Непубликувана вътрешна рецензия на Боян Пенев
за пиесата Имало едно време от Николай Райнов

"Имало едно време...", сказание в три действия, от Н. Райнов.
Произведението на Н. Райнов не е лишено от литературна стойност. Както в другите си творения, така и тук, авторът проявява изключителен усет за форми, стилизувани в национален дух, борави сръчно с външните средства на българската реч, отнася се към своя изказ с съзнание, свойствено на малцина български книжовници. Наместа се долавят исторически прониквания, значителни похвати за създаване на национални художествени образи. В рамките на историческото и националното, чрез символи, които му подсказва легендата и неговата историческа интуиция, той се стреми да даде израз на своите художествени идеи, да осмисли един полуисторически, полулегендарен сюжет. Съзнанието на художника го заставя не веднаж да прескочи синурите на националното и да дири в него общочовешки мотиви.
За съжаление, Н. Райнов не отива по-далеч от отделните прониквания и външната стилизация - не се издига до творческо обобщение. Произведението не е завършено - само е започнато. Материалът е грижливо подбран, пречистен - потребен е само големия художник, който да му вдъхне живот, да го подчини на своя напълно определен замисъл и да оправдае очакванията ни. В случая този материал не е изцяло пресъздаден, не е достатъчно използуван. Или творението не е узряло напълно в душата на своя създател, или пък, изобщо, импулса за творчество е твърде слаб, можеби повече външен. На всеки случай аз не виждам и не намирам тук онзи първичен символ, който е начало и край на едно истинско творение на изкуството и който сам е без начало и без край. Не достига нещо твърде съществено. Умозрителното взема връх над вдъхновението и поради това имено произведението е оскъдно откъм поезия, лишено от вътрешна сила, от вътрешно напрежение, което да ни завладее и увлече. Нито в един момент не можем да му се отдадем изцяло. Интелектуализмът и неуморната разсъдъчност убиват екстазите на творчеството, и тряба да считаме за заблуждение домогването им, да постигнат тайни, в които те никога, дори при по-големи усилия, не ще проникнат - защото към тях водят съвсем други сили. Пламъкът на поетическото прозрение угасва в студенината на мъртви рефлексии, на излишни, неуместни разсъждения и отвлечености - в неприветния свят на безжизнени, изкуствено раздвижени образи.
Поради това тъй често се срещат тук неестествени, неправдоподобни положения и невероятни жестове.
Можеби главен недостатък е липсата на драматизм. Тия безкрайни, мудни, монотонни разговори биха били уморителни дори в едно епическо произведение. В една драма те са съвсем неуместни. Диалозите между Владимира и Токту (I действие), Владимир и Светла (I д.), Черноризец Дукс и Презвитер Климент (II д.) могат да умъртвят и най-сложната и силна драма. Тая безжизнена разговорна реч трябва да се драматизува, да се превърне в разнообразен и жив драматичен диалог - самата тя да бъде действие, независимо от онова голямо вътрешно действие, което е същност на една драма. Това е толкова елементарно, че дори е излишно да се повтаря тук. Отсъствува оная сила, която превръща лицата, характерите в драматични, като ги раздвоява по съвсем естествен начин или пък сама се раздвоява в душата им. За дадения сюжет, тъй както е подбран от Н. Райнов, както е оформен в неговата концепция, драматичното изображение съвсем не е необходимо и наложително.
Произведението не е докрай издържано и откъм композиция. Върху кой образ предимно е искал авторът да прикове вниманието ни? Вероятно върху Владимира. Ала не веднаж Владимир бива изместен от Дукса; в цялото второ действие той нито веднаж не се явява. Самите действия са повече външно свързани помежду си - особено първо и второ действие. Грешката на автора е, че е дирил някаква логическа - не художествена, не психологическа - връзка между отделните действия; но дори и тя се губи. Грешка е също да се мисли, че биха я възстановили ония прекалено дълги и мъртви диалози.
