Всичко добро в живота
е лошо за кино
- Защо загърбихте киното за повече от дванадесет години?
- Не исках да правя филми, не намирах смисъл в това. Една тъпа, луда, античовешка война е против всякакъв вид творчество. Не само за мен, но и за всички останали. Не чувствах потребност да забавлявам, докато в същото време умират хора. Затова приех поканата да замина за Съединените щати и да преподавам режисура. Но когато войната свърши, осъзнах, че не мога да правя нищо друго, освен филми. Не мога да бъда контрабандист, пласьор не мога да бъда - нито на хероин, нито на петрол, дори и на газ. Като цяло полумафиотският екшън, вихрещ се в нашите страни, не е за мен. Казах си - защо да не направя един малък филм, колкото да дам надежда на себе си и на зрителите.
- Може ли да се каже, че черният хумор е типична ответна реакция на негативните събития на Балканите?
- Сигурно. Мисля, че това беше доста здрава традиция на територията на бивша Югославия или по-точно там, където аз живея - в Сърбия и Черна гора, донякъде и в Босна. Винаги трябва да се гледа на трагедията през или с някакъв хумор. Аз лично не съм бил на погребение, където да не съм видял нещо смешно, и обратно - не съм бил на рожден ден или на сватба, където да няма нещо натъжаващо. Тези две състояния си вървят ръка за ръка. Може и да има нещо специфично в региона, но това са си ваши наблюдения, не мои.
- В България ни липсва обективен поглед към миналото, но по-голямата беда е, че ни се губи и самоиронията. Когато изкуството борави с негативни факти от съвременността, обикновено всички причини се приписват на комунистическото минало. По нещо различаваме ли се от сърбите в това отношение?
- Може би е въпрос на различен опит и подход към киното. Аз винаги казвам, че всичко добро в живота е лошо за кино, а каквото е лошо в живота, е добро за киното. За жалост, ежедневието в републиките от бивша Югославия беше ненормално и невъзможно за водене на опростен начин на живот. Но пък точно затова хората имат толкова много и абсурдни истории за разказване и оттам толкова много предизвикателства за твореца да се изяви. Надявам се, че дори и в моя весел и лек филм "Любовни погледи" съм успял да покажа своето отношение към политиката, живота и любовта. Това беше предизвикателство. Може би вашето общество е прекалено идеално, миролюбиво и хармонично, така че хората да се вкопчват в миналото - т.е. в комунизма. Моето лично мнение е, че разправите с него започнаха да доскучават в източноевропейското кино. Все едно да говорим за ланския сняг. И тази година падна сняг, да вземем да поговорим и за него. Няма смисъл да се критикува комунизмът, особено когато вече го няма. Напоследък осъзнавам все повече и повече, че той всъщност не беше толкова лош, колкото си мислехме, в сравнение с някои елементи на новото време. Добрите му страни са повече, като че ли. Никога не съм бил член в партията, винаги съм бил против, но сега, ако още съществува, бих се включил.
- Изкуството като вечна опозиция на властта?
- Важно е да бъдеш критичен. Това е може би една от основните цели на артиста. Ние трябва да критикуваме, затова ни има. Но сега у нас е пълна бъркотия - абсолютна свободия да лаеш наоколо: бау-бау, ти си тъп, бау-бау, теб не те харесвам, и теб не те харесвам... Хубаво, и какво от това? Какво е качеството на живота? Какво идва след това? В Югославия всички лаят. Като отвориш който и да е вестник, една трета или половината от материалите са политика, останалото е шоубизнес. "Този е крадец!", "Тези ни ограбиха!", "Онези са престъпници!" - това е половината, а другата половина си я поделят чалгаджиите - кой си сложил силикон, кой си го махнал. Накрая малко спорт и една кръстословица, а за останалия живот и култура - има-няма пет процента. Много е тъжно.
- Този проблем има ли своето разрешение?
- Радвам се, когато филмите на колегите ми са различни. Гледам много. Мисля, че това е бъдещето на културата в малки държави като нашите - да правим различни и индивидуални творби.
- Има ли някакво обяснение за това, как в Сърбия е възможно да се правят филми, които да събират повече зрители от американските блокбъстъри? Защото у нас не е така.
