Изгонените от ада
и напусналите историята
В ръцете на читателите е романът на Роберт Менасе "Изгонване от ада", преведен на български език от Елисавета Кузманова две години след излизането му в Германия. Имайки предвид, че Менасе е един от авторите, които определят облика на съвременната австрийска литература, неговото самостоятелно представяне е наистина закъсняло. Последният засега роман на Менасе е първият подготвен за български читатели или читатели на български. Преводът и издаването му са заслужаващ признателност акт: един много популярен австрийски писател, получил както хвалебствия и награди, така и много критики, навлиза в българското културно пространство. С този успешно осъществен издателски проект издателство "Леге Артис" продължава отколешната традиция, датираща още от 20-те и 30-те години на миналия век, на вниманието на българската читателска публика да се представят в превод актуално дискутираните в Австрия новоизлезли литературни произведения. Текстът е поставил уменията на преводачката на много изпитания, с които тя се е справила успешно. Българското битие на Менасе обещава да бъде интересно по две причини: първо, защото той е автор, силно обвързан с австрийската тема и австрийския обществено-политически живот, и, второ, защото написаното от него има изключително комплексен характер, изграден на една вътрешна референциалност. Австрийската идентичност като политическа реалност и литература е обект на критичен анализ главно и най-очевидно в есетата на Менасе. Именно като есеист ("Естетиката на социалното партньорство", "Страната без качества", "Глупостта е възможна") той си навлече гнева на читатели и критика, получи обаче насърчителна поддръжка от корифея на австрийската литературна критика Венделин Шмит-Денглер. С впечатляваща ерудиция Роберт Менасе се опитва да изгради обясняващ модел за естетическите явления с помощта на съществуващия политически модел.
По отношение на романите му част от критиката предпочита да разчита в тях главно политическата история на младите леви интелектуалци в австрийското общество, така че идеологическата критика е в състояние до голяма степен да подмени литературната. Независимо от припознатите авторови убеждения и отношението към тях критиците са единодушни в едно: Менасе умее да разказва. Романът "Изгонване от рая" е най-мащабното и събитийно обвързано произведение на Менасе, в което отделните елементи, думи, разговори, описания, случки придобиват допълнителни смисли от взаимната си обвързаност. На фона на досега написаното, този роман изглежда като финал и начало, две фази на пулсацията, събрани в едно.

Първичен взрив

Поради споменатото обстоятелство, че цялостното творчество на Менасе е интертекстуална, обърната към вътрешния си диалог, машинария, прочитът му може да бъде повлиян и от това, с какво ще започне. Разбира се, всеки от романите му съществува сам за себе си, едва когато сме прочели два от тях можем да установим взаимовръзките, повторенията, продълженията и промените.
И макар че първите три поредни романа не се рекламират като трилогия, нека последваме хронологията на излизането им от печат и подемем подаваната от някои критици тема за трилогията. Първият роман на Менасе е "Сетивна увереност" (1988).
Роман, австриец, преподавател по немски език в университета в Сан Паоло, Бразилия, ни взема със себе си на нощните си турове из баровете на града, които завършват с вяли опити за сближаване преди лягане или след ставане от поредното чуждо легло. Непрестанно сменящите се женски персонажи не изчезват безследно с мимолетността на нощни авантюри, напротив, веднъж появили се, те остават и присъстват в живота на Роман по странен начин, като обещание за още нещо, като доказателство за наличието на мрежа от социални контакти. Всъщност мрежата остава празна, тъй като Роман непрестанно се изплъзва от повторението на ситуациите, сякаш жаден за непрестанно нови преживявания и гонен от страха, че най-важното преживяване му се изплъзва. По същия начин необвързващи и спорадични са срещите с приятелите в бара, с колегите. Животът, който Роман води, е разказван в първо лице. Поради това читателят е длъжен да спазва дистанцията, която той самият налага, и да го следва в скептично описаното му пъстро, забавно, динамично битие, което скрива повече, отколкото разкрива. Светът на романа е светът на сетивата. Разбира се, Бразилия е идеалното място, където сетивата могат да бъдат наситени, интензивността на сетивното възприятие няма друг път, освен да се превърне в сетивно познание, в "сетивна увереност". В разговор с Лео Сингер, наричан от всички посетители на бар "Надежда" "професора", се