Произведено в България
От няколко години насам откровено ме свива стомахът, когато ми предстои да гледам нов български филм. Усещането наподобява страх преди изпит, но не в обичайния смисъл. По-скоро неприятно е предчувствие, че при ясното съзнание за собственото ми невежество не ще бъда разобличена, защото преподаващият ще се изложи повече и от мен. Или по-просто казано - подозирам, че филмът ще бъде толкова отчайващо тъп, че не само не би ми казал нещо ново, но и окончателно би опънал траурен плащ върху тленните останки на "доброто старо" българско кино. Това ме обижда и натъжава. В случаи на подобно разочарование съществуват само два начина да се отърва от него - да си дам дълга почивка, докато съзнанието ми размие лошите впечатления, или като непоправим мазохист да продължа да гледам с надеждата, че все ще се пръкне нещо светло и мъдро, за да отклони родното кино от задънената улица, по която се е затътрило. Обикновено избирам второто, благодарение на което все още храня надежда за по-ведро бъдеще. Така преди известно време се натъкнах на "Емигранти", който ми подейства като духовен подарък от скъп приятел - скромен, ненакичен излишно с лъскав целофан и шарени панделки, но поднесен с много любов. При това авторите без колебание са заложили на непринудената комуникативност, а от нея киното ни винаги е имало най-крещяща нужда. Всъщност положителният момент е, че в последните години поне броят на произведените филми е що-годе приличен, независимо от качеството и от факта, че публиката им за всички времена едва ли би напълнила един цял салон. Количеството им дори позволява да се откроят различни тенденции в развитието на новото българско кино.

След интелектуалните рефлексии на авторското кино от 70-те, каквито наблюдавахме у нас през 90-те (например "Нещо във въздуха" на Петър Попзлатев или "Стъклени топчета" на Иван Черкелов), в началото на новия век броячът на българския филмов процес се върна на нула и сякаш всичко започна отначало. Режисьорите затърсиха нов език, уж по-модерен и достъпен, и за по-лесно се впуснаха в имитация на холивудското жанрово кино. Резултатът може да бъде поместен в следната условна категоризация: бутафорни екшъни с тезисни социални послания ("Огледалото на Дявола" на Николай Волев, "Ярост" на Илиян Симеонов, "Каталии" на Веселин Тамахкяров), глуповати екшън-комедии с нелепи диалози ("Асистентът" на Илия Костов, "Печалбата" на Магърдич Халваджиян), вторични семейни мелодрами, лишени от психологизъм ("Коледата невъзможна" на Християн Ночев, "Лист отбрулен" на Светослав Овчаров, макар премиерата му да е чак сега). Обединява ги тривиалността на сюжетите, изведената като по буквар и в крайна сметка малко немощна авторска позиция, както и неизменното присъствие на мутри от всякакъв калибър - нещо като гаранция за наличие на "неподправен" реализъм. Слава Богу, от време на време се излюпваше по някой радостен кинематографичен факт от рода на пародийно-трагикомичния "Хълмът на боровинките" на Александър Морфов, естетски-екзистенциалния "Опашката на Дявола" на Димитър Петков, политико-митологичния "Подгряване на вчерашния обед" на Костадин Бонев, съкровено-изповедалния (и типичен за стила на режисьора) "Рапсодия в бяло" на Теди Москов, бунтарски-автентичния "Емигранти" на Ивайло Христов и Людмил Тодоров... Благодарение на тези филми, повечето от които дебюти, картинката на националното ни кино не остана така безмилостно черно-бяла. И все пак те се оказаха крайно недостатъчни в отношение с останалата плява, за да бележат пълноценен филмов процес.
В най-новите български филми категоричната жанрова принадлежност не се носи по повърхността като единствена спасителна сламка. Безпомощното копиране на холивудските матрици не е основната им градивна единица и макар дразнещото заимстване на филмови американизми да продължава да ги осакатява до степен на обезличаване, се наблюдава известна изобретателност по отношение на сюжетите. Може би най-драстичното изключение е "Следвай ме" на Дочо Боджаков, който е смайващо банален не само като фабула, но и в стремежа си да наподобява всички онези псевдофройдистки бози, които ежеминутно бълва Холивуд. Резултатите са изтъркан конфликт, гротескно-неавтентични персонажи и дървен диалог на ниво лош български превод от лош американски филм. Тук са, разбира се, и дежурните мутри, чиято епизодична поява вероятно е предназначена да демонстрира познаване на обективната действителност и показването й такава, каквато е. Струва ми се обаче, че номерът вече отдавна не минава и подобен "изпитан" трик предизвиква дълбоки въздишки на отегчение у зрителите. Жалко само за Христо Шопов, който не получава никаква възможност да разгърне актьорския си потенциал и прилича на автоматизирана марионетка в смехотворната роля на самотен емигрант-психоаналитик.
