Художникът Иван Пенков -
в търсене на себе си
По повод изложбата на художника в Софийската градска художествена галерия

"Да се любуваш в огледалото е безсрамна суета, да се рисуваш от огледалото е най-страшния двубой със себе си" записва художникът Иван Пенков в един свой бележник през 1956 - година преди смъртта си. През тази година той рисува над 60 свои автопортрета с туш или молив. Интересен израз на самонаблюдение, на търсене на отговори и равносметки, на ирония и гротеска, те са и едни от последните му творби. Тръгвайки назад по нишката на неговия живот и изкуство, ще открием още автопортрети, рисувани много по-рано и един ранен автопортрет от студентските му години в Мюнхен. Защо толкова много погледи в огледалото и къде другаде е търсил своя образ художникът? Може би в своя дневник, който пише в продължение на 18 години. Вероятно и в многобройните си тефтери, чиито страници, между сметките за припечеленото и изразходваното, изпълва с латински поговорки и свои мисли или в многобройните си пътеписи от пътувания.
Самовглъбеното изражение, тежкият поглед изпод свъсените вежди, гротескно деформираното лице на художника от някои от автопортретите му няма много общо с неговия образ, рисуван от приятелите му - художниците Александър Добринов, Илия Бешков или Дечко Узунов. Те са виждали в него друг Иван Пенков - нахлупил своя каскет и с неизменната лула в устата, духовит и общителен, център на компанията и инициатор на развлеченията в артистичните среди на София. Такъв е той за тях и в Художествената академия като студент (1919-1922), а след няколко десетилетия и като преподавател, в сладкарница "Цар Освободител" или в мюнхенските заведения "Изабела-Хоф" и "Стефани", където са се събирали български интелектуалци и студенти през 20-те на миналия век. Защо тези две отражения на личността му са толкова различни? Може би трябва да говорим за артистичен темперамент, който не винаги е съзвучен с външното възприятие и отношенията с приятелския кръг, с живота. Размишлявайки върху границата, деляща двата свята - на изкуството и на живота, той записва в своя дневник: "Защо да се показва връвчицата на марионетката?" Това ли е отговорът, даван на всеки, който се опитва да проникне отвъд въображаемия свят на неговото изкуство? Само една тънка връвчица ли свързва тези два свята и кой от тях всъщност е реален? "...връвчицата на марионетката. Не са ли те някакви два свята? Светът, в който човек съществува и светът, в който твори. И има ли по-скрито убежище от онова, в което човек може да претворява себе си, да излиза от света на всекидневието и да се пренася в света на творчеството, където намира себе си...?" (Дневникът на Иван Пенков)
Интересно е, че духът, присъщ на неговите живописни платна, не е по-различен от духа на автопортретите му. Неговите моми и пастири са самовглъбени и затворени в себе си. Една от най-интересните работи на художника представлява масивна деформирана глава на гайдар, чието изображение е изкривено от отпечатък на печал. Сякаш у него бушуват онези първични и витални импулси, които раздвижват женските фигури от декоративния фон в тревожен ритъм и които не носят настроението на безгрижното и жизнерадостно хоро, а по-скоро внушават страстта на ритуален танц, изскочил от дълбините на древността. Може би нюансите на мига се разтварят в безвремието, достигащо до дълбините на подсъзнателното. За света, в който живеят неговите образи, не важат законите на светлината, пространството и времето. Пространството и времето са за Иван Пенков семантични категории. Вероятно затова той търси мотиви за своите картини в повтаряемите действия, които би могъл да изведе до символи - наливането на вода, молитвата, постите, жътвата, преденето на чекрък, ритуално неподвижните невести. Това са и образите, които проектира за дървени кукли. Живопис, графика, мебели, свещници от ковано желязо, плакати, кукли за украса, стъклопис, стенопис, мозайка, дори колажи... във всички жанрове и видове изкуства художникът се опитва да интерпретира едни и същи образи - моми и пастири, манастири и декоративни петлета, владетели, монаси, кончета, мотиви от народни носии. Под знака на тази образност за художника преминават не само 20-те на миналия век, когато се разпространява идеята за "родно изкуство" и увлича много художници, между които приятеля на Иван Пенков - Иван Милев, но и неговия късен период - 40-те и 50-те. Струва ми се, че това е най-интересният и привлекателен аспект на неговото творчество, и той се състои в безкрайната интерпретация на един и същ образ, творческият експеримент с него и постоянното търсене на нови пластични решения. Един от любопитните резултати на това творческо експериментиране е и диалогът, който той успява да осъществи между изящните и приложните изкуства. От друга страна непрестанният художествен експеримент с еднородни образи не е ли отново израз на неговото търсене, търсене на оригинален творчески почерк и артистичен образ?
Този въпрос би могъл да бъде поставен и относно стила на художника. Неговата способност да претворява видимостта в поредица от символи, често е съпътствана и от едно изключително стилово многообразие. Сецесионната линейна декоративност на ранните му творби по-късно се потушава от влиянието на експресионизма, стил, с който той се сблъсква по време на обучението си в Германия. Една двойственост в стила е забелязана и от неговите съвременници и се изразява в съвместяването на пластично моделирано изображение с декоративно сегментиран фон. През 30-те художникът се потапя в умиротворения свят на пейзажа и натюрморта. Образът, който преди е виждал геометрично скован, сега се оживява от новите стойности на линията и баграта.
През годините неспокойният творчески дух на художника търси въплъщение и реализация във все по-широки области на визуалното въздействие. Днес, разгръщайки неговите папки, грижливо запазени от наследниците му, бихме могли да попаднем на проекти за филмови кадри или проекти за пространствено оформление на изложби, както и на десетки скици за театрални декори и костюми, рисувани по време на работата му като сценограф в Народния театър. Едва ли са много българските художници, които работят в така широк спектър от художествени решения. Преминавайки през толкова много области на визуалното въздействие, той отново ли е търсил себе си, свой артистичен образ? И дали самият той е изпитвал удовлетворение от многостранната си работа или може би е мислил, че разпилява времето си? По всяка вероятност по-скоро е имал желание да се концентрира върху една дейност, тъй като на една от последните страници на своя дневник художникът записва: "Така сега за мене вече, когато прехвърлих 60-те, е крайно време да установя не какво трябва да правя, а какво не трябва вече да правя. Защото работите и начинанията, които съм започнал са толкова много и в толкова разностранни области, че за да ги завърша не ще ми бъдат достатъчни и петстотинте години... Така че сега е последната клечка кибрит от кутийката на живота; ще трябва да бъда особено внимателен."

Розалия Гигова

Розалия Гигова е завършила НХА, "Изкуствознание" през 1999 г. Защитила е докторска дисертация в БАН в областта на етнографията през 2004 г. Публикува статии, посветени на художника Иван Пенков, между които "Творчеството на художника Иван Пенков през 20-те години на ХХ в."-"Проблеми на изкуството"(под печат) и "Художникът Иван Пенков" - сп. "Кула", 2003, кн. 2.