споменава Хегел и неговата "Феноменология на духа". Най-после тогава заглавието на романа придобива ключово значение. Роман чете Хегел, Лео пише върху Хегел и е готов с часове да дискутира или по-точно да изнася сказки по темата. В хода на тези разговори Роман се превръща все повече в разочарования ляв интелектуалец, осъзнаващ сегашното си битие като връщане назад по стълбата на познанието. След годините на утопично пребиваване в зоната на абсолютното познание, след измамното присъствие като субект в голямата история, светът се е разпаднал на множество индивидуални истории, които не се допълват, не маркират развитие и нямат цел и смисъл. Светът е загубил очертанията си, а движението му - посоката си. Преживяванията на Роман повтарят по друг начин преживяванията на Лео, с тази разлика, че Лео не се е примирил и, изпълнен с отвращение към вечните случки и преживявания, които се разказват в бара, наричан не случайно от редовните посетители "Бар (без)Надежда", се надява да напише величавото продължение на Хегеловата философия, което отново да анализира и подреди разпадащия се свят в необорима и оптимистична система за неговото собствено добро. Самоубийството на Юдит, близка приятелка на Лео, представено като поражение в личната й борба за познание, преминаваща през обещанията на кокаиново изострените сетива за прозрачност и интелектуално проникване, заставя Роман да си даде сметка за всичко, което се случва. Мисълта за книгата, която ще напише, се превръща в действие, идеята за преобърнатия роман на развитието добива очертания.
В тази основна схема се вместват цяла поредица от смислови полета, заключени между колективния и индивидуалния им носител (памет - спомени, история - събития, бъдеще - минало, познание - опит, свое - чуждо, култура - култури, образованост - образование). Множество теми се явяват мимолетно като част от поредното сетивно преживяване на Роман, без да бъдат разгърнати и без да бъдат подложени на обективиращия анализ на съзнанието: прогонените от Австрия евреи, спасението на евреи, копнежът по Виена, по-добрата Виена в Сан Паоло, антисемитизмът, оцелелият нацизъм, самозаблудите, ритуализираното минало.
От гледна точка на сегашния прочит този първи роман на Менасе съдържа в компресиран вид всичко и всички, за които през следващите години ще разказва Менасе. Той е първичният взрив, дал начало на всичко останало във вселената на Менасе. Потвърждение на тезата, че писателят цял живот пише една-единствена книга.

Светове

Вторият, станал много популярен роман на Роберт Менасе, "Блажени времена, потъващ свят", работи по описания вече от Роман план: връщане назад във времето. Набързо споменатата в "Сетивна увереност" любов между Лео и Юдит тук е разказана като трагикомична история от блажените времена на увереността в силата на познанието, в постижимата му обективност, в способността на човеците да изминат всички описани от Хегел степени на развитие на съзнанието. Ако "Сетивна увереност" беше печалното пропадане до сетивното, то романът за блажените времена започва от предхождащата еуфория на абсолютното познание. Красавицата Юдит среща във Виена интелектуалеца Лео, облечен небрежно в избрани от майка му старомодни костюми. Общото между двамата: семейните им истории, истории на евреите, напуснали Виена по време на националсоциализма, спомените за Бразилия, завръщането, следването, знанията, познанието. В безкрайните тиради на Лео звучат всички регистри от "Феноменологията на духа", а той самият населява единствено по-късните, по-висшите. Юдит е голямата му любов, жената, с която Лео възнамерява да осъществи великата симбиоза на духовете, тази, на която ще бъде посветен неговият героичен опус, продължението на "Феноменологията на духа", дисертацията му. И ако Хегел обяснява, как светът може да стане по-добър, то Лео ще го направи по-добър с помощта на своето интелектуално овладяване. Как се свързват тези две гигантски начинания, любовта и подреждането на света: Лео има план. "Той непрестанно се бореше за нея, но винаги сякаш от разстояние, което, верен на себе си, не се опитваше да скъси. Непрестанно строеше мостове към нея, не ги използваше и те висяха над бездната, деляща го от чувствения живот. Тази бездна съществуваше само във фантазията му, но точно тази фантазия имаше нужда от бездната, за да може, когато погледне надолу, да добие чувство за дълбочина и да усети приятните тръпки от лекото замайване. А мостовете, които бяха също толкова фантастични, колкото и бездната - щяха ли те да го удържат, ако тръгнеше по тях. Не, те го носеха, защото той не стъпваше върху тях, изящни въздушни градежи, родени от самостилизациите му."
