Балкански художници конферират на софра
Около масите, отрупани със салати, ракия, кебапчета, безалкохолни, кабели, микрофони, лаптопове и бумаги, тържествено седяха участниците с табелки с имената им по реверите. Още със самата атмосфера организаторите (само)иронично напомниха за представата, че на Балканите хората прекарват повече време в говорене и пиене на кафе, отколкото в работа.
"Балканите могат да бъдат клеймо, антиреклама или средство за художници, куратори и теоретици да направят кариера", пише в поканата за конференцията. Поводът за нея е нарасналият интерес към региона както отвън, така и отвътре. Той се изрази напоследък в няколко балкански изложби, организирани от известни световни куратори, но... извън Балканите: "В търсене на Балкания" на Петер Вайбел, Роджер Коновър и Еда Чуфър през 2002 в Грац, Австрия; "Кръв и мед" на Харалд Зееман през 2003 във Виена; "В дебрите на Балкана" на Рене Блок същата година в Касел, Германия.
Какви са очакванията към балканските художници, как се явяват и проявяват клишетата, свързани с това географско място, съществува ли балканска идентичност - тези въпроси постави във встъплението си Яра Бубнова, илюстрирайки ги с произведения на български художници. И характеризира събитието Pub(lic) Conference като опит за демитологизация на клишета, свързани с балканската идентичност.
Петя Кабакчиева не можа да си отговори дали е социолог или е балкански социолог, а също и какво е балканското в българските художници. Клишетата свързват Балканите с конфликти и създават по-скоро негативен образ, а от друга страна, се привиждат много хора, които ядат и пият заедно, без да имат нещо друго общо помежду си. Въпросът е коя идентичност има значение и дали социалният статус не е по-важен в случая. Ако модернизмът е свързан с изграждане на национална идентичност, то при постмодернизма става дума за рециклиране на идентичностите. И Кабакчиева, като социолог, се интересува от белезите, които показват смесване на идентичностите.
Башак Шенова (Турция) изтъкна различията в историята на балканските страни през последните 30 години. Турция например не е преживяла комунистически период, но пък е имала три преврата... Различният опит на балканските страни ясно личи в големите балкански изложби, но не успява да преодолее западната представа за Балканите като Consulate Communal (Общо представителство).
(Лъчезар Бояджиев използва случая, за да благодари в лицето на куратора на Турция за това, че навремето империята е обединила Балканите, дала е името им, а също и фамилните имена на редица български художници, включително неговото собствено...)
Александър Кьосев започна от там, че с произведението си всеки художник отправя и посланието "Аз съм артист", т.е. универсална личност. Тя обаче често изпада в конфликт с представата за балкански художник. Публиката и художниците гледат от различен ъгъл и в различна посока. Там, където публиката вижда балканската гледна точка, художникът вижда нещо съвсем друго. "Трябва да се научим да комуникираме", заключи Кьосев и предложи комбинаторика - в зависимост от условията художникът да използва различните комбинации между "универсален" и "балкански"; дори да се чувства "универсален", да играе "балкански художник", за да бъде успешен и да се продава.
Аз определих този възглед като циничен, защото предполага диктат отвън и пренебрегва локалната публика. Театралните и филмови режисьори от години продават балканска екзотика в Западна Европа, но показана тук, тя е безинтересна и досадна, именно защото е създадена и предназначена за износ. Християн Панев (Македония) също опонира: "Не трябва да се учим да комуникираме, знаем как да живеем заедно", за което се позова на общата къща, в която живеят баща му - свещеник, и местният ходжа. Проблемът е по-скоро навън: как например да обясним на небалканеца общобалканския термин "сеир". Панев също изтъкна различния опит в балканските страни, както и актуалният в момента в Македония проблем - "Какво са албанците?". В хармонично противоречие с думите му бе видеото "Артистът на XXI век" от Борян Зафировски, представящо глобалните конфликти, които се въртят в главата на художник сутрин пред огледалото, докато чака да изстине кафето, което пък накрая се оказва твърде студено и става само за гасене на изпушения фас.
(Лъчезар Бояджиев използва случая, за да благодари в лицето на куратора на Македония за това, че тя е предоставила на съседните си страни кауза - всяка от тях претендира да притежава част от територията на Македония...)
Мария-Талия Карас (Гърция) отбеляза, че гръцките художници не се чувстват балканци, а по-скоро европейци. И илюстрира това с творби на художничката Георгия Сагри, която измъчва по различен начин тялото си, търкаля се на улицата с вързани на гърба ръце, а наоколо куп хора, включително полицаи, гледат сеир...
(Не разбрах дали Лъчезар Бояджиев успя да благодари на Гърция за нещо, защото Иван Мудов разбуни духовете с репликата "Whatever they expect from us, we'll respond", т.е. "Каквото и да очакват от нас, ще откликнем". Подобна художническа убеденост изрази по-късно и Урош Джурич от Сърбия.)
