователно, не могат да бъдат отъждествени с правните норми. Дори онези принципи, които по своята логическа структура напомнят норми, например "Никой не бива да печели от закононарушението си", не влекат автоматично правни последствия, а очертават насоката на мислене и аргументация в съдебното решение. Принципът по-скоро формулира довод, който говори в полза на определена насока, а не диктува дадено решение. Всъщност принципите имат едно особено измерение на тежест или важност, което отсъства при нормите, и което, според Дуоркин, е неделима част от понятието за принцип. Оттук Роналд Дуоркин се изправя пред въпроса дали може да се приложи някакъв тест, на който да отговарят всички (и само) онези принципи, с които борави юриспруденцията, и които са неразделна част от правното мислене, и следователно, спадат към правото. С присъщата за цялото му творчество обиграност и последователност на аргументацията той ни убеждава, че "не бихме съумели да изобретим никаква формула, с която да проверим колко и какъв род институционални основания са необходими, за да стане един принцип правен, още по-малко - да фиксираме тежестта му в порядъка на една конкретна величина"1. Всеки принцип подлежи на аргументация в цяла мрежа от институционални и тълкувателни стандарти, които се изменят, развиват и си взаимодействат, и кореспондират със съвременните морални и политически практики. Ето защо не бихме могли да "натъпчем" всички принципи в една-единствена норма, била тя и сложна, но дори и това да беше възможно, резултатът в никакъв случай не би се доближил до стабилната "ръководна норма" у Харт. Нещо повече, не бихме могли и да приемем, че принципите са онзи "праг", търсен от юридическия позитивизъм. Няма как принципите да формират "нормата за разпознаване" на правото, защото няма и не може да се фиксира пълен набор от действащи принципи, които са неизброими, спорни и се движат и променят толкова бързо, че началото на списъка ни ще е остаряло, преди да сме стигнали средата. Оттук Роналд Дуоркин хвърля светлина върху една сериозна пукнатина в стройната теоретична структура на правния позитивизъм и се изправя пред редица въпроси с твърдото убеждение, че "дори въпросите обещават повече, отколкото дава позитивизма"2.

Да се отнасяме към правата сериозно - да вземем "правилното решение" насериозно

Правно-теоретичните търсения на Роналд Дуоркин в книгата се насочват най-вече към проблема как се идентифицира правото в едно общество и как се установява правото във всеки конкретен случай. В тази връзка ключово е разбирането му, че правна система може да съществува само ако се основава на общ абстрактен идеал в обществото, който регулира условията за упражняване на принуда спрямо индивидите в него.
В този смисъл идентификацията на правото като цяло и във всеки отделен случай неизбежно ангажира морални и политически въпроси, които са неразделна част от интерпретацията на юридическите практики в светлината на общия идеал. Прилагането на закона и използването на сила спрямо отделните индивиди е оправдано само в съответствие с предварително заложените принципи в обществото. Ето защо, юридическото мислене не трябва и не може да спира до простото установяване коя е приложимата правна норма.
Според Дуоркин, съдията трябва да открие не просто правото като закон ("a law"), а като индивидуалното право ("right")3. Хипотетичният съдия на Дуоркин - Херкулес, чието име неслучайно е реминисценция за могъщия митологичен герой, трябва да повдигне цялата йерархична структура на правния позитивизъм и освободи силата на принципите в правото, за да достигне до "единственият правилен отговор" ("one right answer") на кого принадлежи правото в конкретния спор. Дори в "трудните случаи" съдебното решение трябва да открие какви са правата на страните, в светлината на принципите, а не да определя какви са целите и да изобретява нови права, в светлината на определени политически стратегии. Така Роналд Дуоркин развенчава мита за нормотворческата роля на съдията в англо-саксонската система и изгражда модела на съдията Херкулес, който няма претенцията да е равен на боговете и да законодателства, но който охранява принципите на правото срещу политическите "игри на боговете". Съдията Херкулес поема върху себе си големия сблъсък на разнородни, понякога равносилни или несъизмерими основания в правото. И Дуоркин изрично подчертава, че няма и не може да има техническа процедура, следването на която да гарантира, че съдията е достигнал до "единствения правилен отговор", и в този смисъл да го освободи от изключителната отговорност да бъде пазител на принципите и да служи на правото. Следователно, "сериозното" отношение на съдиите към правата минава през проникновеното разбиране на общия идеал, постоянната охрана на принципите в правото и ясното съзнание за Херкулесовската роля, която им е отредена в обществото.