- Има два филма, които някак си успяха да изкарат пари през последните години и това са "Светкавици" и "Зона Замфирова". Останалите или в най-добрия случай се изплатиха, или не направиха никакви пари. Така е, защото пазарът е малък, а филмите - много. Малко наши и много американски, а и кината са малко и в много лошо състояние. В Белград има само 4 салона с най-модерна озвучителна техника. Така че хората си гледат телевизия. Само в Белград има 14 канала, а в цяла Сърбия - 250 (половината, естествено, нелегални). Пиратството е препитание в повечето случаи. Излъчват 24 часа филми от VHS. Миналата седмица си направих експеримент. Преброих колко игрални филма се излъчват на ден в белградските телевизии и се получи невероятната цифра 30! На всичкото отгоре всеки има видео, дори да няма, в повечето подлези има видеоклубове, а и DVD-то навлиза с пълна сила. Изключително трудно е да продаваш билетчета за киносалони, които са студени през зимата и горещи през лятото. Веднъж направо предложих на разпространителите да хванат 2 горили, които да пребиват публиката на влизане - пълна програма. Аз самият спрях да ходя на кино. Когато искам да гледам някой филм, чакам да излезе на видео. Ще лежа, ще пуша, ще пия и ще ми е по-удобно. Доброто DVD е по-добро от лошото кино. Така че ние, кинаджиите в Сърбия, подобно на другите европейски страни, правим много сложни копродукции. Това е единственият начин да се продуцира филм. Още повече, така се поделя рискът. "Любовни погледи" е копродукция между Сърбия (Министерството на културата, сръбската телевизия, някаква фондация, голямо количество малки спонсори) и Великобритания (дадоха малко пари), а това е само едно малко филмче.
- Значи ли това, че правенето на филми в Сърбия е само загуба на време и пари?
- Ако искате искрен отговор - мисля, че да. Ако имах пари, никога не бих ги дал за кино. Мисля, че моят филм след две години ще бъде гледан от поне два милиона сърби - кой както може, но моите продуценти няма да видят и пробит долар от цялата работа.
- Намерихте ли Сърбия променена след завръщането си от Щатите?
- За нещастие, този беден и примитивен свят, към който принадлежим, се променя спрямо глобалния свят. И се променя по начин, който ме натъжава. Американската мода в храната, в дрехите, в забавата, в изкуството навлиза на Балканите с ритник. Както и в цяла Европа - дори в Париж по улиците е почти невъзможно да намериш прясна, истинска храна. Макдоналдс, Бъргър Кинг и Пица Хът са окупирали френската столица. Пък какво да си говорим за Белград или София. Най-много мразя, когато млади режисьори се опитват отчаяно да имитират холивудски филми. Абсолютно безсмислено е. Живях там 5 години и оценявам тяхната култура, но е смешно да се опитваш да налагаш правила, взети от голяма държава с нова култура в малка такава, но със стара култура. Комплексарско и снобарско е едновременно. Но за нас е типично - по-католици от папата, по-американци от семейство Буш и т.н.
- Каква заслуга има холивудската индустрия за този печален резултат?
- Не можеш да се обърнеш, без да видиш нещо, излязло от американски филм. Ето този хотел - това е американски хотел, отговарящ на хотелския стандарт по цял свят. Не можеш да откриеш един малък български хотел, който да е различен от един малък унгарски, например. Това обезсмисля и пътуването - защо да влизам от един "Макдоналдс" в друг или от един "Интерконтинентал" в друг - същото легло, същия стол, същата маса, същото меню. Всички летища са еднакви. Може би след сто години и всички градове ще са еднакви.
- А селата?
