...Защото това е една човешка необходимост...
Когато около една личност се изгражда мит, важността и границите на неговата значимост обикновено биват разширявани, дори преувеличавани. С проф. Георги Димитров се случва обратното. Като какъв го виждат днес - не най-младите, но да речем учениците на неговите ученици? Като хоров диригент, основател на хорово-диригентския клас в музикалната академия и - съответно - като хоров композитор. Това е образът, изграждан системно в годините след смъртта му.
Проф. Георги Димитров е може би единственият случай, в който преоценката на личностите от предишния исторически период налага корекция в обратната посока: истината е, че разгръщането на хоровото дело в България е само част от реалните му заслуги към музикалната ни история. В дейността му най-много ме интригува периодът от 1948 до 1958 г., когато той е начело на Дирекцията за музикално творчество и изпълнителско изкуство (по-късно тя променя функциите си и става Концертна дирекция). Това е времето, когато целият музикален живот в България се преструктурира по съветски образец и в което под влияние на Ждановото постановление за "Великата дружба" и у нас нищят "формалистите" - мрачно, мътно време. Каква е функцията на дирекцията тогава? Като че ли най-ясно и точно го казва Лазар Николов: "Георги Димитров беше царят на музиката в България." Той е човекът, който определя какви музикални институти (опери, оркестри, хорове, музикални училища, висши учебни заведения и т.н.) ще бъдат създавани и къде. Той разпределя кадрите в тези институти и одобрява репертоарните им планове. В негови ръце е основаването на фестивали. От него зависи кои български музиканти ще концертират в чужбина и кои чужди музиканти ще идват в България. И още много, много други неща, за които само документите могат да свидетелстват. Всичко това е в графата "права".
Задълженията са тягостни. Той - и председателят на Съюза на българските композитори Любомир Пипков, след това Филип Кутев - имат отговорността партийните решения да бъдат провеждани правилно и незабавно и да не се допускат отклонения от тях. Опитвам се да си представя какво огромно напрежение е било да работиш между обективните условия и личната си нравственост и чувство за обществен дълг. Основният проблем при разглеждането на този период се състои в това, че публикациите и официалните документи показват само едната страна. Другата, същностната, остава скрита и за нея трябва да разпитваш, да търсиш мемоари или да се досетиш.
Да, и проф. Георги Димитров е писал уводни статии с "правилните" заглавия и съдържание. И е водел унизителните обсъждания на новите творби на "формалистите" - първи сред тях са Константин Илиев и Лазар Николов.
Но какво друго прави той в тези години? Ще изброя само някои неща, доста отдавна превърнати просто в кратичък анекс към хоровата му биография. Първо, в тези години се създават или одържавяват повечето симфонични оркестри и опери извън столицата. Ще пропусна огромния труд по осигуряване на финансирането им, обезпечаването с инструменти, нотен материал, помещения и т.н. Най-ранният ефект от този акт се крие в съдбата на първите оркестранти - повечето от тях са представители на "бившите" браншове (юристи, финансисти, дори офицери), за които свиренето дотогава е било хоби или по-скоро част от задълженията на просветения гражданин. Така - под знамето на партийната повеля за приближаване на изкуството до народа - се опазва част от местната буржоазна интелигенция. Но това е частното. Общото значение е в създаването на мрежа от професионални институти. И понеже проф. Димитров е бил човек с поглед към бъдещето, нему е ясен недостигът на образовани музиканти за тези институти - създават се и музикални училища (отново ноти, инструменти, помещения, преподаватели...). Следващият жизнено необходим елемент на музикалната култура е публиката. За да го осигури, проф. Георги Димитров започва да изгражда другата мрежа - на самодейността. Ето тук - като част от всичко това - е уж най-важната заслуга на професора, тази към хоровото дело в България.
