С мишка в архива - I
Заглавието можеше да е и "из архивите", доколкото не става дума за изучаване на конкретен архив, а за почти тригодишно ровене из стари папки, вестници (и изрезки) и различни издания, на които се натъкваш донякъде случайно, но и не съвсем, защото очите ти вече са настроени да улавят всичко, от което може да изскочи някаква информация за Народния театър.
И така, през 1971 излиза книгата на Снежанка Гълъбова и Иван Гърчев "Летопис на Народния театър "Иван Вазов" (1904-1970). Репертоар." Великолепното издание съдържа всичко уточнено около играните в Народния театър спектакли през посочения период и всички намерени отзиви за тях. Замисълът е колкото огромен, толкова и полезен. Публикуваните в пресата през 1972 отзиви за "Летописа" са изцяло одобрителни. Сега, когато с Антония Каракостова се превърнахме в двамата най-педантични читатели на това издание, виждаме и достатъчно пропуски, неверности, досадни печатни грешки. Въпреки това "Летописът" е наистина настолна книга на българските театроведи - единствена по рода си по обхват и подреденост. Което не ликвидира възможността безкритично ползващите я понякога неволно да репродуцират непълнотите или грешките й. Подобни тиражирания на "грешки" са толкова по-неприятни, ако от тях се правят определени изводи. Човек може да прочете поименно изброяване на постановките на Хрисан Цанков, в което липсва постановката му "Измама" ("Колпортаж") от Георг Кайзер (прочее, в "Миналото на българския театър" от Иван Попов - една друга настолна книга на театралния историк - този спектакъл е споменат: т. III, с. 204; спектакълът е посочен и в прекрасната книга, съставена от Искра Цанкова, Кристина Тошева и Иван Драгошинов, "Хрисан Цанков. Наследство", Издателство "Валентин Траянов", С., 2003, с. 421). Понеже стана дума за "Измама": прочетох в сериозна книга инак интересни обяснения за симптоматичното отсъствие на Георг Кайзер от афиша на първия ни театър. Наистина интересно, но е присъствал, игран е. Никой не е застрахован от подобни неточности, защото знанието за миналото на Народния театър се развива, а базата данни си остава същата - такава, каквато е била възможна преди повече от 35 години...
Така че не е учудващо, че когато ръководството на Народния театър започна подготовката за юбилея, едно от предвидените три издания беше актуализираният "Летопис".
Изданието ще попълни някои от попълняемите в кратките срокове празноти и ще се опита да поправи някои от неточностите в изданието от 1971 и ще продължи със спектаклите на Народния театър и отзивите за тях за периода от септември 1970 до юни 2004.

Работата е трудоемка (нужни са повече години, по-голям колектив, по-големи технически и финансови ресурси), обсебваща до невъзможност да мислиш за друго, съпроводена от ежедневен прах и само инцидентни "находки". Нормален човек не би я вършил, ако има други, по-приятни занимания. Очевидно други са отказвали, защото накрая я предложиха на мен, който никога не съм се занимавал с история и знанията ми за нея са крайно небрежни и главно от студентските години.
(През първите ми служебни години на няколко пъти ми се е случвало да чувствам благодарност към хора, които са ми възлагали определена работа и съм работил къртовски, за да не подведа доверието им. След време като правило съм разбирал, че никой друг не е искал тази работа, че съм се появил страхотно навреме и на това се е дължало отправеното ми предложение. Какво се прави в такива случаи? Според мен просто трябва да се свърши работата и то така - ако е възможно, - че да има определена обществена полза от нея, а и да не те е срам от продукта на труда ти. Очевидно и днес, през последните ми "служебни" години, ситуацията се повтаря.)
Единственото условие, което поставих, е свобода на действията, включително в подбора на хората, с които ще работя. Това със свободата е условие-капан, защото, ако то е изпълнено - а го получих стопроцентово, вече не мога да направя крачката назад. Вече нямах избор. Захванах се. Предложиха ми да оглавя минимален екип от хора, който след някои перипетии се сведе до Антония Каракостова и мен, като известно време активно ни помагаха Асен Константинов, Нина Маркова и други приятели.
Имах късмет, че Антония се съгласи да работим заедно. Вторият шанс бе архивът на Иван Гърчев, който дъщеря му предостави на екипа ни. След издаването на книгата този архив ще стане притежание на библиотеката на Народния театър.