За да се види от какъв род са неестественостите, неправдоподобностите, които усилят впечатлението на безжизненост, ще отбележа няколко примера. Метежът отвън, който трае почти през цялото трето действие, оная буря, която се издига все по-застрашително, съвсем слабо се чувствува на сцената. Толкова е слабо нейното ехо, че изглежда някак невероятна. Докато отвън се носят виковете на разярени тълпи, докато християни и езичници се сражават ожесточено в града, до самия дворец и напират да влязат вътре, князът стои спокойно, невъзмутимо и разговаря надълго с самодива Светла и с покрития Черноризец.
Владимир е ослепен в тъмницата по най-жесток начин. Само няколко минути след това го извеждат навън. Баща му, Дукс, загубва съзнание, свестява се след това, иска да иде при злополучния си син. Понеже с това биха се създали технически затруднения и действието би се пренесло на друго място, авторът излиза лесно от затруднението с помощта на презвитер Климента, който увещава Дукса (колко неестествено и жестоко звучат тия думи имено в устата на Климента!) - "Недей, брате Дуксе! Как ще идеш? Ти не можеш да пристъпиш от слабост. По-добре е - него да доведат." Дукс не може да пристъпи от слабост - а току що ослепения може да се яви при него. По-добре е...
Неестествени са и философствуванията на Владимира веднага след като му изваждат очите. Не ще ли бъде по-уместно да се представи ослепения Владимир в отделна сцена от последното действие?
Благият и мъдър Климент, към когото всички се обръщат за съвет и утеха, успокоява Владимира с тия комични думи: "Добре, че бог ти запази живота, Владимире! Оня клетник е можел и да те убие"... Всички околни един след друг се отделят от Владимира по твърде неестествен начин: авторът бърза да го остави сам, за да подготви срещата му с Светла. Пръв тръгва Климент: "А сега, братя, аз тряба да ви оставя... Сбогом, Владимире..." Дукс, веднага след него: "И аз тряба да се прибера в обительта..." Симеон: "Да вървим, татко, отвъд. Нека си почине Владимир... Па и ти си болен". Но какво са личните грижи на околните в сравнение с нещастието на Владимира! Тия, що го заобикалят, са божем негови най-близки - неговия баща и неговия брат, Симеон. Вълнението, състраданието на един съвсем чужд човек би било по-голямо, по-искрено. Изобщо третото действие, в което се извършват най-потресни събития, се изживява на сцената сякаш равнодушно. Възклицанията съвсем не са убедителни, както не е убедителен и Дуксовия припадък. За силната обич на бащата към сина би могло да се загатне преди това. Ако се беше спрял по-внимателно на Дуксовите отношения към Владимира, авторът щеше да създаде и един по-жив образ - образът на един владетел, в чията душа се сблъскват чувствата на бащата с съзнанието на държавника за дълг и отговорност.
Струва ми се, че в тая форма драмата не би имала успех на сцената. Преди всичко защото е лишена от по-значителен драматизъм. Преди да се постави на сцена, ще трябва да се подложи на нова, основна преработка - в образите да се влее повече живот, не само да се оживят тия образи, но и да се превърнат в драматични. Повече действие - външно и вътрешно. Особено внимание да се обърне на диалога, като се отстрани неговата монотонност. Характеристиките да изпъкват не в мудни диалози, а преди всичко в драматични положения. Подзаглавието "сказание" не освобождава автора от задачите и задълженията на драматурга. Владимир, който тряба да се наложи в драмата като централна фигура, не е достатъчно ясен като образ; авторът не ще сгреши, ако осмисли по-съсредоточено превратите, що се извършват в Владимировата душа.
Така преработена, драмата би могла да се постави на сцената на Народния театър. Като имаме предвид постигнатото досега в областта на оригиналната българска драма, не можем да считаме за незначителен опита на Н. Райнов.

23.V.922.

Боян Пенев