Зомбита!
Римейковете в Холивуд вече не са мода, а задължение. Поредният такъв носи приковаващото заглавие "Зората на мъртвите" и се оказа една от приятните изненади в афиша. Не само касово успешен, но и художествено издържан, той е нова версия на незабравимия едноименен филм на Джордж А. Ромеро от 1978, който на свой ред е продължение на култовата му класика "Нощта на живите мъртви" (1968).
Сюжетът разказва за необясним феномен, който превръща човечеството в тътрузещи се човекоядни зомбита и това води до логичен и отблъскващ край на света. Продължението е по-различно от първия филм в няколко аспекта: бруталността е наситена, фабулата - усложнена, а жанрът леко променен: иронията е осезаема, ужасът граничи със сатира, политическият подтекст е недвусмислен. Времетраенето на пълната версия е над два часа и половина - време, през което героите и взаимоотношенията им претърпяват неочаквано развитие и промени.
Новият "Зората на мъртвите" няма време за това... Въпреки прякото си вдъхновение от шедьовъра на Ромеро, римейкът на дебютанта Зак Снайдър се насочва в друга посока. Без да пропусне дълбокия поклон към филма от 1978, той залага на динамиката. Самите зомбита не са бавноподвижни, а спринтиращи, което ги прави много по-опасни. Макар изпълнен с насилие, новият филм залага на хуманистични послания, най-вече чрез присъствието на актьорите Винг Реймс и Сара Поли. Снайдър с въображение декорира всеки свой кадър и предлага наистина обновен вариант на познатата история, което е най-силното качество на този римейк.

Б. Д. И.


Жанрът на ужаса започва да се интересува от проблемите на отвъдното още в зората на киното. Идеята за мъртвата материя, на която се вдъхва живот, води своето начало от немския Експресионизъм - например "Голем" на Паул Вегенер, "Павилионът с восъчните фигури" на съименника му Паул Лени или страшилищата в творбите на Фридрих-Вилхелм Мурнау. През 1931 англичанинът Джеймс Уейл представя своя "Франкенщайн" - историята за вманиачен учен, който успява да възкреси труп; един сюжет-дебат за хората, боговете и чудовищата, за границите между разсъдъка, душата и липсата на такива.
Няколко години по-късно екранните страшилища се намножават в различни кътчета по света, в различни форми - появяват се "Доктор Джекил и мистър Хайд" на Рубен Мамулян, "Мумията" на Карл Фройнд и "Кинг Конг" на Мериън Купър и Ърнест Шодсак. Вариациите на телесните и психологически изменения и отклонения зависят единствено от въображението на авторите, но възникването на някакъв нов тип се дължи най-вече на изчерпилия се страх. Стремежът публиката да бъде доведена до ръба на отвращението и ужаса дава плодовете на разнородния хорър, но настъпва моментът, когато събитията в салона започват да изчерпват силата и въздействието си. Тогава, както става винаги в подобни случаи, започва търсенето на новия принцип. Издирват се по-шокиращи идеи и по-крути режисьорски решения, които да спомогнат за подновяването на интереса, за скандала и полемиката. В този смисъл трябва да бъде посочен "Андалузкото куче" на Луис Бунюел, смятан от мнозина за истинския предшественик на поджанра гор (gore), който пък е основа на десетки стъписващи ленти. Горът трудно може да се дефинира, понеже самото му съществуване е спорно. Обикновено с него се характеризира филм, епизод или просто някакъв елемент, наситен с бруталност и насилие, чрез които може да бъде предизвикана погнуса и силен шок; този метод лесно се постига с графичното изобразяване на разпилени вътрешности, галони кръв, всичко, което би могло да се определи като похват на художественото насилие, доведено до екстремност.
