Теоретизацията на социализма
В средата на миналия век един мислител формулира тезата, че историческата дистанция не ни отчуждава от минали събития и реалности, които желаем да интерпретираме, а по-скоро е необходимо условие за осъществимостта на самата интерпретация. Историческата дистанция ни позволява да проектираме хоризонта на нашето разбиране към смислите на събитията и реалностите от миналото. Само при такава проектираност ние може да бъдем диалогично открити към миналото - без да го обременяваме и деформираме с нашите предразсъдъци, но и без да си внушаваме, че може да го интерпретираме, като изцяло се освободим от собствения си смислов хоризонт на разбиране. С други думи, историческата дистанция е необходимо "херменевтично условие" за истински диалог с миналото, т.е. за диалог, който ни позволява да разкрием истинността на отминалата реалност. (Имам предвид "истинността" като характеристика на нейното битие, а не на съжденията, които правим за нея.) Наред с това, историческата дистанция е необходимо условие за критическо мислене. По-точно, тя е условие за критическа саморефлексия спрямо собствените предразсъдъци, с които се "включваме" в ситуацията на диалог. Аз съм публицист, а не теоретик. Затова ще спра с теоретичните разсъждения. Написаното дотук трябва само да покаже моите интепретативни предразсъдъци към нещо, което вълнува публицистичната ми съвест. Напоследък теоретичната мисъл в Източна Европа започна да проявява интерес към социализма като отминала реалност. Нови жанрове на размисъл за социализма се очертаха в дисциплини като социология, културантропология, етнология, семиотика, политология, микро- и макроистория. Появата им неизбежно започна да налага и едно ново "понятийно виждане" за историческата реалност на социализма. Бавно, но сигурно то като че ли измества "концептуално неоформените" болезнени спомени от преживяната патология на историческата реалност. Може би е дошло времето на теориите за социализма? Може би вече се е създала необходимата историческа дистанция за интерпретацията на социалистическото минало? Може би теориите трябва да бъдат приветствани, защото те носят потенциала за критическо (включително и саморефлексивно) мислене? Може би чрез тях ще се осъществи желаното единство на критико-историческа реконструкция на социализма и социално-критическа теория на постсоциалистическата действителност? Пред тези въпроси мога само умно да мълча. Други са въпросите, които терзаят публициста. Ето някои от тях. Ако някогашният реален социализъм се превърне в предмет на теоретизиране, то не е ли самият акт на теоретизация (колкото и критична да е) оправдателен жест към предмета? Не скриват ли мъдрите разсъждения за микро- и макросоциални структури, за особени властови пространства, за специфични конфигурации от практики, за манипулативни институции и за какво ли още не - не скриват ли тези софистицирани размисли онова, което не може да бъде изразено на теоретичен (колкото и да е пластичен) език? Не се ли скрива болката, зверството, моралното падение, комсомолщината, селяндурщината, всекидневният тормоз и изобщо всекидневното разрушаване на елементарната смисловост на съществуването? Не се ли скриват екзистенциални феномени, които остават чужди и "ирационални" на всяко (колкото и да е софистицирано) теоретично мислене?
Някъде бях чел, че няма теоретизация (и съответно, жанрово изграждане на теоретичен дискурс), които да не са определени от конкретен социален интерес. Кой тогава има интерес днес да прави теории на социализма? Може би много искрени в намеренията си и отговорни към професионалния си етос социолози, историци, културантрополози и пр. Сигурно е така. Но дали само те имат интерес от теоретизацията? Професионално отговорните хуманитарни учени искрено желаят теоретично да демистифицират социализма. Но чрез скриването на споменатите "ирационални" феномени, чрез заменянето на езика на болката с теоретичен език се постига често (все по-често) и обратният ефект - безобразието и болезнената патология теоретично се мистифицират. Историческата реалност на социализма се превръща в нещо много сложно, дето може да бъде проумяно само от избран интелектуален елит (съставен като правило предимно от такива, които някога активно са консумирали благата на същата историческа реалност). Е кой тогава има интерес от разрастващата се теоретизация на социализма?
Далеч съм мисълта с тези публицистични въпроси да апелирам към начин на теоретизиране, което има и морално-оценъчен ресурс. Всяко "морализиращо теоретизиране" е от изключително ниско качество и бързо би се компрометирало не само в професионалните среди на хуманитарните и социални учени. Бях чел някъде, че теорията (колкото и да е критична) трябва да спазва принципа за ценностна неутралност. Нека обобщя. Може би ще звучи еретично, но времето за теоретизация не е дошло. Не защото я няма историческата дистанция. А защото преди акта на теоретизация в ход трябва да влезе моралното (и съпътстващото го юридическо) осъждане на онова, което остава отвъд обсега на теоретичната рефлексия. Не стане ли това, ще останем само с легитимиращо социализма теоретизиране по време на постсоциалистическа мръсотия.

Димитри Гинев