Да се отнасяме към правата сериозно - да вземем "човешките права" насериозно

В провокативната стилистика на цялата книга Роналд Дуоркин призовава държавата да се отнася "искрено" към човешките права. Държавата не може да посяга на човешките права, най-малкото защото те не произлизат от нея, а имат своето неотменимо основание в човешката морална същност. Върху човешките права се крепи конституцията на обществото, защото в тях е заложено обещанието на мнозинството към всяко малцинство за равенство, свобода и достойнство. В този смисъл те са онази ключова характеристика, която отграничава правото от "систематичната бруталност". Дуоркин разгръща тезата за правата като "козове", защото правата са онази единствена карта, с която индивидът или малцинството могат да надцакат принудата на закона като акт на политическата власт. Това не значи, че силата на този коз на индивида или малцинството автоматично ще бъде признат след като бъдат извадени в контекста на спора и политическото надиграване. Същевременно обаче човешките права са онази "сигнална тръба", с която непрекъснато се напомня на държавата, че "няма как да възстанови зачитането на закона, без да му върне правото да бъде зачитан".
С присъщия му идеен замах Роналд Дуоркин доказва, че "сериозното" отношение на държавата към правата изисква тя да се откаже от претенцията, че гражданите никога нямат право да нарушават законите й. Нещо повече, държавата трябва да престане в своите законови дефиниции да "орязва" основните права в името на някакви колективни цели и блага. Искреното отношение на държавата към правата се подронва, според Дуоркин, при всяко твърдо третиране на гражданското неподчинение и ограничаване на гласността в обществото. "Сериозността" на човешките права като коз срещу диктатите на политическото мнозинство не може да бъде подценявана или пренебрегвана, защото "ако държавата не се отнася сериозно към правата, не се отнася сериозно и към правото".
"Да се отнасяме към правата сериозно" и да преобърнем и раздвижим нашето правно мислене е основното послание на Роналд Дуоркин. Тази линия "да се вземат правата насериозно" отваря пътищата критическия дискурс в правото, който преживява своя бум през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век. И до днес "сериозното отношение към правата" и "какво можем ние да направим за тях"4 остава най-същественият въпрос в едно общество и най-сериозното предизвикателство към правосъзнанието на всеки един от нас.

Деяна Марчева


Деяна Марчева (1978) е магистър по право на СУ "Климент Охридски" (2001); стипендиант на Отворено общество, програма "Академика", с проекти "Административната политика" и "Процедурната рационалност в модерното право" (1998-2001); специализация по философия на правото в Оксфордския Университет, стипендиант на "Отворено общество" и Британския съвет (OSI Chevening scholarship) (2002-2003).
Роналд Дуоркин. Да се отнасяме към правата сериозно. Превод Ивелина Иванова. Редакция Кольо Коев.
Серия Етоси.
ИК КХ.
София, 2003.
Цена 12 лева.












































































































1 С.67


























2 С.73


































3 Дуоркин обръща внимание върху това, че английският език използва една и съща дума "law" за обозначаване както на правото (the law), така и на закона (a law), като се сменя само членуването, за разлика от другите езици, които използват две думи: например, фр. loi и droit; нем. "Gesetz" и "Recht". Това също може да е оказало въздействие върху англоезичните позитивисти, макар че причината да се свързва правото с норми е по-дълбока и се крие в отживелите методи на юридическото образование, което дълго време се е концентрирало основно в изучаване на нормите, оформящи авангарда на правото.











































































4 Тук си позволявам перифраза на една от най-известните политически фрази в западната демокрация, думите на Джон Кенеди: "Не питайте какво вашата страна може да направи за вас, а какво вие може да направите за страната си".