Отново и пак думи, думи, думи!
Мине, не мине време и почти на равни интервали избухва акция да опазим българския си идентитет - самобитност, култура, азбука, език! На фона на модната антиглобалистика това звучи актуално. Преди две-три години дадохме организиран отпор на посегателство срещу кирилицата - някакъв австрийски провинциален българист бе предложил да я заменим с латиница, та стана за смях. Поражение му нанесохме не ние обаче с арсенала от родни ругателства, а собствено виенските му колеги, като заявиха, че такъв професор познавали слабо, по-скоро никак. И толкоз. Но редица наши патриоти спечелиха точки в уж дискусията.
Новата спасителна акция трябва да изглежда тежко: СЕМ, парламентарна комисия, учени експерти, проектозакон, пленарна зала. Късата българска памет забравя, че ще се повтори една опера, заглъхнала преди премиерата си в 1994 година: тъкмо тогава гръмна родолюбивата аларма за защита на българския език, гибелно замърсен от излишни чуждици. Каква е причината за упорито възраждане на една идея, чиято реализация е изначално абсурдна? Случайно ли инициаторите й не предлагат санкции, ако езиковите постановления бъдат нарушавани? Види се, и този път акцията по проекта си е пожелателна вместо ефективна.
Ясно защо: предстоят избори, в които десетки партии ще воюват за признание на своя патриотизъм. Понеже за националистически действия отдавна място няма, някои идеолози се нахвърлят върху проблемите на езика. Комични са аргументите им в полза на езиковата чистота. Като пример: бива ли да означаваме с "джипи" домашния си лекар - чудесно, родно словосъчетание! Дали чистофайниците не са чували, че из френско (където съществува любимият им закон за защита на езика) отколе наричат университетите - "юни", а лабораториите - "лабо". Нормално - как да не съкратиш многосрични термини най-функционално. Не са ли отбелязали чистачите, че ред абревиатури съдържат и отношение, и оценка. Типичен в този смисъл е случаят с джипито, когото днешните граждани не възприемат като домашния лекар от своето детство, ами оприличават на объхтан чиновник, дето попълва формуляри и графи.
Нека се върнем към проблема за езика и застрашаването му от растящ процент чуждици. С неудобство ще напомним, че радикалната им чистка започва преди средата на XIX век, подета от най-ранните новобългарски автори. Тогаз тази идея е наложителна не заради очистването, ами за създаване на книжовния ни език. Оттам нататък обаче агресивният пуризъм, изхвърлянето на все повече турцизми, диалектизми и архаизми от него чак до наши дни - нашенското довеждане до крайност! - едва ли е бил за негово добро. Запазиха ги в литературата си сърбите, най-близки нам братя по словесност, затуй техният език днес е по-експресивен, в него се обаждат по-древни гласове.
Възможно ли е в началото на XXI век да бъдат напомняни азбучни истини от областта на езикознанието, според които се изразяваме устно или писмено всички. Тази например, че нововъведенията в човешкото и духовно битие пристигат със своите означения. Защо в българския турцизмите изобилстват из полето на традиционните занаяти (не дори турска, ами арабска дума)? Затуй, че те са се установили като поминък под турско, привнесени от арабския юг. По имената на разни зеленчуци съдим за родината им - дали Средна Азия или Южна Америка. Прословутите балкански гостби - да ги изброяваме ли? - носят турски заглавия. Фасулът ли? - гръцка дума по изключение. Празът е наш, макар да не знаем истинското му име: праси лук, сиреч свинска храна. Армеята ли? - латинско. Излишен е по-нататъшен списък, цялото ни меню, елементарно средство да оцелееш, е идвало отдругаде заедно с означенията си. Дали да не изчистим тия чуждици?
Днес покрай така демонизираната компютърна дейност и разпространението й може би сме длъжни да измислим български думи за нея? Заповядайте, измислете ги, но не се надявайте, че някой ще ви чуе. Тези думи имат вече свой живот в речта и практиката ни.
