Европейски клаустрофобии
Замислен и отдавна утвърден като делови форум на континенталното финансово/творческо сътрудничество, като пролетна проверка на заглавията, подкрепени от европейския филмов фонд Euroimage, или като кръстопът на надеждите от Изток и Запад, ФЕК за девети път доказа необходимостта от своето присъствие. Направи го все така професионално-лежерно, както сме свикнали. И демонстрира самочувствие (достатъчно е да спомена само международната конференция на тема "Участието на телевизиите във филмовото производство"). Въпреки че Международният София Филм Фaест с всяко следващо свое издание мощно "къса" от територията на ФЕК, организаторите му не се притесняват - нито от минорността му, нито от опасността да бъдат обвинени в тавтологичен "придатък".
Разбира се, постната в количествено отношение програма на фестивала е направо релакс в сравнение с тази на МСФФ. На свой ред обаче това е шанс хем да се видят нови филми, хем да се насложат и осмислят общите вибрации в европейското кино и преди всичко в онова от Източна и Централна Европа, показано на двата фестивала. Мисля, че съвсем неслучайно тази година ФЕК бе открит с чудатата френско-швейцарско-италианско-арменска копродукция "Водка Лимон" (вж. "Култура", бр. 24), чийто прекрасен френско-грузински "братовчед" "След като Отар замина" гледахме на 8. МСФФ.
От видяното сега в кино "Люмиер" се откроява отсъствието на "европудинга" - повсеместната (криворазбрана) формула за успешна копродукция, чиято стратегия е механично изсипване на национални ингредиенти в общото европейско филмово тесто. Готовият продукт си е чист бълвоч, вкусен навярно само на продуцентите. Който е гледал подобни "сладкиши", би се съгласил с мен.
Доста от тазгодишните филми прилагат финансовия интернационализъм не като машинално калкулиране, а като креативен път за изваждане на национални/индивидуални проблеми, от една страна, и унифициране на несгодите на "бедните" в Европа - от друга. Между другото, за първи път, откакто съществува фестивалът, доминираха филми с едностранно финансиране, но с мултиетническо присъствие. Например "Донау, Дуна, Дунай, Дунав, Дунара" (2003, Австрия), където се проследяват патилата на разноезични несретници по време на последния рейс на очукан шлеп от Виена до Черно море (само българин няма от петте дунавски страни и изобщо България е мината метър). С монотонен ритъм и с минорни предихания филмът представя разни ракурси към орисията бедняшка - австриец или трансилванец, почтен или пласьор, лъжец или лъган, мъртъв или току-що роден, важно е не какъв си, а да си намериш мястото. И за корените става дума. И за любовта, разбира се. Мелодраматизмът се е разположил удобно, но зад гърба му подскача иронията и разбишква сълзливостта като ракурс към мизерията. Към езиковата полифония (австриецът Ото Дандер, сърбина Светозар Цветкович, румънеца Флирон Персич, руснака Владимир Горянски в ролята на украинец...) се прибавя и фактът, че основни създатели на филма са натурализирани виенчани: режисьорът- хърватин Горан Ребич (род. 1968) и постоянният му оператор - полякът Йежи Палаш.
"Недостижими светлини" (2003, Германия, реж. Ханс-Кристиян Шмид) също е изобилно езичен, с украинци в ключови роли и мимолетна българска сянка, ситуиран край гранична река - Одер. С брегове на Полша и Германия, тя е обект на миражи, далечни от режима на Лукашенко; златна мина за трафиканти на хора (мярват се нашенци в раздрънкана кола, прононсирани като най-гадни такива); обичайно преминаване за немци; повод за полски семейни свади; инвеститорско изкушение за немско-полски строеж; крах на немски бизнес с матраци и утеха за клетника при полска пришелка... Преплитането на отделните истории е извършено по холивудски маниер - прегледно, стегнато и прошнуровано, ала точно тази сръчност е изпепелила спонтанността на преживелиците, които, с едно изключение, водят до ... любовта като алтернатива на крушението. Присъствието на Александра Юста като енергична полска майка (в страната си) препраща към показания на 8. МСФФ друг филм за нелегалното търсене на късмета през граница - "Оцеляване" на виенчанката Рут Мадер, където изпълнява ролята на енергична полска майка (в Австрия). Неговата документална потресност е мираж за "Недостижими светлини" - вторичен и натрапчиво илюстративен филм, независимо от многобройните си награди.
