Judas Priest и Queensryche на една сцена
Три седмици след гостуването на Jethro Tull, в петък, 18-ти юни, на стадион "Академик" излязоха две не по-малко легендарни групи - Judas Priest и Queensryche. Концертът е събитие за българската публика, имайки предвид изключителното значение, което и двата състава имат за развитието на рокмузиката. Квинтетът от Judas Priest са хората, които в средата на 70-те години обновиха цялото хард-рок направление, носейки традициите на предшествениците си и усещайки новите течения. Те са групата, която (заедно със Scorpions) отне важната функция на клавира и го замести с втора китара - нещо, което десетина години след това щеше да е задължително за всеки хеви състав. Гласът на Роб Халфорд се превърна в емблема за цялото метъл-движение и то още в началото на 80-те години, когато на петимата тепърва им предстояха албуми като Defenders of the faith ('84) и Painkiller ('90). Целият стил на Judas Priest определи посоката на по-тежката рок-музика, зададе почеркът, който от един момент нататък се превърна в закон за всяка нова група. Роб Халфорд демонстрира нов тип пеене и вдъхнови десетки последвали го вокали. А творческата дейност на групата продължи без прекъсване цели 16 години, като в края на този път бе създаден и албумът, станал класически за цяло едно десетилетие - техният единадесети студиен проект Painkiller ('90). Значението на групата за развитието на рок-музиката е може би сравнимо само с това на Deep Purple, особено когато към важността в исторически план прибавим и музикалното майсторство.
На концерта в петък имаше хора от всякакви поколения, социален статус и музикална вкусова нагласа. Публиката на Judas Priest отдавна се е разроила между множеството групи, стилове и концепции; на техни концерти присъстват почитатели с всякакви предпочитания, обединени от силата и значението на една група-легенда. Хора клатеха глава и гледаха стреснато при изпълнението на хитове отпреди 15-20 години, (с риск да прозвучи патетично, бих казал) невярващи, че това се случва точно на тях, в тяхната държава, за повечето и в техния град. Също толкова невероятен е все още действащият култ към личността на Роб Халфорд, който биваше неспирно аплодиран, а на всеки негов жест публиката реагираше на секундата и с пълно гърло. На никой друг концерт, на който съм бил, не съм чувал толкова ясно и единно гласът на хората, който се чуваше непрекъснато въпреки грохота на усилвателите. В повечето случаи е нужно групата почти да спре да свири, за да може множеството да се чуе. Не и този път: почитателите знаеха наизуст песните и се чуваха през цялото време.
Концертът на хедлайнерите продължи два часа и остави усещане за недостатъчност. Всъщност това е нормалното времетраене на един рокконцерт, но в случая сякаш на никого не му стигаше. И това е разбираемо: чакането дълго - случването кратко.
Но Judas Priest имаха за подгряваща група име, което е също толкова важно за едно друго направление в рока, колкото са и самите те - Queensryche. И все още не съм сигурен, че съм разбрал идеята, която стои зад едно подобно турне. До излизането на Queensryche на сцената бях убеден, че това е съвместен концерт, без изявен хедлайнер, а по-скоро почитание и уважение на две стари (не остарели) култови групи една към друга и към публиката. Но на всеки концерт със загряваща група ролите са ясно и йерархически разпределени - сцената е тясна, без декори, осветлението слабо, а програмата кратка. Докато за основния състав всичко е мащабно, силата на звука, прожекторите, просторът и декорът на сцената. За мое учудване така беше и в конкретния случай: групата, която осъществи прелома между прогресивмузикантите на 70-те години и тези на 80-те и 90-те, която носеше в себе си музикалното наследство на имена като Jethro Tull, Yes, Rush, King Crimson, ранните Genesis, Kansas...и в крайна сметка го претопи в една насочена към бъдещето звукова реалност, група, която коренно промени семантичната концепция на течението, която изкара на преден план личността в модерното неоново общество, сред медийната манипулация и подземния живот, която свали малко характерното за стила техническо темпо за сметка на текстовете и посланията, която оглави трансформацията на прогресив рока в прогресивметъл, чиито вокал, подобно на Роб Халфорд, вдъхнови цяло поколение певци и т.н. и т.н., тази група излезе сред мижаво осветление и лошо озвучаване да пее пред една публика, от която 90% бяха дошли да гледат Judas Priest. В това, разбира се, няма и не може да има нищо обвинително, но съвсем не е трудно да се досети човек, че аудиторията на Queensryche в по-голямата си част е насочена и към Judas Priest, но обратното със сигурност не е валидно. И за съжаление този път е невъзможно да хвърлим вината върху някой друг, освен върху самите изпълнители. И колкото и реалистична да е идеята за взаимна реклама, едно подобно турне е сгрешено още в концепцията и съчетанието си.
Иначе от чисто музикална гледна точка Queensryche напълно оправдаха славата си на много добра група на живо, като изключим, разбира се, факта, че гласът (по-скоро микрофонът) на Джоф Тейт постоянно заглъхваше и се губеше, а чинелите на барабаните и на двата състава чувахме повече визуално, отколкото слухово. Групата изпълни почти изцяло своя най-значим албум Operation: Mindcrime ('88), свири по-малко от час и не излезе на бис. Но и никой не ги и приканваше настойчиво към това.
В концертната концепция на музикантите е залегнала идеята за театралност, за представление. Вокалът не контактува с публиката, а играе множеството превъплъщения на героите от концептуалния студиен проект Mindcrime - държи се арогантно и надуто, облича дънково яке и по-обикновени дрехи, комуникира с певицата във вокално-актьорски диалог, стои вдървено или се движи невротично по сцената. Това, естествено, остана незабелязано от огромна част от хората, които се питаха защо групата е толкова студена и не контактува с тях. Нещо подобно се случи и преди две години на концерта на Slayer, когато групата изсвири парчетата и си тръгна, без да излезе на бис. Разочарование, обидени физиономии, но как сред огромната публика толкова малко хора знаеха, че те никога не излизат на бис; просто стил.
Общите заключения от цялата вечер са главно в неудовлетворената потребност на българския почитател на тези групи да чуе повече от тях, но и в значимото за културното ни пространство присъствие на такива имена като Judas Priest и Queensryche, на Jethro Tull преди три седмици и на Питър Гейбриъл на 21-ви юни отново на стадион "Академик", във високото музикално и колективно-инструментално качество на изпълнителите, в удивлението и радостта от надмогналия себе си и своите 53 години, прекарани главно в похабяване на гласа, Rob Halford, който въпреки подкрепата на ефектите (и главно на ехото) пя по-добре от очакваното, ходеше като лъв на сцената и създаваше настроение въпреки усилието да бъде на познатото вокално ниво. И общото усещане за бучене в главата не толкова заради усилвателите, колкото заради опита за осмисляне на преживяното.

Емануил А. Видински