Литературните РМД-та
Дейвид Лодж, ако не се лъжа, беше казал по адрес на "сърдитите млади хора", че не може да не се отнася към тях с известна подозрителност, защото създават впечатлението, че думкат по вратите на институцията не с желанието да ги съборят, а с отчаяната надежда да ги пуснат вътре. Навярно беше донякъде прав. Навярно и Марио Коев е донякъде прав в статията си "Литературният стадион", писана очевидно по повод "диспута" Карбовски - Недялко Йорданов и публикувана в бр. 21 на "Култура" - статия, чиято квинтесенция може да се резюмира в следното изречение: "Казано просто, ако си раздразнен (макар че, пак казвам, не виждам смисъл в това) от Недялко Йорданов, от Стефан Цанев, от Антон Дончев, от Дончо Цончев и така нататък, не е ли по-редно да се опиташ просто да пишеш и пак да пишеш, а не да им крещиш колко са бездарни, т.е. колко си талантлив ти самият." Или с други думи - абе какво ще се надвикваме (като на стадион) - сядайте пишете и ще видим кой е по-добър. Без съмнение позицията на Марио Коев, както и тази на Дейвид Лодж, изглежда по-зряла и по-етична. Тя е безспорно за предпочитане, ако искаш да се покажеш като автор, който е "над тези неща", над врявата и гълчавата, над тупурдията и гюрултията на писателските тълпи, над завистта и злобата на деня. Тази позиция е може би дори по-симпатична на повечето хора, следящи отстрани литературния процес, и те ще са готови да припишат на онези, които я заемат, качества като мъдрост, улегналост, трезвост, спокойна увереност в собствената им значимост - докато Карбовски с неговата вербална канонада срещу "постсоциалистическия литерат" ще изглежда като кресльо и хулиган. Не че Карбовски не си създава сам този имидж - той очевидно много му харесва. И не че неговата позиция на мен ми е много симпатична. Но тя е необходима - и е хубаво, че се намери човек, който да я заеме. Карбовски влезе в ролята на "лошото момче" не само защото така иска, но и защото повечето пишещи хора предпочитат ролята на добри момчета и момичета. А тя, както казах вече, е по-етична, но е и по-лесна. Нека Карбовски се пеняви, нека го бият - ние сме над тези неща.
Когато поостаряха и се оядоха, "сърдитите млади хора" на английската литература спряха да думкат по вратите. И без това вече ги бяха пуснали вътре. Без да се налага да ги събарят. Но пък поне извоюваха правото през тези врати да не се влиза само с покана. В България проблемът е по-друг. Врати и зали за пиршества много, но за всички ти трябват отделни покани. За една зала трябва да си родолюбив патриотин над 60 години, за друга трябва да гласуваш за определена партия, за трета трябва да четеш определени автори, за четвърта - да познаваш определени хора. Това не е стадион. Това е нещо много по-лошо. Ще сменя метафората на Марио Коев и ще кажа, че българската литература прилича на набор от множество работническо-мениджърски дружества (РМД-та), всяко от което е приватизирало някакво ъгълче, стои си в него и не си го дава. В тези ъгълчета има издателства, вестници и списания, има семинари, фондации и кръгчета от верни единомишленици. Читатели няма, но това не е толкова важно. Какво ще се кахърим за някакви си читатели, в литературата важното са писателите. Приватизацията е факт, обновлението кипи с пълна пара, епохалните резултати са, че всеки в борда на директорите успява да издаде по една книжка в петстотин бройки тираж, която да залежава четири-пет години в книжарниците. Други РМД-та развиват по-мащабна дейност и издават произведенията на своя борд в цели хиляда бройки, с лъскави твърди корици, а техните приятели издават вестници за народа, жаден да поглъща последните новини за убиеца с брадвата от село Камарци и за преструктурирането на политическото пространство. Някои от РМД-тата са напълно удовлетворени от това статукво и не желаят да го променят; други мечтаят да стигнат тиражи от примерно три хиляди бройки (ихаааа!), ама нямат и пукнат лев за инвестиции. И в двата случая, обаче, резултатите са катастрофални. В това време в Сърбия и Черна гора, например, ако вярваме на поета Звонко Каранович ("Арт Труд", бр. 4), се стига до тиражи от сто хиляди. За сръбски книги. В Турция пък - това вече със сигурност - книгите на Орхан Памук се продават в тиражи от сто и шейсет хиляди, които се изчерпват за няколко месеца. Ако сравним мащабите на Турция и България, това ще означава, че Георги Господинов, да кажем, би трябвало да продава за няколко месеца тираж от двайсет хиляди. Доколкото знам, цифрите не са точно такива - и причината не е в текстовете му (които са от малкото наистина хубави неща, писани напоследък в България), а в условията на българския литературен пазар - който е свит до краен предел не само за българска, а и за чуждестранна литература. Ето, за Орхан Памук напоследък говори цял свят - е, аз си направих труда да изпиша името му на кирилица в "Google" и между десетките руски споменавания, включително и цели сайтове, посветени на него, излязоха и три (3) български. На този фон беше приятна изненада появата тук на великолепния му роман "Името ми е червен". Интересно в какъв ли тираж.