Дан Пержовски (Румъния), колебаещ се в битността си на художник и/или карикатурист, изтъкна проблемите с грандоманското наследство на Румъния. Показа двореца в Букурещ (втори по големина след Пентагона), създаден след посещение на Чаушеску в Северна Корея и заради който цели квартали от града са били заличени. Показа ранчото - копие на това от сериала "Далас", което се оказало по-голямо, защото "камерата лъже", и собственикът му, гордо развеждащ из него гостуващия актьор-злодей с каубойска шапка. Показа и други копия на забележителности, за да се върне отново на двореца и неговото днешно предназначение. В част от него се разполага музеят за съвременно изкуство и произведенията висят наистина нелепо сред натруфената украса на интериора. "Общият проблем на Балканите е, че навсякъде се мисли за една голяма сграда за музей за съвременно изкуство, а не за изграждане на инфраструктура за съвременното изкуство." Показа малки пространства и артистични кръгове, които съществуват извън официалната културна политика. Освен това илюстрира цялата тази проблематика с произведения на румънски художници и със собствените си забавни рисунки-коментари.
Димитър Камбуров отбеляза, че художниците са в по-изгодна позиция от артистите в други области на изкуството поради сближаването и прескачането между високите и ниските нива. И защото художниците могат да бъдат представлявани от "балканското", без то да е свързано със съдържанието или темата. По отношение на балканската идентичност той бе категоричен, че е по-добре да имаш лош имидж, отколкото въобще да не съществуваш. А България, за разлика от балканските ни съседи, просто не съществува, което е наистина драматично.
Урош Джурич (Сърбия) показа разпространявани по e-mail комикси на художника, известен само с прякора си Цампа ди Леоне (Лапата на лъва), които коментират кураторите на балканските изложби Харалд Зееман, Анда Ротенберг и Рене Блок, както и някои от участниците (включително и Лъчезар Бояджиев). Репликите в балончета указват текущия интерес към Балканите, ползите и парите, които могат да се усвоят чрез балканските изложби, а впоследствие - заминаване към новото място на интерес, а именно Грузия. Джурич се обърна към Рене Блок с надеждата, че е бил поканен да участва в неговата изложба не защото е балкански художник, а защото е добър художник. И получи потвърждение на това свое предположение. Относно понятието "Reunion" в заглавието на конференцията, художникът подчерта, че го намира за цинично, защото визира повторно обединение на нещо, което някога е било единно. А в това отношение Балканите са един Permanent Unsuccessful Project, тоест Постоянно Неуспешен Проект.
Поканен за коментар, Рене Блок разказа за опита на контрольор в софийски трамвай да го арестува заради незнание как да си перфорира билета, за разсейващата маневра на Наташа Илич, заснела куратора в компанията на контрольора и полицая, и за бягството си (буквално) от тази ситуация. Останах с впечатлението, че за Рене Блок това българско/балканско преживяване е особено многозначително...
В края на конференцията Яра Бубнова установи, че така и не сме изяснили има ли или не балканска идентичност и дали това е добре или зле (не разбрах дали "добре или зле" се отнася за наличието, липсата, или пък самата идентичност), но поне сме поговорили по тези въпроси. И покани всички на другия ден на митологично утвърждаващо (или деконструиращо) пътуване до Балкана - планината, дала името на полуострова, която се простира изцяло в територията на България... (Тук сръбският и македонският художници дружно протестираха, защото едно крайче от планината попада в Сърбия и това, разбира се, е най-важното крайче.)
На този етап официалната част на конференцията приключи, сервитьорите започнаха да изнасят чиниите с остатъци и да принасят чаши с кафе.
Както обикновено, имаше и неофициални дискусии, някои от които много интересни и словесно донякъде по-изострени. Те обаче не се провеждаха в кулоари и в почивки, а по самите маси в промеждутъците между изказванията и презентациите, а и докато се оправяха възникнали технически трудности. Разликата между официално и неофициално се определяше главно от наличието или липсата на микрофон в ръцете на говорещия. По съседски подслушах следното:
- Рене Блок обясни на студенти по социология, че Балканите са му интересни, защото атмосферата и изкуството тук са "много живи";
- Яра Бубнова и Вероника Цекова обсъдиха има ли въобще художникът от Балканите друг избор, освен да бъде балкански художник; и дали това не е оптималният вариант да направи кариера на международната арт сцена;
- Двамата с Урош Джурич поговорихме за интереса към Балканите като поредната модна вълна след интереса към съветския/руски ъндърграунд през 80-те и към изкуството на бившите социалистически страни през 90-те. И какво ще се случи, когато тази мода отмине. Дали художниците няма да се окажат в локален контекст, който не ги интересува, и в международен контекст, който пък не се интересува от тях...
В заключение ще отбележа, че конференцията постигна целта си: да капитализира практиката и събрания/колективния опит в отморяваща атмосфера и далеч от изучаващия поглед на западния артистичен свят. Събитието напомняше празничен семеен събор, на който по домашному се споделят клюки и се решават световни проблеми. Явявайки се само по себе си израз на (търсена, желана, инсценирана?) балканска идентичност, то, разбира се, не можеше да определи каква е тя.

Диана Попова


Диана Попова е изкуствовед, критик и куратор. Понастоящем работи на свободна практика.
На 28 май в София се проведе конференцията "Balkan Reunion", организирана от Института за съвременно изкуство като втора част от проекта "Balkans Trilogy", иницииран от Kunsthalle Fridericianum и финансиран от Kulturstiftung des Bundes, Германия. Уникалното в случая е, че събитието бе назовано Pub(lic) Conference и се проведе в гостилница "Римската стена", тоест в Roman Wall Pub.