Струва ми се, че ако нещо е оцеляло днес, след 15-годишно съществуване "въпреки всичко", то е именно благодарение на тази децентрализация и масовизация тогава. Защото напоследък почти всичко истинско и смислено в музикалния ни живот се случва извън София. Мисля си за правостоящите слушатели на "Мартенски музикални дни" в Русе (и никак не е случайно, че там Башмет може да свири Шостакович, Шнитке и Бритън, а в София - не; че там дойдоха Франсез Мари Уити, "Амадинда", Маркус Щокхаузен - всичко това само от последното издание). Преди около месец четохме в "Култура" за радващото състояние на Видинската филхармония, всяка година чуваме за прекрасната атмосфера на фестивала в Пазарджик, а наскоро ми разказаха за препълнена с млади хора зала на сборен хоров концерт в Ямбол (където "Златната Диана" отдавна не съществува). Знам, че и трите споменати фестивала са създадени след ръководния период на проф. Димитров, не са ли и те резултат от заложената тогава тенденция?
Всичко дотук се отнася повече до количествената страна, но следващите стъпки са насочени към дълбочината, към качеството. В същия този период се полага началото на ежегодните прегледи на симфоничните оркестри и на оперните театри. Мегаломания и излишно трошене на пари? И как няма всички да свирят добре, като през целия сезон - наред с останалия репертоар - работят програмата за прегледа? Всеки нормално мислещ диригент би казал, че няма нищо по-полезно за един начинаещ състав (а нашите състави редовно "начинават") от това да изработи поне една програма "до дъно". Да не говорим за важността на контактите, сравнението и интереса на единия оркестър към останалите. В списание "Българска музика" през 1951 г. е публикувана преценка от Втория преглед на оркестрите, в която подробно е коментиран и подборът на програмата, и техническите (инструментариум, ансамбъл в групите, баланс между групите, звук, щрихи - "Спикатите на струнната група не бяха уеднаквени"), и интерпретационните (темпа, пластичност на фразите, логика в изграждане на цялото) проблеми и постижения на всеки оркестър. Статията не е подписана, но много ми напомня за споменатото от Васил Арнаудов в една юбилейна статия за неговия учител: "Не знам колко хорове се явиха на последния етап на републиканския фестивал, може би около 400, но той - председателят на журито, - имаше в своя работен дневник бележки не за всеки хор, а за всяка една песен." Такива преценки се правят след всеки преглед.
Все по същото време се провеждат и няколко общобългарски състезания за певци и инструменталисти. Ще изброя някои от имената, изгрели на тези състезания: Сава Димитров, Емил Камиларов, Андрей Букурещлиев, Константин Ганев, Трифон Силяновски, Георги Бадев, Дора Иванова, Теодор Мусев, Здравко Йорданов, Костадин Чилев, Юлия Винер, Дора Лазарова, Олга Шевкенова, Петко Радев, Милена Моллова, Васил Казанджиев - едва ли е необходимо да се коментира ролята на повечето от тях в следващите десетилетия в нашия и не само в нашия музикален живот.
Дълго време на заглавната страница на списание "Българска музика" като основател и първи главен редактор е отбелязван Любомир Пипков. Но самият той по повод на 25-годишнината от създаването му пише: "Налага се да подчертая, че най-голяма заслуга за създаването на сп. "Музика" има композиторът Георги Димитров." За важността на това списание не е възможно да се пише накратко. Ще отбележа само, че още в тези първи трудни култовски години (в някои от които Георги Димитров е и главен редактор), наред с правилните статии, се публикуват и резките отговори на Константин Илиев. А на последните страници, с мънички букви, в рубриката "Вести от чужбина" се появяват заглавия като "Новини из додекафонната музика". Или информации от рода на "На американския музикален небосклон е изгряла нова звезда - Джон Кейдж."
Гостуващите артисти. Филтърът е трябвало да бъде много строг - и по отношение на личностите и политическата им закваска, и по отношение на репертоара. Тъй като в рамките на тези 10 години (и след това, но особено тогава) има периодични отпускания на идеологическата хватка, всеки такъв момент бива използван максимално. Така в България идват Шарл Брюк (дирижира Равел, Дебюси, Русел), Херман Абендрот (Брукнер), Кирил Кондрашин, Лазар Леви, Емил Гилелс (Стравински - "Петрушка"), Мстислав Ростропович (Прокофиев - Симфония-концерт), Курт Зандерлинг, Леонид Коган, Святослав Рихтер... Всеки от тях изнася концерти в столицата, но и в поне още два града, където вече изградените мрежи на музикалната култура очакват и приемат събитието. А то доизгражда и заздравява мрежата.
