Желатин в София


Четири живописни моторетки, паркирани в безистена на АТА център за съвременно изкуство, бяха първото, което видях от "Желатин". Очевидно древни, облепени с пъстроцветни боклучета, с части, оформени като пейзажи и животински муцунки, с трогателни детайли като например пепелник, прикрепен отпред на мотора, превозните средства, развиващи максимум 60 км в час, бяха изминали 700 километра, за да докарат художниците Али, Волфганг, Тобиас и Флориан от Виена до София. Те пристигнаха по покана на Визуалния семинар да изнесат лекция, придружена от тайнствена и за самите организатори акция.
Така че на 25 юни, след като се насладих на превоза, отидох в градинката на пл. "Йоан Павел II", за да видя с останалата публика следното: авторите пристигнаха, облечени главно с предпазни каски на главите, с маски от плюшени играчки или ресни за почистване на под пред устите, някои от тях с къси шарени потници, но всички с разнообразно украсени полови органи - единият бе привързал там и чифт стари обувки; седнали на плочите, те чевръсто боядисаха краката и телата си в червено, синьо, зелено, а единият - в нежни нюанси на розово; пуснаха бодра песен на Бийтълс и започнаха да заемат сложни пози, изправени на главите си и на върха на пръстите на ръцете и краката си, задържайки се така по една-две минути; след края на пърформанса направиха обща снимка с публиката, необходима им за бъдещи произведения.
После, в АТА център обявиха, че в София е започнала тяхната "dancing career", като хореографията на показаното е на тяхна приятелка. Началото на лекцията бе представяне на пътя им от Австрия през Унгария, Сърбия, Румъния до България с фотоси и карти, които чертаеха по стените на галерията. Разбираемо е, че това пътуване имаше малко общо с географията или туризма - гледките на кални обиколни пътища, странни "наколни" селища, премазани на асфалта животни, съборени паметници и т.н. очертаха едно особено забавно и противно приключение. После се прехвърлиха върху предишни свои проекти: "небостъргач" от изхвърлени мебели в Ню Йорк; апартаменти в берлински блок, превърнати в нещо като влакче на ужасите - зрителят, привързан на стол, е прекарван през помещения с всякакви изненади, за да бъде захвърлен в баня, където вижда, как един участник пие течност от пениса на друг, трети похапва от съдържанието на тоалетната, четвърти онанира и прочие (това ми припомни за виенските акционисти от 70-те, а и по принцип за склонността на австрийското изкуство да предизвиква границите на нормалното и естетичното, независимо с какви изразни средства); блатото - съвсем истинско, с жаби - в което превръщат Австрийския павилион на Венецианското биенале през 2001; балкончето, което правят на 91-ия етаж на Световния търговски център в Ню Йорк през 2000 г. - махайки отвътре стъклото, те избутват дървена конструкция с противотежест, на която може да стъпи само един човек...
"Наистина ли го направихте?" - бе въпросът от залата, който препрати към една от същностните черти на групата: трудно е да се каже кое при тях е истина и кое е мистификация. Те непрекъснато си разменят имената, понякога се представят и с женски имена; произведенията им се дообогатяват, предавани като легенди от уста на уста. Началото на групата също тъне в тайнственост - според тях всичко започва със срещата на двама от участниците на детски лагер през 70-те, но е малко вероятно на тази възраст да са имали осъзнати артистични пориви. Като се има предвид, че първите им проекти са от началото на 90-те, може би оттогава датира и групата.
"Не сте ли имали неприятности с полицията" - бе другият логичен въпрос след всичко, което видяхме. "Не", отговориха, "ние сме много бързи, както бяхме и тук". Понякога случайността, а в отделни случаи самата им екстравагантност ги е спасявала. Например една смачкана метална бяла кофа, намерена край пътя и прибрана в ремаркето, ги е отървавала два пъти. В единия случай сръбски полицай я повдигнал гнусливо с два пръста, огледал я, пуснал я обратно и въздъхнал: "Минавай!.."

Диана Попова