Не знам дали е случайно, но тази година най-изкусителните заглавия бяха за младите от Източна Европа, създадени предимно от техни връстници: унгарският "Хаос", сръбският "Почти съвсем обикновена история", румънският "Ярост"...
"Хаос" (2003, чийто по-точен превод май е "Гора", както се среща на английски и на руски) на Фигоф Бенедик (род. 1974) е черно-бял, невъздържано депресивен и неизразимо очарователен филм. Налудни ситуации, словесни брътвежи и поведенски алогизми представят млади обитатели на Будапеща, оплетени в психоаналитични и реални гъсталаци. Отделните сегменти се наслагват като тъпа болка, а рамката на филма е разминаване в метрото. Обсесивният дискомфорт ескалира чрез психеделичната искреност - и на персонажите, и на дигиталната камера - тя се тресе и показва лица с пъпки, бръчки, торбички, сякаш изровени от бездната на немарата. И този филм, както и миналогодишният "Последен блус" (2002, Унгария/Полша/Италия, реж. Петер Гардош), безпардонно подхвърля темата за унгарските суицидни нагласи. Но, за разлика от него, "Хаос", колкото и да е софистициран, се гледа в захлас. Странно ми напомня за едновремешния експеримент на Илдико Енеди "Моят ХХ век". И болезнено полепва в подсъзнанието, както става обикновено с филмите на Миклош Янчо или Ищван Сабо. Но "Хаос" е истински днешен филм - и като език, и като харизма. Прочее, в Мрежата прочетох, че младият Бенедик е участвал в документален проект заедно с още осмина унгарски режисьори, сред които именно Енеди и Янчо. Любопитно би било този филм да се види и тук. Той е демонстрация на онзи континюитет, с който унгарците заслужено се гордеят, а у нас е почти химеричен.
Приемственост откриваме и в румънския дебют "Ярост" (2002, реж. Раду Мунтеан), при това двоен: национален и фестивален. От една страна филмът изследва днешните младежки мотивации през екстремността на черния трилър, заченати от Лучан Пинтиле и изваяни в "Последна спирка "Рай". От друга - тъкмо на миналогодишния ФЕК бе показана ретроспектива на румънския майстор и в "Последна спирка "Рай" за първи път видяхме очарователно-стоическото миньонче Дориана Шириак. В "Ярост" тя е отново под обстрел и единствената сред куп момчета, способна да се справи с мутри и разочарования. Въпреки че младежките инфантилизми, циганските барони и безогледното насилие са преекспонирани в киното на региона, поредната им интерпретация в "Ярост" не дразни. Филмът е нежен в бруталността си, страстен в черния си хумор, безутешен в ниския си ключ... Ступорът дебне отвсякъде. Без изход.
"Почти съвсем обикновена история" (2003, Сърбия и Черна гора, реж. Милош Петричич) е също дебют. За разлика от миналогодишния "Нормални хора" на Олег Новкович, който връхлетя с бесовете на Белград през пролетта на падането на Милошевич, този тотално елиминира политиката, войната, разрухата... Втренчен е в любовна двойка около 30-те (Милица Зарич и Вук Тошкович). Ирена и Влада са модерни, просперитетни и свободни. Ърбън младежи от клубен Белград. Само че изпод спомените на Влада и с полет от Ню Йорк се пръква едновремешната му любима. Кашата е налице. Без сантименти. Без дежурните сръбски псувни дори. Издевателският микс от остроумие и острогледие модифицира класическата мелодрама в поколенска драма на Его-то, която на свой ред се разлива в комедия на комплексите... Милош Петричич е изградил филма си както подобава на опитен клипмейкър - нестандартни лица и ракурси, тонални еквилибристики, свирепи интериори, бесни коли, щур монтаж... С целия си постмодерен непукизъм "Почти съвсем необикновена история" е необикновено истински филм. Както, прочее, повечето югославски, идвали тук.
След като преди няколко години на СФФ гледахме датската "догма"-радост "Италиански за начинаещи" в присъствието на режисьорката му Лоне Шерфиг, сега на ФЕК без нея видяхме новия й "бездогма"-филм "Уилбър иска да се самоубие". Млад мъж, тътрещ детска вина за смъртта на майка си и безпроблемно общуващ с деца, е обсебен от една-едничка страст - самоубийството. По-големият му брат, чийто живот е разделен между антикварната книжарница и спасяването на Уилбър, при един от опитите му среща жената на живота си (с дъщеричка). И нея спасява - чрез брак. От страх за Уилбър заживяват всички заедно.
