Роберт Менасе за залеза
на демокрацията
- В есето "Естетиката на социалното партньорство" на базата на политическия анализ изграждате естетическия модел, който, според вас, определя облика на съвременната австрийска литература, обричайки я на незначителност и неспособност да създаде значими произведения. Продължава ли моделът да действа?
- Не, вече е история. Макар и да функционираше известно време и след социалните промени - така, както Хабсбургският мит продължи да съществува в литературата дълго след изчезването на Хабсбургската империя. Вече прочетена е и главата "История на литература на ГДР", макар все още да има автори, които наричаме "писатели от ГДР".
Искам обаче да уточня: аз не съм критик на положението в Австрия. В епохата на глобализацията моята родина е твърде незначителна, за да се занимава човек само и изключително с нея. Австрия ме интересува по следната причина: тя е мястото, където живея, т.е. тя е най-познатото ми място на света и то ме занимава, доколкото ми дава възможност да открия общите неща, характеризиращи западното (или западноевропейското) развитие. От близо половин година тежестта в есетата ми се премества по посока на общността Европа и глобализацията. Това, от една страна, е много по-комплексно и по-сложно, но от друга, и много по-значимо, защото дава възможност за по-ясен поглед върху времето, в което живеем.
В Германия съм продал много повече книги, отколкото в Австрия, не само защото страната е по-голяма. Медийният пейзаж в Германия е много по-различен. Там съществуват големите вестници със сериозни страници за култура, докато в Австрия има само булевардна преса. Аз наистина съм австрийски автор, но всичките си литературни награди съм получил в Германия. Получих една и в Австрия, но се отказах от нея.

- Непосредственото обвързване на романите ви с есеистичните ви книги, на което често сме свидетели, винаги ми се е струвало пресилено. Героите от първите три романа, Лео Сингер и Роман, трудно могат да бъдат възприемани като въплъщения на левия интелектуалец, за каквито критиката ги обявява. Оттук и моят въпрос: достатъчно ли е да си чел Хегел, за да минаваш за ляв интелектуалец в Австрия?
- Човек минава за ляв интелектуалец в Австрия от момента, в който си позволи някаква критична забележка. Понятието ляв интелектуалец принципно е тавтологично. Консервативният интелектуалец всъщност има опасна задръжка върху мисловния процес. А как може човек да мисли, без да задава въпроси?
- Може би самият вие допринасяте критиците да четат и романите ви под знака на критичните есета. В продължение на десетки страници в два романа вашият герой Лео Сингер живее с мисълта да напише "Феноменологията на бездуховността". Такава книга наистина излиза и вие сте нейният автор. Очаквате ли читателят да се включи в тази игра?
- Да, така се случи. Всъщност книгата излезе два пъти. Първият път наистина под името Лео Сингер, а едва вторият под моето собствено име. Не бих могъл обаче да я напиша, ако не бях написал роман, в който някой се опитва да я напише. Жена ми казва винаги, че колкото по-дълго работя над даден роман, толкова повече заприличвам на героя. В края на романа "Щастливи времена...", когато Лео е вече стар и уморен, аз самият почнах да ходя прегърбен, едва-едва.
- Дълбока вътрешна връзка съществува между вас и героя от последния ви роман Виктор Абраванел. По този начин непрекъснато се стараете да направите пропусклива границата между действителност и фикция, да я направите подвижна и динамична. Дали тази граница ви тревожи?
- Всеки автор и всеки читател (а и всеки не-читател) носи в себе си чисто фикционални и противоречащи си идентичности. Най-простото противоречие в моя живот е, че мисля много революционно, а бих искал да живея съвсем консервативно. Колкото повече остарява човек, толкова повече нараства тъгата му, че нещата, които той така или иначе не би правил в живота си, вече действително не могат да бъдат осъществени. С годините реалността на човек се свива, а фикцията му за самия него става все по-фантастична. А аз от много рано имах таланта, щом седна на работната маса, да се превръщам в много стар човек.
- С годините собственият ни живот се сгъстява все повече в история, която не може да бъде пренаписана...
- Същевременно тя и не може да бъде разказана, каквато е била. Всеки има своята история. Защо една определена история да е толкова интересна, че да си заслужава да бъде публикувана? Интересното в художествените претенции на романа е, че от материала на собствения ти живот той създава парадигматична история. Една прото-типична, една общовалидна история.
Дон Кихот е банална екзистенция, но той е пример за трансформационната криза в обществото. Рицарските романи, които той е чел, за мен са метафора за образованието, което е получил, и за времето, в което е живял. Всичко това е било валидно до определен момент. То обаче губи валидността си и в момента, в който дон Кихот напуска дома си, той се конфронтира с една променена реалност. Поради това е парадигматична фигура. И защото обществата винаги преминават през кризите на трансформациите, тази фигура отново и отново ще бъде типична и актуална. Интересно е не дали дон Кихот действително се е бил с вятърните мелници, интересен е фактът, че писателят така е сгъстил историята, че е създал образ, който може да бъде преоткриван от всички следващи поколения. Всичко описано в "Изгонване от ада" по някакъв начин вече се е случило. Всичко съм преживял по някакъв начин, или съм научил за него, или съм прочел, или съм си го измислил. В единия случай става дума за биографията на един раби в Амстердам, това е история за началото на модерността, за началото на Просвещението, а в другия случай, при Виктор, за нейния край.