- Да, по селата бързи промени не са възможни. Но и там вече всяко семейство има поне няколко телевизора. Някои пък си имат телевизионни студиа - моят продуцент, който е продуцент и на "Светкавици", беше ходил на оглед във фермерска къща. Първо минал през обора, а като влязъл вътре, му се наложило да си събува обувките от притеснение: камери, осветление, а на двора - прасета и кал. Много хора, включително и аз, смятаме, че медиите предизвикаха и тази срамна война. Местният политик излиза по местната медиa и започва промивката: "Съседът ти е крадец, съседът ти е чудовище, съседът ти е крадец, съседът ти е чудовище, съседът ти е крадец, съседът ти е чудовище"... И така, докато не вземеш ножа и не тръгнеш да го колиш тоя твой съсед. По същия начин сега ни пробутват джинси "Найк" и "Лакост". И като резултат дори по главите на селяните по къра се появяват шапки "Найк", а пък децата им плачат за маркови CD-плейъри и уокмени. Така стъпка по стъпка влиянието навлиза и в селата. Надявам се в България да е по-различно, но в цяла бивша Югославия младите хора масово напускат страната, не само работници и селяни, но и млади интелектуалци. Изучават се и заминават да вдигат западния стандарт. Кой, по дяволите, ще остане тук? Последният ще загаси светлините и толкова...
- Как се справят американските студенти по кино? Те няма ли да променят нещо?
- Много ще е трудно, но се надявам да се случи. Качеството на живота в Сърбия и Америка има една основна разлика: колкото и да си успял, добре поставен в обществото и богат, в Сърбия си мислиш, че живееш във възможно най-гадната държава, а американците, дори да са бедни или бездомни, са убедени, че живеят в най-великата страна на вселената. Честно казано, като познание на света те не надхвърлят географските граници на държавата си, всичко се изчерпва с Мексико на юг, Канада на север, двата океана - отдясно и отляво и оттатък океана - само Великобритания. Говоря за 98 процента от хората, останалите два - изключително интелигентни, подвижни, отворени, любопитни, с желание да учат, да пътуват, да се развиват... Но само два процента. И как да променят нещо? Всеки от студентите ми там искаше да прави филми в Холивуд. Вярно, минават през независимо кино, DV камери, нисък бюджет - актьори от приятелите, но мечтата им е да повторят опита на Робърт Родригес - един успешен "Ел Мариачи" и после един прекрасен, високобюджетен "Десперадо"... Преди си мислехме, че американците не разбират нашите филми, защото не обичат да четат субтитри, но се оказа, че проблемът не е в това. Те си искат тяхната си история. А тяхната история не е как момче среща момиче пред "Св. Александър Невски", това би събудило въпроси: "Каква е тая църква?", "Каква е тая религия - гръцка?", "Не. Българска.", "А тая същата като оная ли е?", "Не, ама подобна...". Какво да ви разправям - абсолютно невежество. Преводната литература в Щатите не надхвърля половин процент, барабар с всичките класици - Толстой, Балзак, Достоевски... Половин процент!
- Все пак драматургичната форма на "Любовни погледи" напомня стереотипните холивудски щампи...
- Да не намеквате, че съм използвал оня, американския софтуер - "Драматика"? Натискаш бутона на жанра и ти налага съответната жанрова матрица върху писането; само да сбъркаш жанра на два лафа и компютърът ти блокира... Не, не съм си писал сценария по този начин. Когато преподавах драматургия в Белград, казвах, че наративът трябва да е непредвидим. Имам проблем с възприемането на новата холивудска конфекция - твърде скучни, твърде логични и твърде предвидими филми, чак да се зачудиш що за човек ще е тоя, дето ще издържи такова чудо до края.
- Мислили ли сте да снимате филм по време на престоя в Щатите?
- Мислих си такива работи преди 20-25 години, имах дори готов сценарий за американска девойка, пристигаща в Белград, казваше се "Нещо по средата". Срещнах се с един американски продуцент и разбрах, че никога няма да снимам американски филм. Мисленето там е съвсем друго. Не е моята чаша чай. Доста от белградските ми студенти заминаха за там, работят какво ли не в киното, но никой не се добра до собствен филм. Не е важно дали можеш да режисираш, а дали знаеш как се режисира по техния начин. От теб не се иска да си оригинален, а бърз. Вижте какво направиха с Форман! За Полански да не говорим. Смешно!

11.03.2004 г.

Разговора води Димитър Таралежков


Сърджан Каранович е сръбски режисьор, роден през 1945 в Белград. През 1970 завършва ФАМУ в Прага. Заснел е над 70 документални филма. На 5. София филм фест (2001) гледахме неговия "Филм без име". На 8. Международен СФФ Сърджан Каранович представи новия си филм "Любовни погледи".

Димитър Таралежков е студент IV курс "Кино и телевизионна режисура" в НБУ.

Разговор със
Сърджан Каранович