Преследвайки фанатизирано интелектуалната си цел, Лео определя за Юдит ролята на обект на своя любовен копнеж, от постигането на който трябва обаче по сценарий да се откаже в името на "необходимостта от абсолютната чистота на мисленето, на безкомпромисната отдаденост на делото (...), което може да успее само при пълна концентрация".
Удавената в анализиращото съзнание страст превръща съвместния "престой" във ваната в ожесточен диспут, прекратен поради неприятното треперене в изстиналата вода. Драматичното жертвопринасяне на любовта и чувствеността пред олтара на познаващото съзнание остава без резултат. Внезапни обстоятелства (смъртта на бащата, категоричните разпоредби на майката) запращат Лео обратно в Бразилия с прагматичната цел да уреди продажбата на закупените от баща му парцели и други недвижими имоти. И макар че Юдит има право: за Хегел може да се пише навсякъде по света, Лео не написва своя опус. Безкрайната му начетеност, остроумната интелигентност, безпощадната аналитичност, патетичната увереност му спечелват неколцина почитатели в известния салон на ценителя на изкуството Льовингер, който поема финансовите операции и адвокатските дела на младия философ. Без Юдит обаче светът за Лео се променя, изпаднал в рутината на обезпечено ежедневие грандиозният му проект губи своята убедителност за самия него и му изглежда все по-безсмислен. Собственото му пренебрежително определение за живота, измислено някога за Юдит ("Животът е да бъдеш погълнат от онова, което и без друго ще се случи"), потвърждава своята истинност по абсурден начин. Като обект на медийни спекулации Лео се превръща в тайнствен пророк и проницател в бъдещето на базата на Хегеловата "Феноменология на духа". В отговор на истеричния интерес към личността му Лео приема да изнесе лекция в университета в Сан Паоло. В критичния момент, когато и сам той не знае за какво точно и на кого трябва да го каже, лекцията е прекъсната от нападението на анти-леви студенти, които виждат в Лео инкубатор за лява политическа зараза. С това приключва обществената и академична кариера на Лео.
Завърналата се, въпреки новината за мнимата й смърт, в Бразилия Юдит връща всичко в изходна позиция. Работата, делото на живота му отново изглеждат възможни, благодарение на Юдит, и отново биват осуетени, пак от нея и живота, който тя въплъщава: "Не мога да ти опиша, вуйчо Зе, как неудържимо избуява животът й в непрекъснато променящи се нужди, настроения и апетити, без обаче тя да има желание заедно с мен да придаде на живота си смисъл и съдържание посредством разумното му организиране. Без съмнение нейният живот задушава моя и моето произведение. Истината е, че Юдит е твърде жива." (преведеното дотук - М.Р.-Ф.)
В своята непродуктивност Лео има нужда от още по-големи жертвоприношения: след любовта той поставя и живота пред олтара на абсолютното знание. Юдит е виновна за всичко, нейното присъствие му пречи да победи живота си и да освободи чрез Хегел човечеството. Последната крачка в неумолимата последователност е смъртта на Юдит. След като й помага да преодолее кокаиновото предозиране, Лео слага край на живота й. Този познат ни като самоубийство факт от първия роман, разказан там от Лео, а тук от един неумолим и безпристрастен разказвач, превръща "сетивната увереност" в опасна истина, твърде далеч от обективното знание за поредицата от събития.