То е като да попаднеш в друга страна. Всичко ти е чуждо, въпреки че езикът уж е същият. В началото претърпяваш шок. Казваш си: Никога няма да се оправя. Но опитът ти подсказва, че малко инат няма да ти навреди, малко самовнушение за саможертвеност и за това колко потребна ще е тази книга; и ето че към края на първата година упорито навлизане в различни архиви и стари издания, въоръжен с мишка и самоотказ от всякакви отклоняващи те приятности и неприятности, започваш изненадано да усещаш, че се увличаш, че си струва, че понякога дори ти е интересно. Днес, почти три години след преминаването на границата, се чувстваш като пред приемане в общността на ровещите се в миналото и може би дори на онези, на които то (или нещо от него) всеки момент ще проговори. Това е най-магическото усещане - проговарянето. То е като дар, като благосклонност и ти се иска да го получиш, защото тогава, след него, ще започнеш да получаваш отговори на толкова много въпроси, пред които се изправяш, и чиято разнолика неясност ти подсказва, че в отговорите ще има нещо страшно важно и значещо, нещо някак най-пряко свързано с днешния ни ден и което само в гордостта на самозабравата си смятаме за отминало-неважно. Историята е контекстът на случващото се днес. Банално, нали? Вярно, нали?!
Улавям се, че има часове, в които уютно се чувствам вслушан в трудно доловимия понякога или прекъснат шепот на времето, в този случващ се внезапен диалог с хората и случките от миналото. Това не е боботенето, дудненето на съвремието. Миналото често е като дискретен филтър на шума и суетата. В него има загадка, провокация "разбери защо така е станало, защо с този човек точно тогава нещо се е случило". Нанизването на хаотичната емпирика в редица, която трасира процесите...

Пълен съм с наблюдения, които не мога да овладея. Задъхаността, с която сме принудени да правим книгата, не ми позволява спокойно да ги огледам, подредя, систематизирам. Засега...
Тук ще помена някои, които вадя от театралната видрица.

Колко много се е писало за театър преди години! Какви дискусии, какви страсти, какви любови и омрази! Очевидно навремето театърът е бил важен за хората (може би до 60-те, 70-те на миналия век). "Театър и изкуство" се е наричала рубриката в "Златорог". Ежедневниците непрекъснато се занимават със спектаклите, с ръководствата, с бюджета на Народния театър. Днес държавата не му обръща онова внимание, може би защото е намалял интересът към театъра сред хората. Други изкуства владеят по-силно съзнанието им. Дали това е беда за човека или само за театрала? Дали тази перипетия е драматична, или просто част от лъкатушната линия на синусоидата? Или е - не дай Боже, част е правата, устремена надолу?

