Истинската история на жените

Много преди да съществуват феминизмите, Gender Studies и всички "дискурси на женскостта", имало един популярен вид текстовост. В най-далечни епохи, в самата люлка на патриархалния разум - предмодерното време - той разказвал една скрита, подмолна, но увлекателна история на жените. Това била вълшебната приказка; без нея не се е случил цивилизационният път на нито един европейски народ.
Мирей Пиарота е съвременна литературоведка (мисля си, че бихме могли да казваме литературовеща или дори литературовещица, ако имаме предвид етимологията на думата), която се опитва да изведе, да "изрови" (Фройд предложи метафората на изследователя като археолог) тази скрита история с концептуалната стратегия на културната антропология и чрез средствата на литературния анализ. Наистина, всеки подобен опит непременно попада в контекста на спомените ни за Бруно Бетелхайм и неговата чудесна психоанализа на вълшебната приказка. От пръв поглед ми се стори, че френската авторка губи от подобно сравнение, но после се замислих, че вече десетина година не съм препрочитала Бетелхайм - време, достатъчно да оголи някои редуктивистични тенденции в (радостта от) психоаналитичната дързост.
Вълшебната приказка (изследването е изградено върху три основни сборника: Шарл Перо, братя Грим и "Руски народни приказки", събрани от Афанасиев) е силно двойствена, когато разказва жените на своя свят. От една страна, тя ги показва красиви, кротки, пасивни, мазохистични (тип "спящи красавици") или пък глупави, лакоми, завистливи; в най-добрия случай - злобни (но страшни) вещици. Така тя потвърждава нравствените стереотипи на патриархалното общество, успокоява потребността от мисловна традиция, възпроизвежда доминиращия модел на "родови" отношения. Подобен тип употреба на женскостта има митологичен характер, той избликва и днес - в "женската преса" и в холивудското кино например, и особено ясно - в крясъка на рекламата. "Зад този изгладен и неизненадващ образ се чете обаче като воден знак на банкнота едно друго послание" - казва Пиарота (тя очевидно предпочита втората "изследователска" метафора, която създава Фройд - тази на интерпретатора като детектив). Патриархалната образност е прикрила, потиснала, изтласкала в пласта на символичния смисъл, без да успее (без да желае?) да унищожи (сещам се и за друга метафора на женския опит - да консервира) един по-древен, предхождащ, първичен слой на значенията. Тук (или "там", идеалното "там" на всяка идеология, включително идеологията на средния разум, с която живеем) жената е обладателка на множество сили/способности/власти, които предхождат/пораждат самата идея за политическа власт, т.е. за смисъла на патриархалното общество. Тя живее в органично споразумение с мистериите на природата, притежава страховитата способност да дава и взема живот, посредничи между световете, като своевременно опитомява мъжа и постепенно (но трудно) го инициира в цивилизационните практики на социалния опит. Едва ли много ще се учудим да разберем, че в руските приказки "женските власти" са най-слабо потиснати; често се налага някоя смела девойка да поеме сюжета в свои ръце, докато Иванчо Глупака най-сетне се реши да напусне своята топла камина (да не говорим доколко тази печка-утроба е хипертипичен символ на женското тяло). "Руските приказки са несъмнено най-малко фалократските в света", твърди Луда Шницер в несъмнен пристъп на етнически оптимизъм. Тук обаче назрява въпросът какво ще ни каже едно подобно изследване върху българските вълшебни приказка. Разбира се, зная добре, че към всички хуманитарни изследователи може да се приложи принципът на психоаналитичния пациент, който сънува според школата на своя лекуващ лекар. И все пак остава удоволствието да чакаме да се появи задълбочено, аналитично и остроумно изследване върху приказната история на нашата родна женскост.

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Мирей Пиарота. Жените в приказките. Истинското лице на Гретел. Превод от френски Калоян Праматаров. Изд. Сонм,
С., 2003.