Университети в мрежа -
утопия и реалност
- Нов български университет вече е доста престижно учебно заведение, на четвърто място в класацията на ВУЗ-овете. Той ли е алтернативата на системата на висшето образование - такова, каквото го познаваме отпреди?
- Алтернативата е добра фигура. НБУ е замислен по този начин и ако се съди по мисията му, би трябвало да изглежда точно такъв университет. Но алтернативата крие опасност, която е не само езикова - бидейки другото на всяко нещо, да бъде и различен на всяка цена. През годините на своето съществуване, освен че се опитва да даде друго, по-добро лице на българското висше образование, НБУ следва и налага определен модел на поведение: не като зачерква и отхвърля всичко заварено в традицията на държавните университети, а като го дописва и променя чрез нестандартни новаторски идеи. В този смисъл алтернативата се нуждае от още една дума, която ще положа в основата на нашия разговор - "диалог". Да бъдеш различен, като в същото време си отворен към други ценностни системи, към институции, желаещи промяна към по-добро - това е ситуацията, в която НБУ е алтернативен, но и привлекателен, защото разбира развитието като диалогичен процес.
- Добре, НБУ търси диалог. А традиционните университети търсят ли диалог с НБУ?
- Има университети - и родни, и чужди - които търсят диалог с нас и, което е по-важно, има професионални общности, които търсят диалог с нас. В образователния лабиринт, в който се намираме, такъв диалог е спасителна нишка. Разбира се, има и други, които предпочитат позата на минотавър, а това изкривява смисъла на взаимоотношенията. Понякога е трудно определимо дали институциите излъчват такъв диалог, когато подписват рамкови договори и казват: "Да, ние имаме връзки с еди-кой си университет, защото имаме подписан договор", или покрай отделни значими събития институциите се разпознават чрез професионалните си общности. Кога заедно се изгражда една общност личи най-добре от съвместните участия в образователни инициативи, проекти, сдружения, сборници, от дебатите в конференции и семинари. Това е истинското живеене, което прави университетите такива, каквито са били замислени и заради което съществуват толкова векове. Университетските общности са диалогични по природа - друго поведение е неестествено.
- Интердисциплинарността ли е основен конструктивен елемент на НБУ?
- Един от водещите принципи. Ние приемаме образованието като съвместно живеене в хармонична, добре изглеждаща среда, която активира естетическите сетива на хората в университета. И в същото време дразни интелектуалните им сетива. Това, разбира се, е трудно. Ние например предлагаме на нашите студенти различни стъпки към това, което искат да станат. Не им предлагаме многообразие от курсове и програми заради самото многообразие, а се опитваме да им покажем, че те може по повече от един начин да постигнат това, което искат. Изборът е изцяло техен. Някои искат да придобият точно определена квалификация, други искат да имат няколко професионални реализации; един иска да стане музикант, или пък философ, икономист, друг иска да съчетае музиката с компютърни технологии, философията със семиотика, икономиката с туризъм. Но моделът е общ: първо минават през няколко задължителни стъпки, а след това през серия от избори. Ние се опитваме да ги подготвим за онова, което ги чака отвън университета; да им внушим, че "отвън" всъщност е опция, която един модерен университет снема "вътре": между пазара на труда и университетското пространство няма бариери, работодателите трябва да свикнат да участват в университетския живот, а университетът - да мисли непрекъснато за променящите се пазарни условия. Затова ние предлагаме най-напред една система на общо образование със задължителни компоненти, като чужд език, компютърна грамотност и родна езикова култура. Тях трябва да владее всеки наш студент, независимо каква специалност избира. Искаме всеки, който учи чужд език в НБУ, да има легитимност в Европа. Издаваме езиков паспорт и езиково портфолио, които са акредитиран модел и отговарят на всички одобрени общоевропейски принципи и инструкции. В НБУ никой не може да остане в тесните, затворени и изолирани рамки на една специалност. Освен общообразователните курсове за знания в област, различна от избраната, предлагаме и обучение в повече от една програма. Не искаме завършилият музика да е само добър музикант, а добър музикант, който владее един или два европейски езика и компютърни умения. Това са добавени стойности. Както виждате, разбираме интердисциплинарността малко по-широко. Предлагаме и програми, чиито модели на Запад са известни като "мейджър" и "майнър". Освен основната програма, избрана от студента, той може да избере и програма от друга област на знанието. А ние му гарантираме, че като я добавя към тази, която е избрал, няма да олекоти знанията си по специалността, изискванията за хорариум, за кредити, за компетенции... Гарантираме дипломата му, като в същото време я правим по-конкурентна, давайки му нещо в повече.