Вече 75 години "Албена" на Йордан Йовков "храни" българския театър, но ето как един театрал, артист, режисьор, писател, бъдещ директор на Народния театър посреща първата пиеса на "младия" драматургичен автор (Константин Сагаев, "Защо "Албена" не е драма?", "Пладне", I, бр. 122 от 31.3.1929): "Бих искал да отбележа и достойнствата, но такива в "Албена" няма. България има с що да се покаже пред културния свят и не бива да се представлява в чужбина чрез някаква истерична гивиндия. Това е престъпление." Сега е лесно да се види, че критиката е недалновидна и сляпа. В последна сметка е по-немъдра дори и от Дядо Власю, който би могъл да се запита какво би била литературата ни, театърът ни без "Албена". А и това с чужбината не ви ли звучи много днешно? Но като стана дума за чужбина, прочетох изровената от Антония Каракостова статия на Виктор Евтимиу - румънски драматург, бивш директор на Народния театър в Букурещ и председател на румънския ПЕН клубен ("Зора, ХIХ, бр. 5673, 20.5.1938, с. 10). В нея той изрежда 12 постановки (от хилядите, които е гледал), които "бележат върха на драматическото изкуство; те са най-хубавите представления, които съм имал случая да гледам. Това са ценности, които не се творят всякога и всякъде". Е, една от тези само 12 е "Боряна" на същия Йордан Йовков, в постановка на Н. О. Масалитинов. След това румънският театрал разказва как се е посрещнала "Боряна" в София: "Едни от моите събеседници, политически мъже или търговци, бяха Равнодушни, когато ставаше дума за "Боряна". Едни не знаеха за нея, други приписваха моята възторженост на учтивост, която се изисква от един гост. Една виенска или будапещенска комедийка, с любов в сладкарницата и с кокетна модност, би ги развълнувала повече..." И продължава: "Приятелят Йовков почина. Съжалявам, че не написах тази статия по-рано. Бих му я пратил. Би се усмихнал самодоволно всред нашата балканска суровост." А знаете ли кои са другите 11 спектакъла? Това си струва да се прочете (цитирам същата статия и запазвам правописа): "Лудият Тантрис" от Хард в Бургтеатър от Виена, с Каинц в Тристан; "Едип цар" в Ла Комеди Франсез с Муне Сюли; "Макбет" в Берлин с Вегенер; "Вампирите" с Басерман; "Живият труп" с Моиси; Д'Анунциевата "Пизанела"; "Вишневата градина" на Чехов с Станиславски, Москвин и Германова; "Волпоне" с Дюлен; една американска "Жана д'Арк" в театър "Порт Сен Мартен"; "Кнок" от Жюл Ромен с Жуве; "Кринкебил" от Анатол Франс с Люсиен Гитри и, най-после, "Боряна" от Йордан Йовков". Разбиращите ще разберат висотата на тази оценка за "Боряна"!
Наистина сурови са нравите ни. Не знаем какво искаме: да поощряваме ли новите пиеси, или да бъдем безавансови към тях? Ето какво пише Камен Зидаров в статията си "Пред прага на театралния сезон" (вестник "Български народен театър", VI, бр. 101, 20.9.1935, с. 1): "...колко драми написа Рачо Стоянов, след като го окуражиха и поставиха драмата му "Майстори", която, въпреки снизхождението на критиката, още в самата си основа, в самия драматичен конфликт е погрешна и абсурдна? Колко драми написа Димо Сяров, след като поставиха "Камбаните на Св. Климента"? Колко драми написаха Д. Бабев, Д. Немиров и др,. и то да бъдат по-добри от първите? Нали се предполага, че са видели грешките си на сцената. (...) Мисълта ми е ясна: на сцената на Народния театър да се допущат само надеждни и талантливи автори. Всичко останало е наливане от пусто в праздно и прахосване на средства." Дали всякога е бил така строг към собствените си творби?

Очевидно разминаванията между оценките на съвременниците и тези на "времето" са отколешни. Разминаванията са и в двете посоки, но естествено, най-често проявяваме любопитство към онези, които, станали по-късно класически творби, са яростно отхвърляни. Забележете снисходителния тон на съобщението за драматическия конкурс, с който са търсили българска творба, с която да открият новата сграда на театъра (в. "Нов век", VIII, бр. 1035, 31.5./13.6.1906, с. 3): "В своето предпоследно заседание, държано на 27 т.м., комисията по драматическия конкурс решила да препоръча за премия от 700 лева на комедията "Свекърва" и то главно с оглед към слабото състояние на българската комедия.
Покрай това комисията била на мнение, че може да се даде по една сума от 400 лв. на авторите на драмите "Отвъд" и "Първите", понеже тия драми, покрай слабите си страни, притежавали и някакви литературни достойнства." Фактически тази информация повтаря Протокол - 10 от 27.5.1906 на комисията, подписан от К. Величков (председател) и членове: Л. Милетич и Андрей Протич.
Какво се очудваме, че изнервените автори реагират по балкански, ако съдим по дописката във в. "Пряпорец" (бр. 7, 20.5.1906, с. 4): "Г. А. Страшимиров в надменността си, за дето спечели премия за две свои драми, отишъл да оскърби г. П. Ю. Тодоров, който е получил само една премия. Оскърбеният г. П. Ю. Тодоров изпратил секундантите си, г.г. Балабанов и П. Яворов, да искат обяснение и да поканят г. Страшимирова на подходящото в случая изравнение, както прилича на порядъчни хора. Обаче, от това що е заявил г. Страшимиров, излиза, че се държи за тактиката на уличните хора, а именно: оскърбяват по-слабите, а за удовлетворение им обещават да ги набият на улицата, а колчем се случи да оскърбят по-силните, бягат зад граница."

