Личните истории?
Две събития от изминалата седмица натрапчиво се преплитат в собственото ми съзнание, макар да нямат нищо общо помежду си: изложбата на пражкия фотограф Рудолф Юнг, която имах удоволствието да открия, и петгодишнината на телевизионното предаване "Умно село". Реших с писани думи да потърся неясната им пресечна точка ако не за друго, то поне да се избавя от доминантите в общественото съзнание през същата седмица: футболната и генералската драма, като общото между тях поне е ясно - провалените опити да се създаде митология от нищетата на съществуването.
...Фотографиите на Рудолф Юнг, без да си го поставят като специална задача, показват как Прага след падането на Берлинската стена се превърна в митологично място за Европа, подобно, да речем, на Париж между двете световни войни. Не заради сградите, мостовете или бирата, а заради ексцентризма на личните истории, заради способността им да разиграят голямата история като персонален театър, да я пуснат да "тече" през биографиите докато ги романизира. Така те стават подходящи за четене. И за разглеждане. Превръщат се в експонати от живия музей на града. Юнг е направил портрети на някои от тях, сред които може би най-скандалната фигура на пражката бохема - Ян Саудек. Другата част от фотографиите му са на голи тела, или по-точно на парчета от голи тела, снимани като естетизирани ремарки в белите полета на личните истории. Не е необходимо непременно да хвърлиш тялото под куршумите на голямата история, за да създадеш мит, достатъчен е чуждият поглед. Съвременната митология на Прага, подсказва Юнг, се е случила в отношенията между обитателите й. Тя е биографичен продукт.
Мислех си за София... Като че ли биографичното производство е спряло. Поне на лични истории, които могат да бъдат четени от друг, които имат смисъл не само за притежателите им. Дори през комунизма, зад гърба на идеологизираната публичност, като че ли се "пишеха" повече.
Ето тук някъде му е мястото на "Умно село". През последните пет години то се опитва да даде значимост, да романизира личните истории на лицата в българската култура, да извлече от тях спектакъл, да ги вдигне върху "въздушната възглавница" на мита. Трудна работа. Затова предаването по някой път изглежда преиграно. Но иначе...
Иначе остава провалената колективна идентификация с футболистите и генералите. Като провалът започва още със самата идентификация.

Георги Лозанов