- Така да се каже, надстроечно знание...
- Да, стига да не го разбираме само вертикално. Всъщност ние подсказваме на студентите си да се съмняват в ясните граници между дисциплините. НБУ е частен университет и студентите заплащат образованието си, което получават в него. Но НБУ има ясна политика, която превръща някои от най-значимите неща в безплатни за студентите. Искаме задължително да учат чужди езици през първите две години - е, от тази година това не влиза в техните семестриални такси. Искаме да учат в съкратен вариант и друга програма, освен тази, която са избрали като своя специалност - е, по-голямата част от обучението в нея също няма да заплащат.
- А кои са другите стълбове на НБУ освен интердисциплинарността?
- Опитваме се да подготвим студентите си за независим живот, предприемачески дух и лидерство. Това не може да стане само чрез отделни курсове, а чрез потапяне в една обща атмосфера. Приобщавайки ги към ценностите на демокрацията и гражданското общество, ние ги караме да бъдат активни, креативни, критично мислещи субекти. Опитваме се да хармонизираме новите технологии, изкуствата, комуникациите, науките за човека и хуманитаристиката - с това показваме, че няма затворени рамки, няма приоритети за отделните области. Литературознание, например, при нас може да се изучава успоредно с науки за културата, психоанализа, херменевтика или семиотика...
- Какви са най-често срещаните проблеми тук, в НБУ?
- За да ги типологизирам обективно, трябва да се поставя вън от университета. Отвътре мога да предложа съпричастен разказ за това как ги усещаме и как се опитваме да изпреварим появата им. Имаме своя система за поддържане на качеството, която прави периодична оценка на програмите чрез процедура на вътрешна програмна акредитация. Всяка програма предлага самооценка, след това подлежи на външни оценки, като накрая за нея се произнасят постоянни комисии по различни области на висшето образование, които сме създали. Така целим да получим ясна представа за себе си, без да разчитаме само на Националната агенция за оценяване и акредитация, а и изпреварваме това, която тя рано или късно ще утвърди като модел. Анкетираме периодично нашите студенти, както и вече завършилите НБУ. Правим това и с кандидат-студентите. Така добиваме представа какво знаят за нас, преди да влязат в университета, и какво мислят при излизането си. Те искат да са информирани: тежи им да не знаят какво се случва в техния университет, къде да отидат, ако имат проблем, с кого биха го решили по-лесно. Затова ние развиваме серия от рекламни и промоционни материали и не разчитаме само на служителите, които, естествено, трябва с усмивка да решат всеки проблем. Обективността налага да кажа, че все повече университети възприемат такъв подход. И това е радващо. В България сме в ситуация, в която не е здравословно някой да е много над другите - историческо това се е очертало като пагубно. С малки или с по-големи отстояния помежду си всички трябва да се развиваме напред. - Говорите за пробуждане на активност у студентите. Успявате ли? Не се ли сърди студентът по икономика, когато го карате да пише есе?
- За мен е трудно да мисля за студентите в общи категории, макар че когато правим статистики и проучвания, това е неизбежно. Студентите са пълноправни субекти в образователния процес и именно тук те са индивидуално различни. Някои приемат това като експеримент, в който се впускат смело, други със съмнение, за трети е необходимост. Но това, което се променя с годините, е, че все по-силно прегръщат идеята да надникнат в друга област на знанието, освен в избраната. Така те виждат, че знанието действително не се ограничава с областите, очертани от класификатора; че това са рамки за улеснение между дисциплините и че са доста условни.
- Кои дисциплини, предлагани в НБУ, са предпочитани от студентите?