Традицията е жилава, упорита, дългогодишна. Дори съвсем неслучайни фигури като Владимир Василев пишат в статията "Последните драми на А. Страшимирова" (Мисъл, ХVII, 1907, кн. 7-8, с. 528-546): "... от "Свекърва" аз излязох с впечатление, че присъствувах не на театър, а на някоя, станала в действителност лекомислена махаленска история."
Авторът Х. в "Училищен преглед" (издание на МНП, год. ХII, кн. 4, април 1907, с. 402-403) пише за "Първите" на Петко Тодоров: "...драмата не оставя в паметта на зрителя ни една трогателна или колко-годе дълбока сцена. Към всички тия злини се присъединява още съвършено слабата обработка на последното трето действие. Чувствата на автора като да се клатушкат тук нерешително, той е на страната на чорбаджи Петко и "центърът на тежестта" се губи. Бедният чорбаджия е паднал от власт, приятелите му бягат от него, дори дъщеря му е избягала с Даскал Димитра, и къщата му пустее и пустее - и завесата пада сред пустота и тишина, и публиката е в недоумение, защо да жали за справедливо падналия, когато трябва да тържествува за младата победа. Не е мислимо пиесата да се задържи на наша сцена по-дълго от първия си сезон." Не било мислимо, пък се е случвало неведнъж... Изобщо клетия Петко Тодоров не го оставят да си пише спокойно. Авторът Ст. в статията си "Драми: "Зидари", "Самодива", "Страхил страшен хайдутин" от Петко Тодоров" (в. "Реч", IV, бр. 943, 30.3.1910, с. 1-2) припомня: "Покойният Величков бе писал някъде, че у П. Тодоров има талант толкова, колкото у бръмбара кръв. Тая жестока присъде ни иде сега на ум, като разглеждаме горнята книга на младия наш писател. И четохме я ние, и напрягахме си вниманието да уловим скритите достойнства, които би оправдали храбростта на г. Тодорова да издава на бял свят драмите си, и да е (б.м. не се чете) опровергал Величковата строга присъда. И търсим ние талант, творческа сила, вдъхновение, и намираме нещо съвсем друго: словонизание, безподобно словонизание. Същото това словонизание, което публиката слуша при представлението "Зидари". И, ако тая публика изтърпя да погледне сумата безжизнени фигури на автора, едва ли се е намерил храбър читател, който да намери достатъчно мъжество да дочете в книгата тая драма. Словонизание и словонизание, мъртвешко и бездарно. Но г. Тодоров е направил и едно дръзко посегателство над поетическата народна легенда за Майстор Маноля, като я е обезобразил и осакатил до неузнаваемост. Той не зазижда героят на легендата в дувара на църквата, а го смазва с скелята й, а другиго обесва на черковната врата! Оскъдността на въображение у г. Тодорова е равна само на творческото му безсилие. В тоя грях е паднал той и при осакатяването на легендата за Страхила Хайдутина. Търсите беззаветния по сурово геройство юнак на нашите песни и намирате хлапак и сополив женкар, лишен и от сянка на юнащина, който от начало до край си люби, тънъника, охка, и пак се люби, тънъника и пак охка. Но да беше това само бедата! "Страхил страшен хайдутин" е една безконечна верига от низани слова, мъртви и бездушни, нарочно подбрани - и с какво усилие! - за да бъдат по възможност далеч от народния говорим език, събрал е купища идиотизми, провинциализми, рядки и непонятни за голямата маса читатели, които без Геровия речник в ръката не биха го разбрали. Това е един сух езикословесен материал, но никак не художествено произведение. Четеш и питаш се: де душата тука? Де поезията? Де смисъла? Престоят да питаш: де талант? И ти иде жално за тоя писател, че е такъв, защото обладава геройското търпение да лепи и ниже слова мъртви, под които се маскира пълно отсъствие не вече на талант, а на здрав човешки смисъл. Ах, как е прав Величков."