- Героите ви обаче не се бият с вятърни мелници. Романът се движи съвсем еднозначно по две линии: тази на фикционално изведената на преден план непрестанна повторяемост на историята и индивидуалните преживявания и тази на документалното потвърждение на повторяемостта. И това е заплашително. Тези два начина на разказване на историята присъстват в романа, който разказва голямата история чрез малките човешки истории. В усилието да се разкаже историята кой има по-добри шансове: писателят или историографът?
- И двете линии са задължителни. В случая говорим за класическия конфликт между наука и изкуство, между понятийно и образно мислене. По принцип обаче, ако искам да разбера трагедията и величието на човешките същества, ако искам да изляза от ограничеността на собственото актуално ежедневие, ми е нужна повече литературата, отколкото историята. Само литературата ми позволява да усетя голямата и пречистваща тъга, да преживея надежди, които за мен, на базата на живота ми, биха били немислими.
- Мисля, че тук се натъкваме и на едно вътрешно противоречие на писаната история, което напоследък се превръща в основен упрек към нея: тя винаги разказва историята на победителите. Но това ме навежда на мисълта, че във вашия роман победителите, по-скоро извършителите, изцяло отсъстват. В този смисъл субектите на историята не са субектите на историите в романа.
- След всяка смяна на властта историята се пренаписва. След края на Прусия нейната история е писана наново вече три пъти. Но нито един роман на Теодор Фонтане не може да бъде пренаписан.
- В начина, по който историите се повтарят в "Изгонване от ада", има нещо крайно обезкуражително...
- И да, и не. Поради две причини повторяемостта не е абсолютна. Първата причина е следната: историкът Виктор вижда в историята само това, което пряко го засяга, той иска единствено да "разпознава" разни неща. Виктор винаги търси взаимовръзките между миналото и настоящето, но поради този си стремеж отбелязва само повторенията. А втората причина е, че колкото и трагична да е била историята, щом се повтаря, тя става комична. Не мога да кажа, че романът има послание, но ако все пак трябва да го формулирам, то би било: хората са щастливи тогава, когато трагедиите им са комични, а са в беда, когато трагедиите им са само трагични. Трагични и унищожителни. И когато през 70-те години на ХХ век във Виена някои марксистки групи имитират Московските процеси от 30-те години за изключване на партийни членове, то това е абсолютно смешно. Обвиняемият в троцкисткия процес през 70-те години във Виена може обаче просто да се обърне, да напусне залата и да си тръгне, без за това да бъде убит. Събитията са по необходимост комични. Затова твърдя, че ако трагичността е комична, нещата вървят добре. Най-голямото щастие, което можем да си извоюваме, е трагикомедията.
- Много опасна ми изглежда близостта до пълното банализиране на историята и на трагичните събития...
- Да, но граница между двете може лесно да бъде описана и тя се движи успоредно на едно познание. Докато не сме открили задния вход на рая, не може да съществува пълно щастие. Остава само надеждата, че страданията в сравнителен план ще бъдат банални.
- Тези разсъждения придават смисъл на изненадващото хрумване в романа, при което решението на Виктор да разобличи учителите в интерната като поддръжници на националсоциализма накрая се оказва само едно режисирано от него шоу. Цялата сериозност на ситуацията се превръща в комедийно разиграване на вече познати не само исторически, но и литературни сюжети.