След "Night Of The Living Dead" ("Нощта на живите мъртви") целият антураж на гор-филмите и изобщо на хоръра се променя. Филмът на Джордж А. Ромеро излиза на екран през 1968 и появата му бележи своеобразен ренесансов етап в развитието на този тип кино: евтин, оригинален, семпъл, експериментаторски, но над всичко - смущаващ. Разбира се, трябва да бъде ясно, че "Нощта на живите мъртви" (у нас преди време издадоха на DVD римейка му, но едва ли тук някой ще се сети, че не той, а оригиналът е заслужаващият внимание) не е първият филм за възкръсване на мъртъвци, но е първообраз на всички след него, защото се превръща в златен монумент, в абсолютен инвариант. Ромеро подхожда към идеята за живите мъртви по начин, който отприщва една вълна от нискобюджетни, нестандартни и несъмнено метафорични ленти. Всички те са повлияни от американската действителност през втората половина на 60-те (войната във Виетнам, политическите атентати, студентските протести).
"Нощта на живите мъртви" описва обсадата на шепа хора в барикадирана къща, заобиколена от десетки трупове, които вместо да си лежат тихо в моргата са тръгнали из провинцията като призраци, търсещи човешко месо, за да заситят внезапно пробудилия се глад... Сюжетът далеч не е фантастичен, просто Ромеро подхвърля сред хаоса и ужаса някаква абстрактна теория, която е повод за равносметка: стремим се към Космоса, а светът ни загива. Иронията на филма не е буквална (освен може би във финала). Основният мотив е друг - зомбитата си поделят карантиите и крайниците на млада влюбена двойка, изгорена жива в автомобилна катастрофа, и това не е прищявка на някой умопобъркан, хванал в ръце кинокамера; очевидната критика е към елементарния манталитет на консуматора, към лицемерното безхаберие... Това е едно възможно и твърде логично тълкуване, ала идеите на Ромеро тепърва ще се разпрострат, макар и десет години по-късно. "Нощта на живите мъртви" е черно-бял, монтиран грубо, заснет като документален филм, но - по случайност или не - точно това е естетската находка на филма. Средствата за направата са нищожни, но резултатът е впечатляващ. "Нощта на живите мъртви" използва гор, но дори и без него филмът щеше да се запомни. Оценките в западните медии са красноречиви ("По-ужасяващ от "Психо" на Хичкок", твърди списание "Върайъти") и повече от положителни, а няколкото преиздания доказват и интереса на публиката.
Любопитно е какво влияние оказва "Нощта на живите мъртви" върху създадената от Ромеро тема за зомбитата. Някои я следват едно към едно, други само "намигват" (като Антъни Хикокс с двете части на "Waxwork"), трети пародират или нагло копират, какъвто е случая с Дани Бойл и прехваления псевдо-арт-хорър "28 дни по-късно". А през 1990 се появява и римейк, за съжаление, слаб.
През 70-те отново Ромеро е този, който дава тласък на жанра - със "Зората на мъртвите" ("Dawn Of The Dead"), излязъл на екран през 1978 и моментално превърнал се в хит. Създаден с помощта на именития Дарио Ардженто, филмът достига наистина високи приходи - около 40 млн. долара от касите по света. "Зората на мъртвите" е определено по-значим от "Нощта..." и заслужено е смятан за шедьовър не само в гор-хоръра, а и в киното изобщо. Силата му се разпростира по света и най-вече в Италия. Там го възприемат като своя добър шанс за тях и веднага се възползват от него.