- Към определени области интересът е традиционно висок, към други е на приливи и отливи. Интересът към специалността "право" едва ли би учудил някого. Тя продължава да бъде една от най-търсените в НБУ, но има и лек отлив напоследък и това е тенденция в национален мащаб: убеждението, че има области на знанието, с които завършилият винаги е печеливш, вече не се свързва само с една дисциплина. Студентите виждат, че "джокери" на успешната реализация предлагат и програми, като "Администрация и управление", "Икономика", "Политология", "Масови комуникации", "Психология", "Компютърни науки", "Информатика", "Телекомуникации". Интересът към тях в НБУ е силен. Кризата в хуманитарното образование у нас превръща други програми в по-малко търсени поради по-малко престижната им реализация. Университетът отчита и двете тенденции, като мисли и прогностично. И тогава, когато настоява върху определен модел, какъвто е например "Artes liberales", той прави всичко възможно да го развие и популяризира. Днес такава програма ще откриете само в НБУ. След години ще спорят кой пръв е въвел модела в България.
- А тези предпочитания не създават ли дисбаланси вътре в университета от гледна точка например на преподавателския състав?
- При нас държавата утвърждава само общия за университета прием. Ние сме тези, които трябва да преценят точно, с цялата отговорност, коя програма колко студенти да обучава. Засичаме редица индикатори - студентския интерес, капацитета на програмите, възможностите на нашите преподаватели на трудов договор, възможността да привлечем някои от най-добрите на хонорар, възможностите на материалната база и техническата осигуреност на обучението. Искаме да осигурим на нашите студенти комфортно обучение, а не обучение на всяка цена, при което те да се чувстват ощетени. Когато преди 2 години предложихме думата "капацитет" - за висше училище, за програма и за стандарти на обучение - имахме предвид, че висшето училище трябва да поеме ясна отговорност не само колко студенти и защо иска да обучава, но и как ще ги обучава. В една пазарна среда, която все повече се налага въпреки силните инерционни нагласи, висшето училище трябва да осигури на студентите си оптимални условия, за да могат да усетят истинската, привлекателната същност на обучението. Когато учат информатика или компютърни специалности, към които интересът основателно расте, те да разполагат не само с добри специалисти, но и с такова съотношение студент-компютър (подразбира се добри модели с високоскоростен достъп до интернет), което да позволи ефикасно обучение. Компютрите са нужни и за самостоятелна работа: библиографски справки, получаване и изпращане на учебни материали в уеб среда, участие в университетските събития, много от които съществуват в електронна среда.
- Какво по-добро предлага НБУ в сравние с държавните университети?
- Този въпрос изисква деликатност. Университет, който търси диалог и предлага краен отговор, рискува да стане монологичен. Нека това преценят рейтинговите агенции. Но за да не настане поредното българско говорене, преди това е необходим дебат върху критериите на тези агенции, за да сме убедени в две неща: че такива критерии действат и в развитите страни и че не са в разрез с нашите условия. В случая бих отговорил на друго: какво ние предлагаме с идеята, че е добро. Знае се, че НБУ пръв е въвел доста добри неща в българското образование. Повтаряйки ги, изпадаме в парадоксална ситуация - колкото повече казваме някои неща, толкова по-рядко биваме чути... Когато ги каже някой друг, независимо че вече съществуват, получават медиен ореол на откритие. Затова ще избягвам думата "първи". Ние въведохме обучение по образователни степени и - слава Богу - още през 1995 г. ЗВО утвърди това като стъпка към Европа. Ние работим с кредитна система от 1991 г. и 13 години по-късно това също е призната стъпка към Европа. Така е и с дистанционното обучение, с тестовата форма на приемен изпит, с многоетапната кандидат-студентска кампания, с вътрешната програмна акредитация... Правим го, защото образованието е отворено пространство и така сме по-конвертируеми. Лисабон, Сорбоната, Болоня, Прага и Берлин не са нищо друго, освен ритуализирани знаци за развитието на тази идея. Образованието не може да се ограничи в национални граници, нито в границите на един университет, нито може да му се лепне етикет, че е държавно или частно и с това да се решат проблемите му. Образованието е процес, който прекроява граници на специалности, институции и държави, пренася духа на различни образователни философии, променя към по-добро. Това е смисълът да се говори