Честито!

Доньо Донев на 75
Режисьор, художник, карикатурист, илюстратор, сценарист, преподавател на поколения студенти в НАТФИЗ, главен редактор на вестник, актьор - какво ли не е бил през юбилейните си 75 години Доньо Донев? Да не говорим, че целият му творчески път, отдаден на анимацията, му е донесъл заслуженото признание и любовта на зрителите, както и толкова много награди, че ако ги събере на едно място, едва ли би могъл да ги носи всичките. Само изброяването на най-важните ще отнеме доста време - Доньо е получил камара отличия не само от нашенските фестивали във Варна, Толбухин, Пловдив или Габрово, но и от международните форуми в Оберхаузен, Виена, Мамая, Хихон, Рим, Тампере, Анеси, Варшава, Корк, Лондон, Техеран, Лайпциг, Мадрид, Солун, Билбао, Краков... Звучи внушително и е внушително!
Доньо Донев е особен феномен в българската култура. Неговите анимационни и карикатурни герои са толкова истински и така вярно напипват същностните черти на нашия национален характер, че ние неизменно се идентифицираме с тях, независимо от това колко абсурдни изглеждат на пръв поглед. "Тримата глупаци" като че ли станаха своеобразна емблема на цялото ни анимационно кино и зрителите ги помнят вече повече от три десетилетия. Доньо винаги е успявал да влезе под кожата на българина, да напипа и предаде националното чувство за хумор с неговия скепсис и недоверие, предизвиквайки буен и спонтанен смях у зрителите.
Най-проникновеното му откритие е може би изследването на характерната за нашето място на Балканския полуостров липса на далновидност. По един индиректен и осъвременен начин режисьорът препраща към шопския фолклор и към историите на Елин Пелин, без да ги илюстрира буквално. Вероятно като българи, освен бай-ганювщина, усещаме дълбоко в колективната си психика и елин-пелиновската глупащина. Поведението, предвиждащо последиците с три хода напред, не е сред силните страни на балканската ни "мисловност". Най-ярко тази наша не твърде ласкателна особеност се вижда в "Тримата глупаци" или в "Умно село". Нашенецът, според Доньо Донев, е вечно изненадан от резултатите, които предизвикват собствените му действия. Предметите и явленията като че ли имат за цел да му се противопоставят, заредени са с непредвидени обрати, изплъзват се от контрол, действат по законите на някаква неразбираема (а не негова) логика. Всяко поредно действие на героите води до все по-голямо бедствие, докато се стигне до самоубийствен резултат - смъртта на двама от глупаците или удавянето на "умното" село. Абсурдът е пълен, но при Доньо Донев тези болезнени за националното самочувствие констатации не са придружени с мрачно-сатирична заклеймяваща присъда. Тъкмо напротив - филмите му са смешни, витални и дори жизнерадостни по един своеобразен начин, който не скрива жилото, но и не убива. А и българинът, щадейки собственото си его, успя да прехвърли голяма част от вересиите на глупашката неадекватност върху поведението на управниците си, като намери явна прилика между типажите на глупаците и ... Тодор Живков.
Същевременно Доньо Донев не е чужд и на сатирата в нейния социален аспект. "Де факто" например показа принципа на колективизма като тотална липса на отговорност, доказана по "аргументиран" начин. Срутването на един жилищен блок при гръмовитото засвирване на оркестъра е метафора за цялостна социална разруха. Стегнатото стакато, в което всички участници доказват своята невинност, довежда до намирането на абсурдния виновник за случилото се - тъпана. Гръмкото "Ура" обаче срутва и следващия блок. Филмът е остра сатира с изявен социален подтекст, без обаче да загърбва спонтанното общуване с публиката чрез смеха. Този смях вече е по-горчив, отколкото подсмихващия се поглед към националния характер. Подобен подход Доньо Донев развива и във "Вълча сюита", където обект на сатиричния му прицел е буквалната бюрокрация, която води до непредвидими социални и екологични последици. Резултатът е, че стрижем вълците, а овцете, подивели, вият.
Творческият натюрел на Доньо Донев е едновременно многолик, но и някак постоянен в годините. Дори и когато се обръща към чужд материал, той намира начин да го "обългари" и пригоди към нашенското светоусещане. "Върни се пак в Соренто" е вдъхновен от антивоенното настроение на "Коса" на Милош Форман, но и в него се усеща доньодоневският почерк. А момъкът Ромео и момата Жулиета панически не искат да се оженят в "Нарекохме ги Монтеки и Капулети", който остана и единственият рисуван пълнометражен филм в българското анимационно кино.
Филмите на Доньо Донев оставят ярка следа в анимацията ни с цялата си щуротия и хумор. Неговите герои винаги чевръсто кръстосват екрана в преследване на абсурдните си хрумвания. Шумната и весела олелия, в която се прескачат мъже и жени, чиновници и овчари, деца, кучета и котки, таралежи и змии, бояджии и проектанти... са запазена марка на режисьора. Неравноделният такт, тук там писналата гайда или бумтенето на тъпана допълват картината и я наместват тъкмо в средата на Балканския полуостров. Ние я разпознаваме и усещаме, че е истинна, наша.
Творчеството на Доньо Донев не се изчерпва с изброените няколко филма. Те са само избрани бисерчета от неговите над 120 филма. А и самият Доньо не се асоциира само с киното си. Много десетилетия вече неговите карикатури бодат в най-неудобните места управници и управлявани, "водачи" и "стадо". Учениците на художника отдавна са завоювали своя международен престиж и това е неговата тайна гордост. А той остава все така сладкодумен разказвач на невероятни истории. И продължава да бъде душата на компанията.
Бъди жив и здрав, Доньо! Нека продължават да ни радват твоите прекрасни филми и рисунки!

Надежда Маринчевска