"Zombie" (1979) на Лучо Фулчи е замислен като допълнение към филма на Ромеро. Ала зомбитата в него не са толкова близки до своите "братовчеди" и се връщат към живот чрез вуду (същинските корени на появата им), което носи натрапчива атмосфера, най-вече за по-суеверните зрители. По този начин филмът се доближава до хаитянските митове и вярвания, а невинните жертви са още по-беззащитни и слаби, изправени пред зло, което няма реално обяснение. Сюжетът внушава клаустрофобичност със сцените на малкия прокълнат остров Матул, атаката над една жена в изолираната й къща и наистина отвратителната й смърт, когато ръката на изгладняло зомби я придърпва към полуразбита врата и треска се врязва в окото й (сцената първоначално е цензурирана; отскоро може да бъде открита пълната и неорязана версия, издадена на DVD). Сред най-обсъжданите е подводният епизод, проследяващ схватка между акула и жив мъртвец - кадрите са заснети с невероятно майсторство, монтажът затруднява и най-наблюдателните да разграничат кое е истина и кое - ефекти. Фулчи създава достоен отговор на американския гор и вероятно именно това е повратния момент, в който Италия се превръща във водеща индустрия на този род филми. Канибализмът също засилва присъствието си, с помощта на Умберто Ленци (снимал е и филми със зомбита, например "Nightmare City"), Серджо Мартино, Аристиде Масачези и др.; благодарение на тях се раждат безброй людоедски пиршества. Но Фулчи остава верен на предпочитанията си към ходещите трупове и продължава с още няколко филма, сред които най-важен е "E tu vivrai nel terrore - L'aldila", който има претенциите да излезе от шаблона и да се развие като самостоятелно и независимо разклонение на терора и мистиката: неопровержим пример за достойнствата на явлението гор, съчетаващо обезобразената тъкан и мощта на ужаса с поетиката на киноразказа. В лабиринтите на страха се клатушкат със сомнамбулска походка както зомбита, така и привидения от миналото на хорските грехове и тайни. В очите им се чете жажда за кръв, но и познание за това как да се доближиш до загадките на творчеството. Около Фулчи се събират не един и двама други, но повечето едва ли ще останат в историята, те по-вероятно ще се превърнат в статистика. Защото се забелязват страховити постижения, но и посредствена имитационност.
Връщаме се в САЩ... На предна линия изскача Сам Рейми със "Злите мъртви" ("The Evil Dead", 1982), заснет за нищожната сума от 400 хил. долара. С Брус Кембъл в главната роля (у нас е известен с телевизионния си герой Бриско Каунти), филмът разказва за демонична сила, обсебила няколко младежи, решили да си отдъхнат от цивилизацията сред спокойствието на горска колиба. Ужасът се отприщва след намирането на древната "Книга на мъртвите", подвързана с човешка кожа и написана с истинска кръв. Но всичките премеждия на персонажите са подплатени с хумор, който спомага за не така сериозното вглеждане в дълбините на злото. Рейми не скрива влиянията си от съмишленици като Уилям Фридкин, Тоуб Хупър, Уес Крейвън и, естествено, Ромеро, а препатилият Аш (героят на Кембъл) се завръща в римейка-продължение (странно определение, но така би трябвало да се нарече) "Злите мъртви II", реализиран през 1987 с помощта на продуцента Дино Де Лаурентис. Втората част е направена с много повече пари и е още по-откачена от предишната. Пародийният момент се разраства и това предизвиква едно амфиболично усещане: дали лентата осмива себе си, тези преди нея или нещо съвсем различно? Ако смехът е в равновесие с хоръра при първите два филма, то при третия ("Army Of Darkness", 1993) те остават във формата на бледата сянка.