за обща европейска зона на висше образование. Забележете парадокса: ние все повече говорим за процесите в Европа и все по-малко за нас. Ще влезем в Европа с повече знание за европейските институции и с по-малко за самите себе си. Разпознаваме блестящо чуждите идентичности - каква декларация са подписали четирима външни министри, но ни липсва разказът как четирима български ректори са подписали нещо, с което да влязат обединени в Европа. Имаме асоциации, но компромисни, затворени: на класическите университети, на частните висши училища. Скоро няма да видим протегната ръка за обща българска зона на висше образование, в която студентът да може да влезе в избран университет, да учи семестър или два, да има възможността да се прехвърли в друг, за да види как същата специалност се преподава от друга школа, изкушена от други идеи; за да срещне друг тип преподаване, след това да се завърне или пък да отиде в трети университет и - пренасяйки със себе си значимото, което е видял - неусетно да променя институциите. НБУ от самото начало вярва, че такова кръвообращение трябва да тече непрекъснато. Не случайно твърдим, че думата "мобилност" и начинът, по който Европа я прокламира поне от 1995 г. насам, е немислима без кредитна система. Едно от нещата, за които сме се борили усърдно, е кредитната система да заработи във всички български университети. Не е необходимо да припомняме опита, който имаме от работата си с тази система - това би бил излишен самохвален жест. Смисълът е кредитната система да бъде въведена във всички университети, но не защото законът го изисква, както се получава сега, а защото университетите ще разберат, че тя предлага по-сполучлив тип организация на учебния процес, който хармонизира образователното пространство. Освен предимствата за мобилността, системата прави учебните планове по-гъвкави. Ако беше въведена много по-рано в България, днес щяхме да имаме един много по-лек преход между университетите и те нямаше да бъдат толкова изолирани и затворени. Тези промени се обсъждат от 3 години, но влизат в законова рамка едва сега. Имаше съпротива срещу системата и подмяна на ключовите й стойности, понякога дори комична (кредитите бяха виждани ту като образователни, ту като банкови). Чрез кредитната система студентът разбира, че по пътя към това, което трябва да получи, има избор и този избор е негов. Не му казваме колко часа трябва да има специалността, както правят сегашните наредби за единните държавни изисквания за образователна степен, а му казваме каква обща натовареност трябва да има, за да може да получи тази степен. Но тази натовареност - примерно 250 кредита за бакалавър, той може да постигне по различни начини: аудиторни часове, самостоятелна работа, конференции, семинари, участие в проекти... Чрез кредитната система студентът избира и съвместява курсове, преподаватели и програми, акредитира вече получени знания. Дълъг е разговорът за кредитната система, но ако се свърже с това, че университетите стават по-инициативни, по-гъвкави и по-автономни, това би било достатъчно като начало.
- Честно казано, аз съм много впечатлен от работещата кредитна система в НБУ. Знам, че и в СУ работи донякъде. Къде другаде?
- Американският университет също като нас работи с нея от основаването си. Хубаво е, че и доста държавни университети, сред тях и СУ, опитаха вкуса на кредитната система. Лошото е, че се ограничиха до отделни факултети или специалности и не я възприеха като образователна философия. Изчакваха. По линия на различни проекти те се запознаха с европейската система за натрупване и трансфер на кредити (ECTS), която след като бе апробирана преди 10-ина години в 145 европейски университета, днес е обхванала почти цяла Европа. Истината е проста: евродокументите препоръчват или кредитна система като ECTS, или друга, съвместима с нея. Ключовата дума "съвместима" показва, че университетите могат да съхранят своите национални ценности. Команда като "copy-paste" е ненужна. Достатъчно е само - може би аналогията с валутния курс ще бъде подходяща - да покажеш, че си конвертируем. Разбира се, нищо не пречи да се въведе самата ECTS. Но ето я автономията: да избереш дали да купиш дословно един чужд модел, или да съхраниш и себе си. При тази огромна свобода аз наистина съм учуден, че България не въведе системата толкова години, след като имахме избор както да я копираме едно към едно, така и да съхраним своите специфики. Накрая в бързината много университети ще я копират безкритично. Някои ще се справят добре, но повечето ще имат големи трудности. А имахме време да изберем най-добрата възможност.
