Книги в годината на юбилея
Поел съм приятното задължение да представя с няколко встъпителни думи най-новите книги на трима автори, книги, които от тематична гледна точка, казано най-общо, се разполагат в полето на театралната историография.
Общото между тези три театрални книги не е само това, че са излезли от печат в рамките на последната година. Между тях има други, далеч не така формални допирни точки, които са всъщност по-уважителното основание да бъдат представени едновременно. В публичното пространство тримата автори на монографиите се явяват, разбира се, като частни лица, но в дадения случай зад техните изследователски интереси стои общият им статут на научни сътрудници в секция "Теория и история на театъра" на Института за изкуствознание към БАН. От няколко години в тази секция се извършва подготвителната, преди всичко проучвателна и аналитична работа, предхождаща написването на поредния том от академичната "История на българския театър", който ще бъде посветен на периода между двете световни война. Тъкмо тази е причината монографиите на нашите автори да имат като общ белег еднаквия отрязък от време, върху който се фокусират. Вътрешната, същностна връзка помежду им произтича от това, че всяка от монографиите представлява поглед върху един и същ исторически период, върху един и същ обект на изследване, откъдето естествено идват и множеството пресечни линии в документалната и съдържателната им основа.
Другата тяхна обща черта, която е особено важна за мен, е, че в юбилейната 100-годишнина на Народния театър и трите книги (едната изцяло, другите две в значителна степен) се занимават всъщност с пътя на този театър през 20-те и 30-те години на миналия век. Мога без преувеличение да кажа, че главен герой и на трите книги е Народният театър, днешният юбиляр, доколкото тъкмо Народният театър е мястото, където през споменатите години протича в най-богати и зрели форми националният театрален процес.
Но с тези два елемента, които очертават общото в тяхната насоченост, се изчерпват и приликите между трите книги. Във всичко останало те се различават: и в проблемно-тематичния си профил, и в подхода си към избраната проблематика, и в индивидуалните особености на стила на всеки автор. При всичките различия обаче трябва дебело да се подчертае пионерският характер на монографиите, приноса им на първи по рода си изследвания във всеки отделен сектор от театралната ни история. Тук трябва да търсим преди всичко тяхната научна стойност.
Когато става дума за разликите, в моето съзнание на преден план излизат, разбира се, индивидуалностите на тримата колеги.
Книгата на Ромео Попилиев, която излезе най-рано, още през 2003 г., се отличава със свойственото за нейния автор "леко есеистично писане", както справедливо е отбелязала в предговора й Камелия Николова. Но то с нищо не накърнява сериозността на самото научно изследване и неговата съдържателност. Ромео за пръв път проучва комплексно театралната критика от онова време и го прави със сигурно познаване на нелекия обект на своето внимание. Неговото встъпително "Есе за писача на есета" е нещо като програмна декларация, която очертава хоризонта на задачата му. Написано с един приятен привкус на артистична ирония, есето прави историко-теоретична разходка из територията на журналистическата театрална критика, за да подготви читателя за същинската част на изложението. Тази част е работена със същия подход, в нея авторът първо се заема да обясни защо нарича "критични" двете междувоенни десетилетия, после пренася погледа си върху периодичните издания, в които се подвизава сериозната театрална критика от онова време, както и тяхното групиране около определени идейно-естетически позиции. Но ядката на изследването е заложена в най-обемистия раздел, озаглавен "Хроника на театралните критически дискусии (1919 - 1943). "Хрониката" проследява главно оценъчните рефлексии на най-значителните тогавашни театрални критици, рефлексии, предизвикани предимно от дейността на Народния театър. Доколкото този театър е неизменно във фокуса на интереса на критиката, тъй като за българската културна общественост той е Театърът, в този раздел на книгата Ромео Попилиев по неизбежност чертае силуетите на един или друг критик върху фона на някои от най-коментираните постановки на Народния театър. Тази неделимост на критиката от театъра е темата, която преминава през цялата структура на изследването, и тъкмо тя е факторът, който дава особена триизмерност на пространството, изградено от автора.
Може да не се съгласим с всички оценки и тези, поднесени от Попилиев - в това впрочем няма нищо ненормално - но след прочита на книгата му не можем да не признаем не само нейните приносни качества, но и нейната научна добросъвестност.
Следваща по реда на появата си е книгата на Камелия Николова. Няма да е излишно да кажа, че аз съм писал предговора й и че с този факт вече съм се ангажирал с едно нейно по-широко представяне, поради което тук ще се задоволя с някои по-съществени бележки.
Въоръжена с опита и познанията си от работата над две предишни изследвания, свързани с модернизма в европейския театър, авторката на "Модерната европейска драма в Народния театър" прекрачва уверено в заявената проблемна територия с убеждението, че там я очаква голямата интрига в следвоенното развитие на Народния театър - интригата на неговото общуване и сближаване с модерния театър на Европа. Главният канал на това общуване е репертоарът. Затова и Николова насочва вниманието си върху него. Анализирайки афиша на Народния театър в периода между двете войни, тя установява, че "модерната европейска драма присъства на сцената на Народния театър в един балансиран, насочен към масовата публика вариант". Заключение, което изцяло се подкрепя от обзора на постановките, базиран върху свидетелствата на тогавашната критика. Репертоарният избор е обаче едната страна на проблема, другата е сценичната интерпретация. По отношение на интерпретацията, през първия следвоенен период - до средата на 20-те години - все така преобладават чертите на "актьорския театър" с неговата конвенционална изразност. Режисьорският опит на Гео Милев с "Мъртвешки танц" през 1920 г. остава изолиран, а в режисьорската практика на Дуван-Торцов, Юрий Яковлев и Йосиф Осипов продължава да господства симбиозата между модерна драма и нейното традиционно-реалистично "четене".
