Феминистка дитирамба в две части
Първа (констативна) част. Емоциите на деня са такива, че няма как да пропусна футбола. Не съм го обсъждала никога, но поводът, както се казва, трябва да се употреби. А и винаги има първи път. Още повече, че гледната ми точка е абсолютно обективна - мачове гледах съвсем малко и това ми дава още повече основания да ги обсъждам.
И така, какво аз разбрах от подочутото, попрочетеното, попогледнатото с периферно зрение от т.нар. футболен празник и по-конкретно - от нашия принос към него.
Първо, разбрах, че принос нямаме. Или по-точно - имаме, но в негативна посока. Което не е никаква изненада. Чудеса на подобни мощни мероприятия, където първо се влагат, а след това се разиграват огромни пари, рядко се случват. И обикновено - еднократно.
Второ, забелязах с приятна изненада, че драмата, която подобен провал предполагаше, не се състоя. Помрънкаха коментаторите, помрънкаха журналистите, помрънкаха и футболистите... За да се съберат в една обща точка - че днешният капацитет на отбора не предполага много по-различен резултат. Това се видя и по телевизора. Което обаче не попречи реферите (по стара традиция) пак да се окажат злодеи.
Трето, прозрях, че Пламен Марков не е нито изключителен стратег, нито изненадващ тактик. Просто е добре възпитан, умерен човек без особени качества, който "подстрига" характерите на играчите до степен, че напълно "заобли" играта им. Българският селекционер се оказа нещо като царя - медиатор, не водач. И ако в мащаба на държавата това има и своите преимущества, в директен сблъсък, какъвто е един 90-минутен мач, не помага особено. Фактът, че футболистите били изключително любезни един към друг, че редовно си казвали "добър ден" и играели заедно белот, не донесе, поне до днес, друго, освен многозначителната комбинация от магически цифри 0:7.
Втора (конструктивна) част. Има едно широко разпространено твърдение, че футболът е мъжко забавление; и че жените не обичат да го гледат, защото не го разбирали - не можели да проумеят правилата му, затова им било скучно. Ако има нещо вярно в горната констатация, то е с доста стара дата. Футболът нито е толкова сложна игра, нито правилата му са така непроницаеми за женския мозък. И ако жените до скоро не се интересуваха от футбол (и не само от него), то беше заради стриктно фиксираната им социална територия. В която по условие състезанието не се толерира, още по-малко пък в екип. Или, ако го има, е редуцирано до строго определени сфери. По неписано правило до големия мач се допуска само мъжът.
И макар че горното правило по инерция продължава да е валидно, ситуацията отдавна е коренно променена. Жената (българската) стана състезател, и то какъв! При това, освен всичко друго, прекрасно работи в екип. И в много ситуации "тича по терена" (на живота, разбира се!) по-упорито, по-амбициозно и по-целенсочено от силния пол. Защото знае какво иска. И това я прави по-хладнокръвна, следователно по-ефикасна...
Ето че конструктивната част на феминистката ми дитирамба води до логично питане: не е ли време селекцията на българския футбол да влезе в ръцете на жена? "Игра на линия", "игра зад линия", "средата на терена", "нападението" (с онези премрежени сини очи) - какво му е толкова сложното? Състезание като състезание! За което освен физическа сила, се изисква интелект - нещо, с което българските футболни мъже не могат да се похвалят. Поне тези, които са в наличност.
Мисля си, че ако министър Абрашев "се справи" с вестника, можем да се преориентираме към футбола. "Култура" разполага с доста качествени жени-състезателки. Крайно време е да бъдат употребени и за общонационална кауза.

21 юни 2004

Копринка Червенкова