Извън това "недоразумение" нещата като че ли лека-полека започват да си идват по местата. Раздвижване се усети още в многократно премонтирания "...И Господ слезе да ни види" на Петър Попзлатев, който накрая ме изненада приятно с оригиналния си сюжет и яркото присъствие на Самуел Финци в трудно постижимия образ на "разтроен" човек. Преглъщам хаотичността на филма, впрочем пословична за българското кино, окрилена от жизнеността на разхвърляните, но уникални в своята изобретателност отделни епизоди. И макар да не ме напуска усещането, че режисьорската книга е била небрежно захвърлена край някой прожектор по време на снимките, не крия, че съм респектирана от артистизма на филма.
И "Една калория нежност" на Иванка Гръбчева ме зарадва - с дискретната си ненатрапчивост, с кротката топлота на посланието, с вдъхновеното изпълнение на актрисите-ветерани (Мария Каварджикова, Цветана Манева, Пламена Гетова). Не че е блестящ пример за психологическа (семейна) драма, но внася чувство за домашен уют, зарежда с положителна енергия и спокойствие, общува директно и непринудено с публиката. Въпреки че филмът не е успял да се отърве от изначално прилежащата му театралност (сценарият е написан от Георги Данаилов по едноименната му пиеса), той най-после изважда история, която не ни занимава по пошъл и примитивен начин със събитията от черните хроники. Не помня откога не ми се беше случвало да попадна на български филм без битови неуредици, травми от детството, непоправими житейски трагедии... Сигурно по тази причина приех "Една калория нежност" толкова безрезервно.
Почти нищо от житейския ад обаче не ни е спестила Румяна Петкова в "Другият наш възможен живот". Налице са куп проблемни ситуации - низвергната интелектуалка-самотна майка (Ваня Цветкова) е принудена да изкарва прехраната си като ватманка; талантливото й дете не само е израснало без баща, ами има и говорен дефект; немощните й родители в Димитровград едва свързват двата края... И всичко това е потопено в задължителната нашенска мизерия, гарнирана със сцени от съседски скандали и побоища, където самата Ваня Цветкова ни удостоява с истеричното си сопрано. А, да, щях да забравя! Има една поувехнала, но уж оцеляла през годините любов, пресирана от социалните вопли. Не ни е спестена и поредната за българското кино нескопосна еротична сцена, в която Иван Иванов с обигран жест бръква в гащите на студентската си изгора, за да изтръгне от гърлото й фалшив стон, а от нас - нервен смях, издаващ погнуса. Но най-вече не е пестено от времето ни, тъй като "Другият наш възможен живот" агонизира в продължение на цели два безкрайни часа. И ако въобще си заслужава за нещо да ги пожертваме, то това са прикачената в изкуствена рамка поезия на Христо Фотев, която и в този си вид не губи виталност, и присъствието на Иван Иванов. Макар и заровен в битовизъм, той е все така несравним в ролята на тъжен и поовехтял Ромео, обречен на несподелена любов и самота.
В "Хубава си, мила моя" на Георги Дюлгеров става въпрос за друг вид любов, може би най-разпространения - платената. Четири актриси застават пред камерата в четири монолога-изповеди на бивши проститутки и настоящи затворнички. Две от историите изглеждат действителни, третата е изфантазирана, а четвъртата е представена в рап-вариант. Четири типа жени трябва да разгърнат пред нас пълна гама от страсти, пороци, мечти и илюзии. Или поне такова, струва ми се, е намерението на филма. Но в никакъв случай не мога да съм сигурна, защото вечният ентусиаст Дюлгеров отново ни изненадва с експеримент. И както винаги, не подсказва еднозначен отговор, за да се лутаме из лабиринт от въпроси. Автентични ли са наистина историите от екрана? Докъде се простира реалността и къде започва илюзията? Импровизират ли актрисите (Ани Вълчанова, Илиана Китанова, Любов Любчева, Радена Вълканова)? И ако е така, колко от личната си енергия и преживявания влагат в изпълнението? Всъщност това филм за проститутки ли е, или за актриси? След дългогодишните опити в игралното и документалното кино поотделно, тук Дюлгеров ги обединява в органична сплав. Но и това не е всичко. Последната дилема, пред която ме поставя авторът, е дали изобщо да мисля "Хубава си, мила моя" като филм, тъй като едновременно притежава качества на театрална пиеса, телевизионно интервю и документален фичър. Но, както знаем, самобитният автор Дюлгеров никога не се е придържал към каноните и вероятно това е единственият логичен отговор. А и с филми като "Авантаж" и "Мера според мера" зад гърба си, май всичко му е позволено. Все пак някак носталгично ми изплуваха едновремешните гимнастички на Нешка Робева...