"Блажени времена, потъващ свят" свършва там, където започва предишният роман: в бар "(без)Надежда", там Лео получава признание от посетителите-интелектуалци, които припознават в него "стария воин на критическата теория", и от бизнесмените, които ценят умелите му спекулации на пазара за недвижимо имущество. И ето в този бар и в този роман се появява 26-годишният Роман, носещ в джоба на сакото си "Феноменологията на духа". Едва сега научаваме, как Роман е достигнал до Хегел: по мистериозен начин, благодарение на вратаря Блох, който практикува силата на абсолютния дух и доказва, че може да спре с уста летящ куршум, и благодарение на учудването на студента по философия, който цитира философа Блох (сега вече и името на бара не изглежда случайно) и мнението му, че на света има двама писатели, Карл Май и Хегел, а всичко останало е смес между двамата. Роман се превръща в ученик на Лео, но той може да бъде ученик на всекиго, един интелектуален Ханс Касторп, който обича своя ментор, не може да устои и на изкушенията на Юдит, но следва единствено минхер Пеперкорн. Всички разговори и диспути между Лео и Роман са грижливо записани от Юдит, в книжата й Лео открива своето дело, своя ненаписан труд. В кокаиново опиянение Юдит е възпроизвела всичко до последния детайл. Благодарение на тези протоколи и на вече мъртвата Юдит Лео най-сетне може да ощастливи човечеството със своя труд. За жалост човечеството не се интересува от труда и рецептите на Лео. От книгата са продадени само пет екземпляра, няма никакъв отзвук. Лео се отказва да разбира света и тръгва на пътешествие из Европа. Там го застига успокояващата увереност, че историята все пак не може да е приключила.
След този роман, разбира се, си струва отново да се върнем към предишния, за да проверим и сравним прочита си, субективното си тълкуване с предложената ни във втория роман обективизация. Дали си струва, обаче, след като тази обективизация не е дело на проникващото съзнание, а авторски трик, смяна на перспективата, подмяна на разказвача. А дори и това не е сигурно. Кой говори? На български между роман и Роман има смяна само в главната буква и ударението, на немски - само в ударението.
Следващият роман на Менасе, "Тласък в обратна посока", разказва историята на завърналия се в Австрия Роман, който напомня застарелия Лео Сингер. Роман, ученикът, последователят, няма амбициите на своя ментор, светът и световната история не са от неговите компетенции, дори собственият му живот не е по възможностите му. Историята не е приключила за Лео, за Роман тя е спряла да съществува, само отделните събития имат значение, малките битки имат смисъл. Но те не могат да бъдат разказани. Роман се опитва да задържи изплъзващите се мигове с камера, за да може след това да упражнява правилното им сглобяване - с часове и без успех.

Концентрация

Последният роман на Менасе не повтаря фигури и събития, но без съмнение поема една вече съществуваща тема в трите предишни романа: историята на гоненията и погромите върху евреите. Тази тема ни връща към семейните истории на Лео и Юдит. Начинът на разказване не изневерява на описания в първия роман, назад във времето, стъпка по стъпка, все по-назад. Само че нещо все пак е променено. Немският роман на развитието се счита за естетическото съответствие на Хегеловата "Феноменология на духа", планираният от Роман роман на анти-развитието, на обратното развитие съответства на последната фаза на опуса на Сингер "Феноменология на изчезването на духа". В "Изгонване от рая" последователно, стъпка по стъпка се описват паралелно и последователно две съдби като развития, пълно и изчерпателно, от драматичното раждане в сюблимни исторически моменти и при двамата герои (детето Мане, родено в Португалия на 5 декември 1604, деня на масовото аутодафе на евреите в Лисабон, и детето Виктор, родено в деня на провъзгласяването на свободата на Австрия, 15 май 1955) до смъртта на единия и момента на разказването. Възкръсва ли романът на развитието? Като знак за възкръсналия абсолютен дух? "Изгонване от ада" разказва далечна минала история, закотвена в настоящето чрез паралелния разказ за срещата на випуск от австрийски интернат 25 години след завършването на гимназията. От тази среща започва разплитането назад на кълбото на живота на доцента по история Виктор Абраванел, син на евреин, спасен с един от последните влакове с деца, напуснали Австрия по посока Англия. В кратки, внезапно сменящи се отрязъци се разказват историите на Мане и Виктор. Паралелно са редувани преживяванията на децата, изолацията в семействата, задължението да бъдат незабележими, стремежът към признание в кликата, сънищата, влизането в интерната, годините на потисничество и примирение, униженията, влюбванията, зависимостта, заслепението, ангажирането в каузи и разобличаването на историческите каузи в индивидуалните съдби на двамата герои. С превръщането на Мане, син на родители, покръстени евреи, в учения Манасе, рави в Амстердам, и превръщането на Виктор, дете от смесен брак (баща евреин и майка, "католичка по кръщелно свидетелство"), в историка Виктор Абраванел, двете истории се пресрещат и сливат в безкрайно повторение на една и съща съдба. Виктор е брънка в историята на древноеврейската фамилия Абраванел, чиято история отново повтаря същия модел на гонения, покръстване, отричане, връщане, страдания и успех, който бележи и съдбата на Манасе. Родовете Манасе и Абраванел се пресичат в Амстердам в двоен брак между децата на семействата.