Лавров и трънен венец на това дело е гостуването на Дмитрий Шостакович през януари 1958 г. Изпълнението на неговата Осма симфония и на Втория концерт за пиано със солист автора (в София дирижира Константин Илиев, в Пловдив и Русе - Добрин Петков) съвпада с поредното затягане и - според една от версиите - става повод за уволнението на организиралия и съответно отговорен за турнето Георги Димитров.
Но в годините преди това той е натрупал и други грехове - в рамките на възможното за онова време набира скорост и разширяването на репертоара на българските състави по посока на по-новата чужда, но и на съвременната българска музика, в това число и на тогавашните формалисти. Най-ярък пример за това са програмите на Константин Илиев. Разширява се и кръгозорът на аудиторията - непременно трябва да се отбележи създаването на Студио "Музика", в което всяка новопоявила се в България плоча (независимо по какъв път и независимо с каква музика, в това число и джаз) е публично прослушвана и презаписвана за архив на студиото.
Сигурно още много неща ще изникнат, ако се продължи задълбочаването в този мрачен период - и възстановяването на зала "България", и създаването на Ансамбъла за народни песни и танци на Филип Кутев, и тихата защита на непрестанно нападания Димитър Ненов... Но аз искам да спомена още само две заслуги на проф. Георги Димитров към българската музикална култура - заслуги, които имат отношение не толкова към структурата, колкото към съдържанието й.
Проф. Георги Димитров е личността, уловила "честотите" на музикалното мислене на Иван Спасов и насочила го към обучение в Полша. Полша е още една голяма тема в живота на самия Георги Димитров и доскоро ми беше неизвестно, че я е считал за своя втора родина и е обмислял завръщането си там след войната.
И може би най-важното: именно във времето, в което той ръководи музикалния живот в България, се утвърждават като диригенти Добрин Петков и "композиторът-формалист Константин Илиев". Това е много съществен пробив за цяла група композитори и тяхната музика. Подкрепата на Георги Димитров е негласна и до голяма степен неосъзнавана тогава от младите композитори. Едва в късните си спомени за тези години Константин Илиев признава: "Голяма част от музикантите и от нашето поколение, и от по-възрастните, къде открито, къде внимавайки за своите позиции като Пипков, Георги Димитров и Марин Големинов, ни се радваха, подкрепяха, окуражаваха и пазеха." Истинското отношение на Георги Димитров към тези млади хора и неговото виждане за тях проличава от писмото, което пише в болницата през 1978 г. до Лазар Николов:
"Драги Лазаре,
Радвам се така, като че в живота си съм живял нещо изключително хубаво, като че съм се върнал в младите си години - здрав, силен, ведър, щастлив... Ти издържа философски и стоически! Ти не се разтревожи от несправедливостта, която често пъти спохожда тези, които владеят майсторството да не виждат другите.
Ти пишеше твоята музика, защото това е една човешка необходимост - затова беше спокоен към неправдите, към забравата, към слепотата, към фалшивата самоувереност...
... Да си жив и здрав!
Приеми моите най-топли чувства на радост и признание..."

Ето, виждате ли, даже не успях да стигна до хорово-диригентския клас, който е създаден в същия период и никак не е маловажен принос - за него ще трябва отделна статия!
Защото исках да покажа нещо друго - че не само хоровите люде дължат благодарност на проф. Георги Димитров. Че структурата на музикалния живот в България не се е създала сама. Тя е дело на човек, при това човек почтен към идните поколения. И мисля, че е градил всичко с ясното съзнание за саможертвеното си поведение.
За човек, който обича музиката и който се е оказал на върха на властовата пирамида, е естествено винаги, при всякакви условия и с цената на всичко - в това число и на собственото си професионално признание - да се стреми да защитава и разширява пространствата на нейния живот. Естествено? Да, ако обича Музиката, а не себе си в нея.
"... Приеми моите най-топли чувства на радост и признание..."

Горица Найденова



100 години от рождението на професор Георги Димитров