През втория следвоенен период, който Николова определя между 1925 и 1940 година, картината донякъде се изменя. Авторката посочва, че това е време на стабилизиране на Народния театър и в художествено, и в организационно отношение, след като директорът Владимир Василев взема умерено-консервативен курс и репертоарната стратегия на театъра се съгласува с този курс. Сега афишът започва да отразява "следавангардните тематични и стилови идеи и развития, характерни за европейската драматургия след средата на 20-те години", като предпочитанията са към текстове и драматурзи от редовите нива на съвременната драма. В сравнение с първия период, през втория междувоенен период според Камелия Николова се наблюдава утвърждаването на режисьорския театър, така че сега на преден план излиза "прочитът" на драмата, нейната режисьорска интерпретация. По-определено се открояват постаноките на Ибсенови пиеси на Масалитинов и спектаклите на Хрисан Цанков по комедии на Оскар Уайлд. И в двата случая режисурата подхожда към текстовете по свой изпитан начин, като подминава или подменя съществени особености на художествената им структура, установява Николова.
Основното достойнство на монографията не е толкова в откриването на нова фактология, колкото в систематизирането и осмислянето на познатите в голямата си част факти. Фигуративно казано, суровият материал, с който авторката борави, досега се намираше в насипно състояние. В нейното изследване той вече е подреден в определен йерархичен ред, класифициран, вътрешно обвързан от една последователно изграждаща се логика, с две думи -той е научно обяснен и осмислен. В това аз намирам най-важното достойнство на книгата на Камелия Николова.
"Театрите в България между двете световни войни" е съвсем прясно отпечатана книга. Нейният автор Николай Йорданов би могъл най-точно да ни каже колко години е работил върху създаването й - не просто върху написването й, то е по-лек проблем. Но ми се струва, че той доста дълго живя с мисълта за нея. В този смисъл съм склонен да гледам на книгата като на негова стратегическа задача.
Не бих казал, че заглавието е лошо избрано, но във всеки случай то много слабо подсказва за реалното съдържание на тази монография. Бих добавил реалното богато съдържание. Аз дори се затруднявам да определя с няколко думи за какво се говори в тази книга. На пръв поглед в нея се разглежда хронологията на театралното законодателство в България. Но това е доста негочно. Истина е, че Николай Йорданов върви по следите на законодателните уредби, засягащи театралното дело в течение на двете междувоенни десетилетия. Но той е театровед, а не юрист и неговият интерес към законовите уредби се определя преди всичко от намерението му да търси възможните съответствия и много по-често очевидните несъответствия между театралната реалност и законодателната дейност. За да осъществиш подобно търсене, задължително е да познаваш еднакво добре както театралната реалност, така и законодателната дейност. Ако прочетете книгата, ще се убедите, че Йорданов действително познава добре и двете. Иначе не би могъл да се справи със задачата си по начина, по който се е справил.
От тази монография пред погледа ви израства неусетно, но много категорично, най-вече театралната действителност, разбира се, предимно откъм нейната организационно-управленска, а не толкова художествено-творческа страна. Но двете страни са така или иначе свързани и макар едната решително да доминира, другата все пак присъства в нейната сянка. Всъщност онова, което най-силно привлича вниманието на Николай Йрданов, е нещо надхвърлящо дори самата театрална действителност; то се нарича културна политика. Разбира се, в нашия случай културната политика е пречупена през оптиката на театъра, но от това самата оптика някак разширява обхвата си и прави картината богата на подробности, придава й пълнота и дълбочина.
Една респектираща характеристика на монографията се отнася до включената фактология. Авторът несъмнено е обработил значително количество суров документален материал, немалка част от който се публикува за пръв път. Това помага да бъдат установени по безспорен начин управленски действия, организационни структури, персонални участия и други елементи на подложения на проучване театрален процес.
Както посочих в началото, трите книги, които се опитах да представя, са самостоятелни произведения на своите автори. И ще намерят път до своите читатели тъкмо в това си качество. Тяхната самоценност не подлежи на спорове и аз ще добавя само, че, оценявайки какъв труд е вложен за създаването им, добивам по-голяма увереност в силите на днешното ни театрознание да напише най-после истинската история на нашия театър.

Васил Стефанов



100 години Народен театър Иван Вазов


Ромео Попилиев. Театралната критика на две критични десетилетия. АИ Марин Дринов, С., 2003, 164 с.

Камелия Николова. Модерната европейска драма в Народния театър между двете световни войни. Издателство Фигура, С., 2004, 318 с.

Николай Йорданов. Театрите в България между двете световни войни. ИК Петко Венедиков, С., 2004, 272 с.


На 25 май т. г. в камерната зала на Народния театър бе премиерата на три театрални книги - рядко събитие. Пред пълната зала изданията бяха представени от проф. Васил Стефанов, директор на Народния театър "Иван Вазов" и ръководител на секция "Теория и история на театъра" на Института за изкуствознание към БАН. Публикуваме словото му с незначителни съкращения.