- Ако си помислите за актуалната политика, все едно къде по света, за това как се вземат решения, които засягат милиони човешки съдби, ще видите, че по същество става дума за инсценирано шоу. В славните времена на царствата и империите царят е решавал живота и смъртта на своите поданици. И сега изведнъж той се превръща в министър-председател, чиято популярност непрекъснато намалява. Ако и това не е комедия, то не знам какво е...
- Вие живеете както във Виена, така и в Амстердам. Да не би Амстердам да предлага повече "сетивна увереност"?
- Амстердам е доста по-либерален град от Виена. Виена е чудесен град и предлага високо качество на живота, но не е световен град. Виена е тясна за моето мислене. Либерализмът на Амстердам - за мен няма значение, че той е подклаждан от икономически, а не от морални съображения - е упражняван от векове. Преди векове хората са пресметнали, че ще им излезе много по-скъпо да преследват една определена група хора, да поддържат таен полицейски апарат, да се грижат за депортирането на евреите. По-просто е било да кажат: "Добре, живейте тук и това е..." От този прагматизъм възниква либерализмът на Холандия. А и всеки интелектуалец трябва да намери местенце, където да бъде чужд. Там той ще се научи да гледа от дистанция на своето ежедневие. Трябва да се предвиди закон, който да задължава всеки, смятащ да се занимава с интелектуална дейност, да живее по няколко години в чужбина.
- В София казахте, че работите върху пиеса. Какво ви подмами натам?
- Започвам да мисля все по-образно, а театърът непрестанно произвежда образи и картини. Изключително трудно е да се напише пиеса, ако си писал предимно романи. При романа разполагаш с много повече технически възможности да дефинираш героите. В театъра можете да дефинирате героя си само чрез това, което той ще каже на сцената. Това е много по-сгъстено и усложнено, а в крайна сметка драматургът е зависим и от режисьора... Разликата между прозата и пиесата е като между супата и супата на кубчета. Кубчето е концентрат, а супата ще я приготви режисьорът, от него зависи какво ще се получи. Моята пиеса се занимава със залеза на демокрацията. Демократичните системи вече не функционират, защото с глобализацията всичко се промени. Демократичните структури функционират в националните държави, а не в междудържавни общности и съюзи. Националните парламенти вече не могат да вземат решения. Когато България стане член на ЕС, тя също масирано ще се сблъска с този проблем. Пиесата разказва за агресиите и популизмите, които се отприщват в хода на тези промени.
Започвам работа по едно по-дълго есе върху критиката на глобализацията. Есе, което май ще се превърне в манифест. Съдържателните му ориентири са манифестът на Маркс и "Едноизмерният човек" на Маркузе. Колкото повече се занимавам с глобализацията, толкова повече се убеждавам, че Маркс е бил прав в анализа на историческото развитие, но гротескно се е подвел в политическите си заключения. Пролетариатът никога не е бил революционен субект. Това е мисловната грешка на Маркс, искам обаче да спася историческия му анализ. Както и възможността хората да се организират, но не в онези идеологически, напълно гротескни партии на кадрите, а изхождайки от собственото си самоопределение...


1 май 2004, София

Разговаря Майя Разбойникова


Роберт Менасе е роден през 1954 г. във Виена. Следва германистика, философия и политология във Виена, Залцбург и Месина. Живее като автор на свободна практика във Виена и Амстердам. Автор на романи ("Сетивна увереност", "Блажени времена, потъващ свят", "Тласък в обратна посока", "Изгонване от рая") и есета ("Естетиката на социалното партньорство", "Страната без качества", "Глупостта е възможна", "Обясни ми Австрия" и др.) Носител на много международни и федерални награди.
Разговор с писателя
в София