- Не съм сигурен, че вас точно трябва да питам, но защо е тази съпротива срещу кредитната система?
- Не обичам да давам отговора "не знам", но в случая действително не мога да си обясня тези страхове. Сещам се за един блестящ пример от книгата на Паскал Киняр "Секс и ужас". Когато през IV век пр.н.е. Паразий е трябвало да нарисува един прикован Прометей, поръчан за храма на Атина, той купил един старец военнопленник, който трябвало да бъде измъчван, за да може Паразий да намери точния миг и да нарисува страдащо тяло. След много мъки, докато художникът приготвял своите четки за рисуване, а пазачите - своите инструменти за мъчение, старецът, издъхвайки, накрая казал: "Паразий, аз умирам!", при което художникът му казал "Стой така!". Това е бил мигът на вдъхновението за художника - търсеният миг, чаканият миг. Имам чувството, че някой в България периодично казва на образованието "Стой така!", но не съм сигурен, че храмът на образованието се нуждае точно от тази картина, както не съм сигурен в морала на почитателите й. Ясно е едно: все още се предпочита статуквото. Много хора се боят от промяната, защото след себе си като ефект на доминото тя влече други промени. Дали това е институционален страх, дали е мениджърско неумение на определени хора, не смея да кажа. Иска ми се верният отговор да е най-баналният - неразбиране на процесите и наивитет, че в последния миг системата може да бъде надхитрена. Другото плаши: излиза, че в България, ако нещо е добро, но не е облечено в законова форма, рискува да го въведе само частен университет. Това означава, че не се прогнозира. Ние се опитваме да подлагаме всичко на SWOT анализ - да видим положителните, но и слабите страни, заплахите, които може да предизвика, но и възможностите, които открива. И сме убедени, че кредитната система има много повече положителни страни, отколкото слаби; че предлага много повече възможности, отколкото угрози. Не сме отказали да споделим своя опит. Езикът обаче започва да се износва, думите губят своите референти, значенията се подменят; слушателите са изнервени. Стигнали сме, следователно, до онзи момент, в който кредитната система трябва просто да се въведе.
- Има ли воля за това - воля на академичната общност, на държавата?
- Искам да бъда оптимист, че ще трансформираме съмненията в своя манталитет и ще започнем да вярваме в доказани системи от ценности. Ще ми се да вярвам, че хората, управляващи процесите в нашата държава, няма да бъдат така недалновидни, че с приобщаването към тези ценности да ни дърпат назад. Това би било едно много опасно танго. Дори двете стъпки да са напред, не е ясно каква ще е тежестта на стъпката назад - дали точно тя няма да бъде забелязана. Ние сме ратифицирали много документи за образованието и въпросът е да ги изпълним така, че да наваксаме за всичките онези съмнения, които сме имали през годините. За тази цел между институциите трябва да има диалог, да се внася спокойствие. Забележете какво се получава у нас: свършват абитуриентските балове и започва една повсеместна кандидат-студентска драма, която упорито се поддържа и която продължава до последното университетско класиране. Лятото се превръща в драматичен инструмент за семейството, за отделната личност, за държавата като цяло. Ние сме се опитали да го избегнем, като казваме на нашите студенти: "Имате няколко възможности да покажете най-доброто от себе си на входа на университета - през февруари, април, юни и юли, ако е необходимо - и през септември". Колкото повече шансове има един човек, толкова по-свободен се чувства, пристъпвайки прага на една институция. Това трябва да правят всички. Какво се получава днес? Говори се не само за държавни и частни университети, но - забележете - за държавно и частно висше образование. Как да обясним на един студент, който е учил примерно 2 години в един държавен университет, а след това 1 или 2 години в частен, какво образование получава? Нима някъде в дипломата му пише, че е държавно или частно? Образованието навсякъде е едно - добро или не дотам добро. Мери се чрез качеството. Името на институцията, макар и значимо, е една синекдоха, която все повече се преодолява в монологичното й звучене и все повече тежи като част от диалог с други институции. В такъв диалог, от гледна точка на качеството