Да се върнем на Карбовски и на Марио Коев, който ни съветва да сядаме и да пишем, вместо да викаме по дончоцончевците. (Въвеждам събирателното име "дончоцончевци" не защото искам да сведа тези писатели под един знаменател, а защото именно така, като към колектив от незнайни воини, се държат техните медийни обожатели - за "Труд" няма абсолютно никакво значение дали ще прави интервю с Дончо Цончев или с Недялко Йорданов, така или иначе въпросите ще бъдат еднакви и ще се въртят около това защо държавата не дава пари за духовност и въобще накъде върви светът.) Статията на Коев, естествено, е очевидна реплика към Карбовски, чийто тон в "разговора" му с Недялко Йорданов безспорно беше дразнещ, както и личните нападки.
Обобщенията в "развиващата неговата теза" статия "Постсоциалистическият литерат" ("Култура", бр. 20) са също малко крайни - аз, например, харесвам отделни произведения на някои от тези "литерати", макар че това признание навярно е достатъчно, за да бъда дамгосан като ретроград с лош вкус. В статията си Карбовски действително заема предявената от него позиция на читател - но едностранчив читател. Ако теглим чертата, става ясно, че той иска да се пише социално, радикално, за настоящите проблеми на съвремието, за "истинските неща". Но "истински неща" - както е известно - няма. Особено пък в литературата. А проблемите на съвремието не се свеждат само до домовете за психично болни и проститутките от Лъвов мост, които така добре познаваме от "обичайните" (разбирай "истински") репортажи на Карбовски. Всъщност бойният вик, който се прокрадва между редовете в "Постсоциалистическият литерат", звучи така: "Като не щете да пишете за тези неща, сторете път и ходете да си гледате старините". Реалната болка на Карбовски е, че РМД-то на дончоцончевците е едва ли не официално възприето от българската държава като "национално РМД": неговите писания се публикуват в най-тиражния вестник, неговите книги излизат в най-хубави издания, неговите творения се препоръчват за превод на чужди езици.
Но ако читателите наистина искат да четат това РМД, а не другите, тогава къде е тръгнал Карбовски да тропа по вратите? Въпросът е: искат ли наистина? Въпросът е: четат ли ги наистина? Ами не ги четат. Но и Карбовски не четат. Наскоро в предаването "Всяка събота", което водя по радио "НЕТ", направихме една анкета, в която на интервюираните лица им се задаваше въпросът каква българска литература четат. Оказа се, че или никаква не четат, или се възхищават от Елин Пелин. Иди разправяй после, че класиците никой не ги чете... В анкетата имаше и въпрос: "Бихте ли посочили български писател под 50 години?" Не можеха. Това е тъжната истина. Само по-възрастни слушатели успяваха да се сетят за Георги Господинов или Кристин Димитрова, младите - не. Но съм убеден, че същите тези млади достатъчно добре знаят имената на Антон Дончев и Недялко Йорданов. Което принципно е хубаво. Лошото е, че представите им за съвременна българска литература се изчерпват с тях. И тук Карбовски е прав да се ядосва.