А ето и втората причина, щото изкореняването на чуждиците да бъде просто за беля (турцизъм!). Пътуването от език в език внася ново съдържание в същата дума. Така тя става непреводима. Пример: резил. Със значението "позор". На български тя ще рече френското ridicule, тоест "за кашмер" (турцизъм пак). Калпазанин пък - фалшификатор на монети по турски, у нас значи просто негодник. Катил в българския е ругателство между простак и грубиян, а на турски - направо убиец. И много прочие; жалко е, че народът слабо се интересува от прераждането на словото, имало би що да научи и как да си го обясни. Не ми казвайте например, че "хептен" значи съвсем. Не, то е "хич" в нашия език, но пак е турцизъм.
Наистина резил е пуризмът у нас, с който (за щастие, все по-редки) родолюбци доказват родолюбието си. За мене остава открит въпросът: защо при всички публични дискусии за застрашения ни език от тях са изключвани тъкмо онези, за които той е и вещество, и сечиво - производителите на текстове, искам да кажа? Поне странно е, че наместо тях отново се кани да законодателства в естествената им работна среда политическият елит.
На само ме тревожи - отчайва ме кастренето и кастрирането на неголемия български език. (За разлика от него утвърдилите са като "световни" с охота приемат заемки откъдето може.) Всеки наш автор би си припомнил безчет свои битки с редактори, рецензенти, критици. На охранявания от тях половина език днес говорят и пишат българите, завършили гимназия; самите им учители начесто твърдят, че актуалните учебници били написани "неразбираемо". А не е ли дълг именно на преподавателите да обогатяват лексиката на учащия се, с която той може би ще остане да си служи до края на дните си? Нищо подобно! - учителството последователно воюва за опростяване на речта в пособията за средната степен, моля ви.
Допускам, че езиковедите ни страдат от неврози: да присъстваш как крее и се стопява обектът на науката ти. Представям си химик, пред чиито очи вземе, че изчезне половината Менделеева таблица - не означенията на елементите, а самите елементи. Нещо подобно протича в българската граматика, сравнено с пораженията върху лексиката, то е далеко по-трагично. Езикът ни губи не мускулатурата си дори, ами и своята костна система. Какво става с разкошния български глагол, с многообразието от времена, наклонения, залози? (Използвам терминология от прогимназиалната ми степен; зная, че сега тя е друга, но това не променя същността на нещата.) Българинът употребява три до четири глаголни времена. Няма условно наклонение, възвратното е заменило най-незаконно и некрасиво страдателния залог. Известно е, че език и мислене стоят в единство, осакатяването на глагола пречи да ситуираме с точност явленията във времето, да уточним причинно-следствените връзки.
Катастрофално намаля - до изчезване - употребата на причастията, докато деепричастието е просто забранено. До пълна двуизмерност намаляха предлозите, те вече не нюансират изказа, бидейки сведени до четири-пет. Смачкани са наречията, тромаво подменяни с прилагателни, чиято функция в синтаксиса е коренно друга. Кому е разрешено да изхвърля не само думи, но и категории, и форми от живата плът на езика ни?
Навярно се горещя излишно: тъкмо загдето езикът е жива материя, той ще съумее да се защити или поне да си отмъсти. Нему трябва само да бъде обичан. Онези, на които той е скъп, не само ще го опазят, те ще го и развиват, обогатяват чрез действените си приноси - така става езикът, органичният. Ако има проблем, на който от отдавна настояваме пред МОН, то е да бъдат отпуснати часове по езиково богатство в средните ни училища, както има из Европа. Уверени сме, че то би заинтересувало учениците не по-слабо от втръсналите им кръстословици, телевизионни и електронни игри. При промислено, неформално, а творческо преподаване на тази неизчерпаема материя.
Уверена съм, че това предложение няма да бъде чуто, щом напоследък постъпи министерско предложение да бъдат създадени краткосрочни курсове по български език/грамотност за нашите държавни чиновници. Българи със задължително висше образование... Държава, управлявана от полуинтелигенти - това ли ще бъдем и занапред?

Вера Мутафчиева

Проф. Вера Мутафчиева е създател на школа в българската османистика. Автор на романи, определящи лицето на българската литература през последните десетилетия. Носител на най-високи държавни отличия, между които наградата "Паисий Хилендарски" за цялостен принос към българската култура.