на образователните услуги, частно и държавно са равнопоставени. Разбира се, критерият не е само в заплащането на таксите, защото иначе не бихме могли да обясним защо държавните университети искат да имат платено образование. Не е желание да станат частни, нали? Ако е така, трябва да се откажат от идеята да получават пари от държавата. Това са болни теми и показват едно: образователните институции у нас не са хармонизирани, между тях има имитация на диалог. Затова и нямаме обща национална образователна стратегия, зад която да застанем всички - за да може нашите студенти да бъдат горди не само когато учат навън, но и в различни български университети. Скоро ще стане така, убеден съм, че все повече студенти няма да могат да посочат един-единствен университет като свой по простата причина, че ще са завършили едновременно два или повече университета, които или са консолидирани в някаква мрежа, или мрежата е изплел самият студент благодарение на мобилността. Тогава студентът може да каже, че е учил едновременно в 1 или 2 български университета и един чуждестранен, или обратно - в 1 или 2 чужди университета и в 1 български. Когато дипломите се издават съвместно или се признават взаимно, мисленето се променя: студентите вече не избират образователна институция, а образователна философия, образователни ценности. Тук е големият залог за университите - те все повече са склонни да диалогизират, да споделят образователни услуги и ценности, защото и времето, в което живеем, го изисква. Иначе ще властва иронията, че европейското дипломно приложение е основният документ, а нашенската диплома - приложението към него.
- Утопично ми звучи вашата хармонична мрежа от университети...
- Понякога утопиите са за предпочитане. Ако за миг допуснем, че това е реална екзистенциална среда, преставаме да вярваме, че сме единствени. Дали си най-добрият, вече не се определя от ректорска изповед, а от критичното вглеждане на всички участници в образователните процеси, от партньори и конкуренти, от обективни показатели. Всеки университет знае - и тези с по-голяма традиция и опит, и тези, които са сравнително нови - своите силни и слаби места. Мнението на професионалните общности тежи. То променя - и университетите, но и вида на мрежата. Плетката й не е 100 % академизъм, има и живителен работодателски процент, който предпазва от прекомерно свиване или разтягане. Какво става сега: една Национална агенция, дори тя да е най-добрата, се произнася еднакво компетентно за всичко. Тя може да оцени и най-добрите икономисти, и най-добрите филолози. Това е парадокс. Няма ли филологически общности в България, няма ли Сдружения, няма ли Съюзи, няма ли организации, които да кажат къде филологическото образование е добро и къде - не? Не са ги попитали? А те защо чакат? Защо не са надникнали в университетите, защо не се вълнуват от това да привлекат най-добрите още в зародиш? Това - за филолозите. Представяте ли си, понеже примерът беше и за икономистите, какво бих казал пък за тях?! Когато професионалните общности, когато независимите рейтингови агенции започнат да се произнасят, тогава университетите ще се оглеждат много по-неспокойно, защото критериите за качеството ще заприличат на камерите, с които се следи високата скорост по пътищата. Дотогава ще разчитаме на смелостта да се самооценяваме и да правим това публично достояние. В НБУ, например, всяка година правим годишен доклад, в който разпространяваме пред цялото общество абсолютно всичко - от това какви са нашите приходи и разходи до това какви събития сме организирали и какви документи сме издали. Подобно усилие превръща всичко извън оградата на университета в огромно огледало, в което всеки може да надникне. Разликите между това, което казваш, че си, и това, което в действителност си, вече не могат да се скрият. Човек, като е сам, извършва най-невероятни несъзнателни движения, но когато знае, че някой го гледа, пази различни форми на етикеция. Така и университетите ще знаят, че трябва непрекъснато да се усъвършенстват, защото всичко е "на дневна светлина".
- Но в България още няма независими рейтингови агенции. Националната агенция по оценяване и акредитация е държавна и работи като Господ - за всекиго може да отсъди, независимо от спецификата на университета.