Марио Коев казва много верни неща в своя текст - особено съм съгласен с присъдата му над "поколенческите лозунги" и "комунистическо-антикомунистическите заклинания". Но в статията му има нещо много наивно и това е убеждението, че ако си талантлив, ако пишеш добре, няма как да не те четат. Да заемем неговата спортна метафорика - едно хлапе може да има страхотен футболен потенциал и да чупи кръстовете на връстниците си с финтове, но ако не го забележи някой мениджър, рано или късно ще се откаже от футбола и ще пусне корени в кварталната кръчма. (Понеже българинът може да няма пари за книги, но пари за кръчма винаги ще намери.) За да стане от това хлапе футболист, някой трябва да му даде условия да тренира, да играе и да се развива.
Така и с литературата. Ти може да си много талантлив и да пишеш прекрасно, но ако няма къде да публикуваш, ако никой не те чете, ако никой не се интересува от теб, и ти най-вероятно ще зациклиш с несъстоялия се футболист в кварталната кръчма. Реалният проблем пред българската литература не е липсата на кадърни писатели - такива има, и то немалко. Не е и това, че най-популярните медии се занимават само с определени лица. Дончоцончевците не са същинската първопричина за ненормалната литературна ситуация в България (те колкото са допринесли за нея, толкова и си патят). Реалният проблем е, че в България няма литературен пазар. И ако някой си мисли, че това е проблем само на българските писатели, ужасно много се лъже. Да се възползваме от клишето, че културата е "духовна храна" - е, тогава "духовната храна" на българина е сведена до хляб, кисело мляко и ракия менте - такива неща му предлагат вестниците и телевизията - а с тази диета далеч не се стига.
Добре, а защо няма литературен - и въобще културен - пазар в България? Ами, защото този пазар беше раздаден на РМД-та, които или си нямат хабер какво да правят с него, или нямат ресурсите да направят каквото и да било. Защото няма данъчни облекчения за бизнеса при инвестиции в културата. Защото университети, библиотеки, театри и галерии хем получават нищожни бюджетни средства, хем са лишени от правото да развиват реална стопанска дейност. Защото от своя страна хората в бизнеса са в плен на масовата параноя, че от култура не може да се печели. Интересно защо в други страни може, а в България не може! Толкова ли прост излезе българинът, толкова ли тъп се оказа, че само тук никой не се интересува от култура? Или целенасочено беше вдебиляван в продължение на петнайсет години, целенасочено му блъскаха в очите заглавия като "Автобус убива пет в дере" и "Старец нагриза плъх", целенасочено го тъпчеха само с тъпоумни екшъни и сериали, различаващи се само по имената на героите? Може аз да съм параноикът, може всичко това да не е било целенасочено, ами да е просто от глупост. Само че това май е още по-страшно.
Реалността в пазара е, че купуваш не това, което искаш, а това, което са те убедили, че искаш. От това, че на новия ти мобилен телефон излизат някакви картинки и че копченцата му вече светят не в жълто, а в пембено, връзката не става по-добра. Но пазарът на мобилните телефони има страхотен маркетинг, с чиято помощ са те убедили, че трябва да смениш стария си демодиран телефон с нов. Ако погледнем медиите - този великолепен инструмент за манипулиране на обществото - теб може ни най-малко да не те вълнува последната катастрофа на магистрала "Тракия", може и да не искаш да четеш за нея, но когато е отразена на първа страница с огромно тлъсто заглавие, щеш не щеш, я изчиташ. Вместо нея на първа страница можеше да има анонс за изложбата на Миро в НДК. И ако вестникът не беше български, най-вероятно щеше да е така. Но ако на теб ти тъпчат главата само с катастрофи, убийства и политически словоблудства, ще привикнеш да четеш само това. И ще подминеш трите реда за изложбата на Миро, ако въобще има и толкова. После издателите ще рекат: "Ами вижте, хората искат за Софиянски и за Митьо Очите да четат, не за художници, те не се продават." Това "хората" е едно много интересно понятие, аз като не искам да чета за Софиянски, не съм ли "хор"? Ами не съм, думата не случайно няма единствено число - сред "хората" индивиди няма, в случая те са това, което си представят издателите на вестници за своите читатели.