Американците ще продължат със "Съживителят" ("Re-Animator") на Стюарт Гордън и "Денят на мъртвите" ("Day Of The Dead") на Ромеро - и двата са от 1985. Гордън е по-непретенциозен и комбинира възкръсналите мъртви, лудия учен, урагана от разхвърчали се ръце, крака, глави... Накратко - модерен гор с иронично съдържание и препратки към класиката (например "Франкенщайн") през литературата на Х. Ф. Лъвкрафт. Около Ромеро нещата стоят по-различно, тъй като "Денят на мъртвите" - третата част от поредицата - се очаква от зрителите с огромно нетърпение. Може би точно заради това остава по-назад от предишните. Макар да има своите слабости, той все пак е на високо ниво, а грим-ефектите на Том Савини могат да засрамят дори царя в бранша Рик Бейкър. Самоиронията, която очевидно става любим подход през 80-те, присъства и тук, но води до провокативни алюзии (отново Франкенщайн, Армагедон, цената на човешкия живот - знаци и символика, които веднага откриваме). Незабравими се оказват и няколкото уж прости хрумвания на Ромеро по отношение на изразността - бледата стена, от която се подават гърчещи се ръце, търсещи плячка; обезлюдените градове, населявани от смърт и бавна разруха; героят на Джо Пилато, който крещи "Дано се задавите!", докато зомбитата ожесточено разкъсват на парчета тялото му. По това време е завършен и "Return Of The Living Dead" на Дан О'Бенън, но той е повече ехо, отколкото вик. Продълженията му - също. Но това не важи за "Braindead" на Питър Джаксън, реализиран седем години по-късно, при това не в САЩ, а в далечната Нова Зеландия. Режисьорът и родината му в момента са безобразно актуални покрай едно друго заглавие ("Властелинът на пръстените", защото в кулминацията "Завръщането на краля" на Арагорн му бе отредено да извърви Пътя на мъртвите, призовавайки армия от не-живи), но точно ранните филми на този необичаен автор предлагат възможност за търсене на гор в късна форма. Фабулата много повече пародира, отколкото иронизира, и ни дава повод да си мислим, че жанрът е стигнал до предел, нуждаещ се от отдушник. "Braindead" е точно този отдушник: безпощадно ужасяващ, но и безпощадно смешен; парадокс, хванат в кадър; едно пътешествие, минаващо през островната верига Скъл, зоопарка, тихия дом и свършващ в... корема на мама, която по случайност е зомби. А ако вземете, че организирате купон и на него всички измрат, не се притеснявайте - това е само началото! Подобно на смъртоносни куршуми, пробиващи черепа, слуховете за нови зомби-филми не спират да валят. Добрата вест е, че може би темата тотално се завръща (с повече екшън и техно, с по-малко гор). Продуцентът Ричард Рубинщайн дълго подготвя римейк по "Зората на мъртвите"; хорърът е вече факт.
Ромеро пък е разработил идеите си за четвърти филм, който по думите му, ако бъде осъществен, обещава да е нещо изумително (дори се знае работното заглавие на проекта - "Dead Reckoning"). Вероятно Ромеро се е ентусиазирал, след като за малко не бе ангажиран за "Resident Evil: Заразно зло". Хитът с Мила Йовович бе поверен на Пол Андърсън, един приемлив заместител. Макар резултатът да не е съвършен, поне ограничението "R" (забранен до 18 години) ни успокоява донякъде, а предстои и продължение. Уле Боу, режисьор на миналогодишния "House Of The Dead", почти е завършил "Alone In The Dark" с Крисчън Слейтър (и двата филма, подобно на "Resident Evil", са адаптирани по компютърна игра), а ако предпочитате комбинацията от смях и ужас - може да се позабавлявате с британската сензация "Shaun Of The Dead". Предстои и нова екранизация по "Гробище за домашни любимци" на Стивън Кинг... Варианти има, но интересът е ограничен, непосилно е да се бориш с конкуренцията на блокбастърите. Промиването на мозъци е стигнало дотам, че хората се тълпят да видят "лъскавата" трагедия на "Титаник" и "Пърл Харбър", вместо да се поинтересуват от широкия спектър, който предлага всеки жанр, всяко явление. За мнозина скандалните "video nasties" (видео-гадории) са табу дори и в наши дни. А в наши дни, както знаем, има далеч по-неприятни неща - от тероризма до презряната предубеденост...

Благой Д. Иванов


Благой Д. Иванов (род. 1980) е студент V курс "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".
Зората на мъртвите, 2004, САЩ, 100 мин., режисьор - Зак Снайдър, в ролите: Сара Поли, Винк Реймс, Джейк Уебър, Меки Файфър и др.
Разпространява Съни филмс.