- В нея работят много добри професионалисти, някои познавам лично, за други съдя по отзиви... Но тя изнемогва, затрупана е с процедури и не е нормално един-единствен орган да се изказва за всичко. Влизам в опасната зона да дам съвет, но вече съм го правил публично - този орган трябва да се занимава с определен тип акредитация, институционалната. Да дава или да отнема лиценза на едно висше училище, преценявайки по определени критерии доколко то може да предлага образователни услуги. Оттам нататък Агенцията би трябвало да прояви доверие към висшите училища: към вътрешните системи за качество, към способността им да се самооценят и да намерят външни оценители в професионалната област, към това, което ще кажат тези оценители, за да може след това да съпостави тяхното мнение с мнението на независимите професионални общности и да каже: "За тази програма никой не се е изказал ласкаво, следователно ние няма защо да я гледаме, тя не е добра. За тази обаче специалисти извън България са казали добри думи, университетът самокритично се е предствил, професионалната общност казва хубави думи, следователно..." Това един ден ще стане, защото го има по света и работи. Ние вече го изпробвахме при нас - преди 1 година стартирахме процедура за вътрешна програмна акредитация. Тя не се прие еднозначно от всички в университета, защото означаваше страшно много работа на фона на и без това многото работа в един частен университет, но чрез нея всички наши действащи бакалавърски програми бяха подложени на самооценка, на външни оценки и на оценки от професионални комисии, създадени в университета по области. Серия от доклади, в които имаше и много критика, в крайна сметка оцениха действащите програми в НБУ. И сега пред Агенцията ние ще приложим към това, което тя изисква, бюлетин с нашата собствена вътрешна акредитация. Това е фигурата на огледалото, за което говорихме. Тогава вече държавата, слагайки оценки на отделните специалности, ще види, че те са оценявани и от други. А и самите съвпадения и разминавания между оценките ще са любопитни.
- Акредитиционната комисия изнемогва, казахте. Не е ли, защото всяко градче реши да има ВУЗ или поне филиал? Само екстензивно нарастване.
- Тук има две опасни крайности. Ако наистина приемем, че висшите училища в България са много, то тогава идва неизбежният въпрос "Как да постъпим?" Намаляването крие рискове. То трябва да бъде подчинено на ясни и точни критерии, на които дадено висше училище не отговаря, за да бъде закрито. От друга страна, по-нормален би бил естественият процес на отмиране и консолидиране. Как да се закрие едно висше училище, независимо държавно или частно, ако определени групи от обществото проявяват интерес? Ако има наплив от кандидат-студенти, особено към определни специалности? Ако към него проявяват интерес работодатели, инвестиращи със стипендии, изпращайки да се обучават там квоти от хора или пък непрекъснато вземайки завършилите това висше училище на работа във фирмите си? Как да бъде закрито? То трябва по някакъв естествен начин да покаже, че няма право на съществуване: никой не проявява интерес към дадена специалност или към самото него, възпрепятства се започването на работа на тези, които са го завършили... Изключвам законовите нарушения, при тях е ясно. България не е на етап да реши този проблем, но може да реши приема в тези висши училища. Държавата трябва да поеме ясен ангажимент доколко участва в обучението и доколко разрешава на университетите да обучават във връзка с техния капацитет. И ето, пак опираме до вътрешните системи за качество, до рейтинговите агенции. Без тях държавата трудно ще прецени. За студентите пък е ясно - ако те разполагат с един такъв списък, в който да видят първите 10-12 университета, ще имат допълнителни аргументи за избора си. За съжаление, сега работи прословутата химическа метафора, при която проблемите не се решават, а се утаяват на дъното. И като раздрусаме съда, утаилото се на дъното изскача пак на повърхността, проблемът оживява. С подобни разговори, с подобни законодателни реформи като че ли не решаваме проблемите, а изваждаме утайката на повърхността. Опасявам се, че така ще се получи и с въвеждането на кредитната система - тя трудно ще хармонизира с изискванията за хорариум и лекционен материал, тъй като кредитната система по същество отхвърля твърдата идея за хорариум и е за разнообразието на учебни форми. Тя е гъвкава, подвижна система, в която аудиторните часове и извънаудиторните занятия са в известна степен взаимозаменяеми; в която уеб базираното обучение не само допълва и подсигурява редовното, но е и негова алтернатива. Всяко висше училище трябва да реши тези проблеми за себе си. Но да се определи твърд брой часове и процент преподаватели, и в същото време да се въведе кредитна система, е недообмислено квантитативно воайорство - тези неща трябва да се следят с друга система и тя е за качеството, а не за количеството в образованието. Иначе химическата метафора ще ни прояде изцяло.