Някои навярно ще кажат, че аз измествам проблема. Уж ставаше дума за литература, пък се отплеснахме към медии и маркетинг. Българинът все още не разбира взаимната свързаност между култура, медии и маркетинг. За него медиите са нещо, от което се осведомяваш какво се случва, културата е нещо "там горе", за което се говори с респект или не се говори въобще, а маркетингът... маркетингът... ей тия нови английски думи, то имидж, то маркетинг, то пиар, иди разбери кое какво е.
Впрочем, напълно съм съгласен с Марио Коев, че пазарът "няма как да е универсално мерило за качество". Но не вярвам, че такова "универсално мерило" въобще съществува. Можем да говорим за някаква съвкупност от критерии, която да се ползва - с уговорки - като мяра за това кое е добра литература и кое не е. И тук пазарът, колкото и да не ни се иска, е съществен елемент. Но така или иначе аз нямам намерение да формулирам рецепти за добра литература или за оценяването й. Ако толкова се гнусите от пазара, приемете го като необходимост. На сергията Томас Бернхард седи до Паулу Коелю, не се извисява в някаква абстрактна йерархия на литературните стойности. Неговият текст също има графично оформление, корица, цена, материален е, може да бъде купен и прочетен от реално съществуващи потенциални читатели. И ако искаме да заинтересуваме потенциалните читатели на Бернхард, ще трябва да направим нещо по въпроса. Иначе съществува рискът те да не си го купят - или още по-зле, да си купят Коелю - не по друга причина, а защото нямат представа за какво става дума. Коелю се продава толкова добре навсякъде по света не само заради своите "качества" (не мога да удържа на изкушението на кавичките), отговарящи на определен тип читателски търсения, а и заради професионалния му маркетинг. Това, че културата не е типичен пазарен продукт, какъвто са доматите, праха за пране и алуминиевата дограма, не означава, че тя няма нужда от маркетинг. Особено пък в съвременния свят, когато продуктите, претендиращи да заемат свободното ти време, са толкова много. Живях половин година в Лондон и едно от първите неща, които видях, беше огромния билборд, рекламиращ новата книга на Пол Остър - на една квартална гара. Впоследствие го виждах още много пъти, навсякъде из града. Там хората от бизнеса бяха наясно, че от книги може да се печели. А читателите, от своя страна, не се гнусяха от този факт. Тук, обаче, като предложа да се издаде романът на Остър, ми отвръщат: "Много е хубав, но няма да се продава." Това е пораженска психика. Това е коленичене пред моментните дадености на пазара - все едно, че този пазар е тоталитарна държава, която казва какво може и какво не може. Това е отказ да разбереш, че пазарът зависи и от теб. Ще ми кажете, че в Лондон положението е друго, хората могат да си позволят повече неща, хората четат, атмосферата е друга... Но аз пак ще кажа, че атмосферата се създава. И че ако средностатистическият българин не чете, за това не е виновен той. Виновни са тези, които може би дори само от мързел го оставиха да избира между "Старец нагриза плъх" и интервюто на Недялко Йорданов. И не само те, и ние сме виновни, ние, възвишените интелектуалци, които сме над тези неща, ние, които се дърлим един друг по медиите, ние от литературните РМД-та.

Ангел Игов

Ангел Игов е роден на 3 юли 1981 г. в София. В момента следва английска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на сборника с разкази "Срещи на пътя" (2002, изд. "Лодос"), с който печели Голямата награда в категорията проза на конкурса "Южна пролет" (2003). Носител на награда от конкурса "Рашко Сугарев" с разказа "Всичко" (2002). Носител на наградата "Клет" за Факултета по класически и нови филологии (2003). Освен в "Култура", има публикации в "Литературен вестник", в. "Сега" и др. Доскоро участваше в редколегията на уебсайта "Литературен клуб". Води културно предаване в радио "Нет".