За десерт си оставих два филма на млади авторки. (Почти) пълнометражният дебют на Силвия Пешева "Шантав ден" според мен е най-свежото и приятно от изброените дотук заглавия. Става дума за семпла сюжетна схема, поднесена искрено и непретенциозно. Филмът се занимава с уж дребните ежедневни препятствия на живеенето, които понякога стават и по-сериозни. Но тук евентуалните последствия са само загатнати. Макар филмът да е камерен, не създава усещане за капсулираност, а напротив - разпростира се извън пределите на своя обособен микрокосмос, общува нашироко. Весела Казакова, с присъщото си унисекс излъчване, стои доста адекватно в централната роля на преждевременно пораснало дете-жена. Изненадващо симпатичен е Коста Цонев с дребните си, но изиграни с майсторлък, комедийни пируети. Разбира се, не липсват клишета, а при цялата компактност на времетраенето, към средата май честичко си поглеждах часовника. Малко в повече идва финалната романтика на вино и свещи, защото ако ще се придържаме към нещата от живота, на всички от опит ни е ясно, че там нищо не се случва толкова бързо и лесно. Въпреки това излязох от салона ободрена и усмихната.
Няма как да не завърша с "Мила от Марс" на Зорница София. Не че е най-добрият или пък ми е любим, но просто появата му се оказа най-дискутираното напоследък събитие в оскъдния ни киноживот. Нали се движи под наслова "първият независим български филм", каквото и точно да означава това сред многобройните неизяснени правила по нашите земи. Освен това се води за нискобюджетен (пак безсмислено определение за тукашните условия) и вероятно сред всичко, което излезе напоследък, е филмът с най-голям шанс да накара младите хора отново да гледат българско кино. Не знам дали веселата тумба баби и дядовци, които по цял ден връткат джойнт на запустелия мегдан в забравено от Бога село, или новаторската, почти халюциногенна визия, препълниха неколкократно салоните на Дома на киното и кино "Център". Знам само, че това е факт, заради който си заслужава да пропуснем дребнавото вглеждане през лупа в подробностите и да преживеем дори Асен Блатечки с безупречния му външен вид, въпреки че героят му живее в пещера и се увива в козяци. "Мила от Марс" окончателно утвърди Весела Казакова като новата българска кинозвезда. Изпълнението й в "Лист отбрулен" бе болезнено и експресивно, адекватно на несретната й героиня - колкото по-близо до нея е любовта на турското момче (Иван Бърнев), толкова по-нежно е излъчването й. В "Шантав ден" и в "Мила от Марс" Весела Казакова е почти неизменно в кадър и успява да обедини тези диаметрално различни филми с непосредственост и завидна лекота - сякаш единственото, което прави, е да се държи естествено пред камерата.
"Мила от Марс" държи колебливо първенство в още едно начинание. С клиповата си естетика и фрагментарно повествование навлиза в територията на новоизградения от дигиталните технологии киноезик, с което отблъсква почитателите на класическото изображение и наратива, но за сметка на това печели истински млади фенове. Което, независимо дали ни харесва или не, би било добре да се превърне в политика на по-голямата част от бъдещите български филми. Иначе интересът към тях отново ще им обърне гръб и в сладък унес ще се отдаде на розови американски сънища.
Както излиза, по въпроса за българското кино има две новини. Добрата е, че най-после е открит сезонът на плодотворните идеи, от които би се родило нещо различно, със собствено обаяние, извън прангите на баналността. Лошата е, че реализацията им все още ме кара да се чувствам унизително по време на всякакви фестивали и панорами, защото с неумело сподавен срам установявам, че дори албанците правят по-добро кино от нашето. А това пък на свой ред ме навежда на мисълта, че проблемът не е в парите. Като че липсва хъс, авантюризъм и онази просветителска тяга в съчетание с оправдано нескромното самосъзнание за мисионерство, които бликат от филмите на Рангел Вълчанов, Бинка Желязкова, Христо Христов... А най-много недостига българското, родното. И с риск да не съм актуална предвид бушуващия процес на глобализация, все още вярвам на Никита Михалков, който по време на миналогодишното си посещение в България ни отправи следния призив: "Само истински националното може да се превърне в мащабно интернационално." Или с две думи: изберете българското!

Мариана Христова


Мариана Христова (род. 1980) е студентка IV курс "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".
"Българското кино - Новата вълна" или преглед на повечето от новите български игрални филми се състоя от 14 до 27 май в Дома на киното. "Култура" е готова да публикува и други мнения за представените заглавия и изобщо за състоянието на киното ни.
К