Неколкократни преки намеси на разказвача подсказват, че използва архивен материал и документи. Снимка в края на книгата показва паметната плоча на гроба на Манасе. Писателят Менасе вплита резултатите от фамилната археология във фикционален текст. Ако героят Виктор е потомък на Абраванел, а авторът Менасе е потомък на учения Манасе, тогава авторът и героят са обвързани от роднински връзки. Романът попада в мрежата на индивидуалните семейни истории, чиято изумителна повторяемост предявява претенцията да бъде нещо повече от индивидуален опит.
Менасе не търси абсолютния дух и абсолютното познание, тази книга не е творението на Лео Сингер, което трябва да върне изгубения рай. Романът събира индивидуални истории, за да внуши тяхната объркваща повторяемост - една непрекъснато повтаряща се съдба, която само сменя героите и кулисите. Индивидуалните истории обещават смисъл в своята повторяемост.
Изгонването от ада обръща старозаветното изгонване от рая. Ако изгонването от рая е преходът от наивното сетивно щастие към познанието, то означава ли изгонването от ада преход от безпомощното познание към възприятийната увереност на сетивата? Изгонването от ада обаче не е изгонване от една старозаветна утопия, а е конкретно прогонване на конкретни личности от конкретни обществено-исторически реалности. Реалният ад е там, където започва гонението, където машинациите - политически и икономически - намират вътрешния враг и го обвиняват за всички беди. Адът е голямата история на обществата и прозрението за нейната неуправляема бруталност, а прогонените от ада са отделни индивиди, съдби и истории. С прогонването от ада се раждат хилядите малки адове на прогонените. Изгонването от ада на историята не е пътят към рая. И докато другите романи на Менасе завършват с някакво все пак оптимистично указание, този роман отваря всички врати и посоки ("В мрака всичко е представимо" - пр. Е.К.), в опита да се разкаже историята чрез истории.
След документалния акорд - снимката на паметната плоча, на читателя все пак му се припомня, че се е движил не в документален разказ, а в роман, който има четири глави. Границите на главите не са обозначени в текста, те нямат начало и край, заглавията им артифициално разиграват няколко букви в различни словосъчетания: амок, кома, комма (запетая), Маком. Езиковата игра напомня, че тази книга не е доказателствен материал, а разказ, в който границите между документалното и литературната фикция са достатъчно явни, за да се попитаме дали изобщо съществуват. Съдбата на децата на Израел през вековете е основна тема, но въпреки грандиозното платно, което я изобразява, тя остава по-скоро фреска, част от по-голям проект, който можем да определим с две думи: Историята и историите. Откриването на закони на историята не променя историята, познаването й не я предотвратява, усилията в името на една кауза, поставят морала на изпитание, добрите намерения имат непредвидими резултати. Остава ли ни нещо друго, освен да събираме тъжните историите от миналото в очакване на непредвидимата история на бъдещето. Кой пита. Хората от времето на сетивната увереност, би казал Лео Сингер, побъркани по случки и събития, само и само за да могат да казват "аз". И би затворил романа на Роман. На Менасе. За Роман, за Виктор, за Манасе, за Менасе.

Майя Разбойникова-Фратева

Майя Разбойникова-Фратева е преподавател по история на немскоезичните литератури в СУ "Св.Климент Охридски". Защитила е дисертация в Лайпцигския университет през 1989 г. Занимава се основно с литературата на XIX и XX век, има публикации в страната и чужбина върху литературата след Втората световна война, литература на жените, феминистична теория и gender studies. През 2003 в издателство trafo излиза на немски език изследването й "Фикционални биографични текстове на жени в съвременната немскоезична литература. Говоренето за пола в текста отвъд текста". В момента доц. д-р Майя Разбойникова-Фратева е ръководител на катедрата по германистика и скандинавистика.