Тодор Динов
(1919 - 2004)

Във фундаменталната (и единствена по рода си) история на световната анимация Джаналберто Бендаци говори за Тодор Динов като за "патриарха" на българската анимация. Ние свойски го наричаме "баща" на анимационното ни кино, защото с неистовия си талант и енергия той слага началото на професионалното производство на анимация в България след Втората световна война. Не само като творческо присъствие, но и като организационна сила Тодор Динов става темелът, вградил се и държащ основите на Анимационната студия "София". Дипломната му работа "Юнак Марко" (1955), направена след 3-годишно обучение във ВГИК - Москва, е първият професионален филм на българската анимация. Темата е фолклорна, а стилът - традиционен Дисни. В края на 50-те и началото на 60-те Тодор Динов прави радикален и неочакван естетически завой към модерния тип рисунка и техника и със заглавия като "Прометей", "Гръмоотвод", "Ревност", "Приказка за боровото клонче" вкарва българската анимация в самия авангард на европейските търсения. Драматургията използва късата форма, а графизмът става лаконичен и изчистен. Тези филми предсказват и до голяма степен оформят модела на прочутата "българска анимационна школа" - притчовата миниатюра без диалог, адресирана към възрастна аудитория, натоварена с метафорични и философски подтексти. Всепризнатият шедьовър "Маргаритка" с универсалното си, днес можем да го видим и като "дисидентско" послание, определя класическите параметри на анимационния ни филм през 60-те. Но освен като вечно търсещ режисьор, подписал и няколко игрални заглавия ("Иконостасът" - сърежисьор Христо Христов, "Ламята", "Барутен буквар", "Грехът на Малтица") Тодор Динов има и други, не по-маловажни заслуги за българската анимация. Той е човекът-мост, открил и последователно въвел в професията поколения художници и творци, които впоследствие оформят оригиналното лице на "Българската анимационна школа" и сами стават нейна слава: Доньо Донев, Стоян Дуков, Иван Веселинов, Радка Бъчварова, Зденка Дойчева, Пенчо Богданов, Пройко Пройков, Христо Топузанов... От 1980 Тодор Динов започва и собствено педагогическа дейност, като глава на катедрата "Анимационна режисура" в НАТФИЗ.
Разбира се, животът в изкуството на емблематичен художник от такава класа не се изчерпва с няколко факта от биографията. Извън полезрението остава работата му като карикатурист, художник, график, теоретик на анимацията. Тодор Динов изглежда точният човек на точното място. Само времето дето не е точното - налице е драматично закъснение в хода на българската анимация. Но по необясним, почти мистичен начин (както отбелязва и Красимира Герчева), той успява да преодолее десетилетното изоставане на процеса, да надмогне любителското ниво, да стопи дистанцията и на прага между 50-те и 60-те години на миналия век да осъществи гигантски историко-естетически скок, поставяйки българската анимация в позиция, равностойна на световната. Как точно става това, какви сили са се задействали в творческата му лаборатория, каква светлинна скорост е развил духът, му остава една голяма тайна. Амбициозен студент-аниматор би могъл да направи филм "Мистерията Динов", подобно на филма на Клузо "Мистерията Пикасо" и отвъд "партийната повеля", пресичала нееднократно и парадоксално пътя на Художника, да се опита да навлезе в лабиринтите на несъзнаваното. Сигурна съм обаче, че пак нищо няма да си обясним. Колкото и добросъвестно да анализираме видимата част на творческото усилие, дълбинните връзки остават скрити. Те винаги ще бъдат шифър, който никой красив ум не би могъл да разгадае, защото тази загадка е същността на изкуството, разбирано като единственият човешки акт, придаващ, ако не винаги привлекателно, то поне пречистващо изражение на общата ни несигурност. Някакъв ключ може би дава един обсесивен персонаж от филмографията на Тодор Динов. Определено не е случаен изборът му да анимира (т. е. да "одухотвори") два пъти митологичния гръцки богоборец, носител на огъня - веднъж през 1959 в "Прометей" и втори път през 1970 - в "Прометей ХХ". Закачливо-приповдигнатият тон от първия филм се сменя с мрачновати констатации във втория. За десет години възгледите на Тодор Динов (и техниката, с която ги защитава - интересни примери на метаморфоза на пламъка в "Прометей ХХ") съществено се усложняват и променят. Огънят, даден на човечеството, за да движи еволюцията му (симпатични и решени с хумор "приключения" на "модерния" Прометей, подкарал парния локомотив с табели "БДЖ", изобретил нехайно електричеството, разбил с чукове атомното ядро и накрая литнал в космоса) става във втория филм опасен обект за пожарникарите, които искат да го угасят; крадат го иззад ъгъла, за да го канализират зрелищно като "олимпийски огън"; и накрая попада в ръцете на Нерон, за да утоли пироманската му страст. Оптимизмът на първия "Прометей" се трансформира в мъчителен размисъл за упадъка на човешката нравственост. Защото вече не злият Зевс на моторна метла преследва "добродетелния" Прометей. Самото човечество ползва огъня не в свой интерес... Помъдрелият Тодор Динов е отстъпил от прогресистката си позиция. Посегателствата стават страшни и катастрофични, но самият огън е неунищожим. И Прометей от учено добро момче се е превърнал в нравствен стоик, който продължава да носи факела, независимо от всичко. Това недвусмислено е позицията и на самия художник. Филмите му ще носят светлината на високия човешки дух, дори и когато вече го няма.


Боряна Матеева
На 29 юли 2004 от 18.00 във филмотечно кино "Одеон" Българската национална филмотека ще почете паметта на Тодор Динов с програма анимация.