- Нека се върнем към идеята ви за естествен подбор сред университетите: тя не улеснява ли в някаква степен онези уж висши училища, които са най-обикновени печатници за дипломи?
- Този проблем не е само български, много държави са минали през такъв период - както са минали през нашите проблеми в икономиката, в конституирането на гражданското общество. След като бяха създадени по толкова различни начини толкова много висши училища, след като нямаше ясна система от критерии, беше неминуемо да не се стигне дотук. Много хора видяха в образованието шанс не само за интелектуална изява, но и за финансова изгода. Консолидацията между университетите в определени области на висшето образование е един от начините да се излезе от подобна криза. Ето два примера: съществува Асоциация на класическите държавни университети, в която, без да бъдат равностойни като партньори, те взаимно се подтикват към развитие, защото се наблюдават от скъсена дистанция дори когато работят, без да се конкурират. Съществува и Асоциация на частните висши училища в България - принципът не е по-различен. Опитваме се да работим за една обща идея, която надхвърля измеренията на частното образование (иначе да се прави асоциация е безсмислено), работим за диалог с държавните университети, с всички образователни институции. Това е също толкова трудно, колкото и останалите неща, за които говорихме, но подобни консолидации подсказват, че университетите вече придават на своите огради орнаментална стойност. Тези консолидации ще стават все по-големи, ще се обвързват с все повече чужди институции, които сега делим на парче, и в крайна сметка ще регулират по естествен начин не само броя на висшите училища, но и образователните услуги, които се предлагат. В подобно диалогично пространство всеки развива областите, в които е добър, другите отстъпва на други. Стремежът да бъдеш по-добър вече наистина си струва - и за институцията, и за обществото.
- Можем ли да завършим така - необходимост от университетска мрежа?
- Защо не? Но само като равноправен диалог, какъвто между отделни катедри, факултети и дори между отделни общности вече има. Просто институциите в образованието трябва да бъдат по-смели и отговорни. Да бъдеш в мрежа с други, първо, е въпрос на избор - всеки се стреми да попадне сред елитните, уважаваните. То е като да си избереш компания за вечерта, без да умреш от срам, че ще те видят с нея и ще те одумват. Но е и себепознание - трябва да си наясно дали ще те приемат в тази компания и при какви условия. Ако искаш да си сред добрите, трябва да си добър, да се бориш за това, да изработиш такива стратегии и да ги следваш така, че неотлъчно да печелиш признанието им. Нещо повече, ако в началото подражаваш на някого, да вярваш, че е възможно да направиш така, че и той един ден да се стреми да ти подражава в нещо. Това е Прометеевият комплекс, който ни е завещал Башлар. Не просто да бъдем като Бащите, а по-добри от тях. Изолираният университет няма бъдеще - не само защото светът върви към консолидации, а и защото няма реална база за сравнение. Не може да си най-добрият, когато си сам. Най-доброто се ражда, променя и на свой ред ражда и променя в диалог. Мрежата е близка на една любима моя фигура - ризомата. В нея всичко въздейства върху всичко, във всички посоки - няма център и периферия. Всеки се учи от всеки - малкият от големия, но и обратно - защото "малък" и "голям" винаги са били относителни категории. Ако с фигурата "мрежа" означаваме такова желание за диалог и промяна, значи е време с думите да правим неща и в областта на висшето образование.

Разговора води Митко Новков



Разговор с
професор Мирослав Дачев



С този разговор продължаваме обсъждането на качеството на висшето образование и науката в България. Очакваме и други мнения.