Прошка - никому! Пейо Яворов бил, Петко Тодоров бил, Антон Страшимиров бил, Рачо Стоянов бил, Йордан Йовков бил... В. "Реч" (бр. 1431, 20.9.1911, с. 3) информира за "В полите на Витоша", че е "несполучлив опит". И продължава "Недостатъците на пиесата, заедно с несъобразностите в постановката й на сцената и не дотам хубавата игра на актьорите, дават едно впечатление - не в полза на новото българско драматическо произведение". А в постановката играят: Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Христо Ганчев, Коста Стоянов, Гено Киров, Елена Снежина, Борис Пожаров, Йордан Сейков, Стефан Киров и други...

Нямаме критика, това нашето критици ли са... Хленчът е стар поне колкото Народния театър. Но има и незначителни нюанси. В "Невежествени драскачи" (в. "Нов век", IХ, бр. 1139, 9/22.3.1907, с. 3) четем: "Българското общество едва ли знае какво въпиюще злоупотребление с печатното слово става у нас в областта на театралната критика. Пример за това ни дава и завчерашния брой 2079 на в. "Мир", дето един невежествен драскач, който, лишен от всяко литературно и естетическо образование, си позволява да се глуми с тъпи Бай-Ганювски шегички над Калдерона, над испанския Шекспир, който заедно със Сервантеса и Лопе де Вега съставляват най-бляскавата класическа епоха на испанската литература. Редакцията на в. "Мир" вероятно е забравила, че и глупостта трябва да има граници, защото инък не би поместила рецензия, която дава право на един европеец да заключи, че в България литературната критика стои по-долу и от дахомейската." Смая ме това "дахомейската"!

Тук публикуваме откритите в архива на Иван Гърчев две ръкописни вътрешни рецензии на Боян Пенев за постъпили в Народния театър пиеси. Публикуваме ги засега без коментар. Само ще отбележа, че и тези негови текстове, както и другите му, свързани с театъра, могат и днес да определят критерии за драматургично писане. Дори когато крайната му оценка се разминава с оценката на времето. Както е при "Големанов".
Правото на строгост не е въпрос само на самочувствие. Трябва и основателно да се заслужи "правото" да занимаваш хората със съжденията си. Когато един Славейков каже, че не сме народ, а мърша, зад него стои посветеността му на този народ и горчивината му; то нещо значи. Всеки може да го каже, но същите думи нищо няма да значат като изстрадано обобщение, ако ги каже случаен човек. Не звучи демократично, но не искам в името на демократизма да смятам всички писатели за еднакво талантливи, например.
Така че по един начин чета мнението на Боян Пенев за "Големанов", съвсем по друг статията на Крум Йорданов "Две нови пиеси" (в театралния вестник "Комедия", IV, бр. 119, 27.1.1928, с. 1.). След като описва възторжените си впечатления от "Марионетки" на Пиер Волф (постановка на Хрисан Цанков), авторът внезапно... свършва късичкия си текст. Игриво "досетил се", че в заглавието си е написал "Две...", прибавя ехиден и някак доносителски P.S.: "Бяхме забравили, че статията ни носи заглавие "Две нови пиеси". Значи, трябва да кажем няколко думи и за "комедията" на г. Ст. Л. Костов, - "Големанов". Трябва? - но ако тя не ги заслужава - и тогава ли това настойчиво: трябва?" Отдал се за миг на кипренето си, усетил, че дългът на професионалиста надделява и цялата общественост смълчано очаква прошепването на истината за "Големанов", Крум Йорданов продължава: "Един банален политически фарс, повече или по-малко едва ли ще натежи върху везните на българската литература. Остава само да се съжалява за средствата и името на Народния театър, чиято задача и цел не е да бъде курдисан като всяка улична латерна." Толкоз за "Големанов", че и то му е много. Да се чудиш защо още тогава не са спрели да го играят, а някои в заслеплението си продължават и днес да въртят ръчката на "уличната латерна".