Постепенно между него и снахата лумва секс. Уилбър разцъфтява без скрупули, а братът започва да линее - все така скромно и благородно, както е свикнал. Дори не им казва, че е болен, за да не ги тревожи. На финала пак са трима с детето, но този път конфигурацията е с Уилбър. Тих, деликатен филм - като единствения не-егоист на екрана, превърнал се в жертва на собствения си алтруизъм. Глупост ли е да си благороден в този егоцентричен свят, разсъждава филмът с мила ирония... Не ми е приятно да го призная, но в крайна сметка Уилбъровците сме много повече...
ФЕК предложи и още две датски заглавия, но тъй като в тях е замесен Ларс фон Триер, нещата не са аритметично прости - документалните "Идеалният човек" (1967, реж. Йорген Лет) и "Петте обструкции" (2003, реж. Ларс фон Триер, Йорген Лет) са всъщност съставни части на един проект. Става дума за следното - фрустриран от абсолютно гениалната черно-бяла импресия за човешкото "вътре", "вън" и "отвъд", Триер принуждава нейния автор днес да извършва всякакви безобразни гео-ситуационни "надстройки" на едновремешната си философска концепция, издевателствайки над възрастния човек, над заобикалящите го индивиди, над ситуацията, над времето, над киното изобщо... Допуснати сме не само в експеримента, но и в потока на съзнанието и безсъзнанието на Триер, и в непоклатимата отвореност на ентусиаста Лет - до вцепенение. Цялата "обструктивност" на филма е всъщност парад на креативността - параноична, изчанчена, на моменти дебилна, но неопровержимо уникална за киномисленето. Поне за мен този филм, относително документален, както и оригиналът, ведно с дългото присъствие на Ларс фон Триер на екрана, сякаш вдига завеса към неговото соствено творчество и най-вече "Догвил". Въодушевяващо преживяване. Любопитно бе да се види архивната програма, предоставена от "Домът на Ханжонков". Редно е да поясня, че Александър Ханжонков е един от създателите на руската филмова индустрия, водеща фигура в кинопроизводството до 1914 и най-интелигентният продуцент за времето си, а този дом е всъщност киното, което той построява през 1913 за показване на собствената си продукция. Днес сградата е важен кинотопос. И така, в тази програма видяхме големите звезди от зората на нямото руско кино Вера Холодная (на нея е посветен "Робиня на любовта" на Никита Михалков) и Иван Мозжухин (познат преди всичко от "ефекта на Кулешов"). Независимо че мелодрамата доминира, прави впечатление плавният, реалистичен разказ, но преди всичко актьорската игра - събрана, изумително автентична за онова време. Малцина обаче останаха до края, тъй като в програмата бе прикачен допълнителен (и необявен) филм, който задръсти прожекцията. И предизвика още по-автентична досада.
Въпреки че и тази година ФЕК предложи доста качествено кино (все още ме е яд, че не успях да гледам хърватския "Късметлия" на Игор Миркович, посветен на пънк рока в Югославия на Тито), видяхме и страшни боклуци, като стария френски "Сериен любовник" например (1998, реж. Джеймс Ют). Струва ми се обаче, че тази година фестивалът или прави опит да се изтръгне от кламера на формулата си, или ни предлага програма от "каквото дойде". След като гледахме чудния "Принцове и принцеси" на Мишел Осело (1999, Франция), ми хрумна, че би могъл да се оформи специален модул за анимационното кино по време на ФЕК. Нещо трябва да се промени. А и догодина ни чака юбилей.

Геновева Димитрова



9. Фестивал на европейските копродукции
(28 май - 3 юни), организиран от Националния филмов център и НДК със съдействието на Министерството на културата, Министерството на външните работи, Столична община и Българската национална филмотека, показа 17 филма в официалната си програма. От тях един е вече по екраните ("Времето на вълка", вж. "Култура", бр. от 2004). Негов разпространител, както и на още три от заглавията ("Недостижими светлини", "Ченгета" и "Уилбър иска да се самоубие"), е "Ван Крис". "Руби и Куентин" е предоставен от "Радивижън". Това не е изненада - и двете разпространителски фирми са проводници на европейското кино в киномрежата. Паралелни програми в кино "Люмиер" представиха продукция на RAI и филми от зората на руското кино от Асоциацията "Домът на Ханжонков" в Москва, а в кино "Одеон" вървя класната програма от черни комедии "Убийствено смешно". Това е първото важно събитие, откакто НФЦ се води агенция, а неин директор е Александър Грозев.