Кой е Владимир Полянов? На 12.5.1937 "Вестник на жената" (бр. 692, с. 2) съобщава: "Драмата при Нар. театър ще приключи театралната си година с "Отвъд хоризонта" от Юджин О'Нейл (носител на Нобеловата награда за 1936 г.) и с "Бащи и синове" от неизвестен български автор." Няколко години по-късно "неизвестният" става директор на Народния театър. Тогава у нас постът е било важен и вестникът бърза да информира заблудените си преди четири години читатели. В бр. 861 от 17.9.1941 Пенчо Пенев започва статията си "Новият театрален сезон" с думите: "Народният театър започва новия театрален сезон при две особени обстоятелства. Първо, българският народ е почти обединен в своите етнически граници и, второ, театърът има нов директор, известният наш писател, драматург и театрал Владимир Полянов." И по-нататък продължава: "Второто обстоятелство е факт, който има също така съществено значение за общия развой на българското театрално дело. Един виден наш писател, драматург и театрал, какъвто е Владимир Полянов, нарочно специализувал театрална култура и режисура при един от най-големите режисьори в Варшава, е гаранция за авторитетно и компетентно ръководство на театралния живот в столицата в предстоящия нов сезон. Автор на редица романи, разкази и драми, Полянов е писател, който има предно място днес в най-новата българска литература. Преди няколко години той спечели конкурса за написване на най-хубава драма. Известна е тази негова драма "Бащи и синове" - играна в Народния театър и в всички театри в цялата страна. При това, същата драма претърпя две издания в разстояние на по-малко от година. Един факт от голямо значение в нашия книжовен живот." Ето как само за четири години Владимир Полянов от неизвестността стига до предно място в нашата култура!

След репертоара, а в определени моменти и повече от него, най-много страсти и полемики е предизвиквал директорският въпрос. Никой никога не е искал самостоятелен, горд, компетентен директор. И до днес е така. Ето как в. "Ден" (V, бр. 1498, 17.3.1908, с. 1.) посреща вестта, че Славейков ще става директор на Народния театър: "съмняваме се, че на г. Славейков ще бъде по-приятна новата длъжност, както и че последнята ще спечели много от поверяването й в неговите ръце. (...) ...г. П. Славейков бил в невъзможни отношения почти с всички актьори, които неотдавна оскърбил с една цинична дума, която книгата не търпи. Имало страх да не се случи някоя неприятност на г. новия интендат, когато влезе в сношение с така улично изруганите от него артисти." Тук има дори заплаха за физическа саморазправа. Ето как го изпращат след една година (в. "Ден", VI, бр. 1764, 20.2.1909, с. 3): "Министър Мушанов е решил да приеме окончателно оставката на театралния управител Пенчо Славейков, за да се отърве от постоянните конфликти, които Славейков създавал с своето вироглавство."
Това е директорът, за когото се носят легенди и към делото на когото историята е несравнимо по-ласкава, отколкото са били съвременниците му... Ето какво подхвърля например Д. Т. Страшимиров в статията си "Театрални бележки. Нуждите на нашия театър" (в. "Ден", VI, бр. 1786, 14.3.1909, с. 1): "Аз съм убеден, че г. Славейков избра Яворова за драматург, защото не искаше по-умни от себе си в театъра..."

На края едно предложение към писателя и литературоведа Георги Господинов. Разглеждах доста пълно течение на "Златорог", съхраняващо се в библиотеката на Съюза на артистите в България. Списанието очевидно е било собственост на г-н Йорданов, военен, който през годините е имал различни адреси и звания. Първите книжки са адресирани до капитан Йорданов. След време капитанът става майор, през 1929 вече е подполковник, а през 1935 книжките са адресирани до Пловдив "за полковник Йорданов". Банална военна кариера, но очевидно човекът (и/или съпругата му) е имал определени духовни потребности, защото поне 15 години е бил редовен абонат на списанието. Дебатите в списанието са били коментирани в дома на полковник Йорданов, през годините вкусовете му са се променяли или не, онова, което го е карало да бъде щастлив, вероятно е било извън списанието, но защо пък да не е намирал и в него някаква потребна му опора, поне 15 години те (човекът и списанието) са били заедно, осветени от зеления виенски абажур на настолната му лампа... Георги, няма ли хляб в това за един литературоведски роман? Или поне за въпроса, който не може да не ме вълнува: Кое ли издание е почувствано като тяхно, като потребно на духа им от днешните ни офицери?

Никола Вандов

Публикуването на двата текста на Боян Пенев дължим на Иван Гърчев, който ги е съхранил, и на дъщеря му Силвия Гърчева, която ги дари на Библиотеката на Народния театър.
Н. В.