В елегантна бохемска атмосфера
След "Прилепът", още едно заглавие от представителната репертоарна класика - "Граф фон Люксембург" на Лехар, успешно допълни премиерния афиш на Националния музикален театър за изтичащия сезон. Постановката на режисьора Павел Герджиков и неговия млад екип: диригента Огнян Митонов, сценографа Чавдар Чомаков, хореографа Антоанета Алексиева и хормайстора Людмил Горчев, подкупва с постигнатата бохемска атмосфера, по френски елегантна и разточителна на салонни любовни интриги, танцови фойерверки и карнавална буфонада. Паралелно с фриволното си, типично-жанрово внушение, спектакълът разкрива и по-дълбоко кодирания смисъл на днешното режисьорско послание за вечния нравствен конфликт между продажността и любовта, изведен от партитурата с интригуваща логика. Интелигентното постановъчно решение не просто подплатява либретото на Алфред Мария Вилнер и Роберт Боданцки с традиционното за нововиенската оперета противопоставяне между властта на парите и стихията на чувствата, между "лесната" и "изстраданата" любов, а психологически мотивира поведението на централните лирични герои. И в този смисъл разиграната на представлението в театър "Шатле", колажна сцена от "Веселата вдовица" всъщност е сценична метафора на случващото се в реалния живот на оперетната примадона Анжел Дедие и заложилият титлата си Рене фон Люксембург. Не дивертисментни както е прието, а вписващи се в режисьорската концепция на постановката са и ефектните ансамблови танци на Антоанета Алексиева. Разумно съобразени с изпълнителските възможности на състава и солистичните качества на балета, славянското "коло" (II к.) и особено поставеният като испанско "фламенко" вставен номер от Лехаровата "Джудита" (III к.) очевидно носят характерния отпечатък от запазената жанрова марка на Емилия Кирова (хореограф на предишната постановка от 1990). Докато сюжетната танцова интермедия в началото на IV картина, е по-скоро шаржово намигване към хореографията на знаменитото келнерско суетене от мюзикъла "Хелоу, Доли!" Със същия отправен към съвремието ни знак е и последвалата песен на графиня Клементина (разкрит купюр, с находчиво-авторизиран превод на режисьора). На водещите постановъчни намерения убедително резонира и амбициозният сценографски дебют на Чавдар Чомаков, заявил вкуса си към жанра най-вече с ретро-рекламния виц в интермедийната завеса, цветовите съчетания и стилизирани детайли в костюма, както и с икономичното, но функционално интериорно решение. Към диригента Огнян Митонов обаче, претенциите би трябвало да бъдат значително по-високи. Въпреки че, общо взето, се е справил с трудната оркестрова партитура на "Граф фон Люксембург", на звучността в оркестрината основно й липсва единна стилово-изразителна линия с плавни преходи и по-деликатно фразиране, особено в прочутите Лехарови бавни валсове "тристе", в които по думите на самия композитор "устните мълчат, цигулките шептят". Лехаровата мелодрама изисква по-широко дихание с вътрешно-експресивен заряд, като контрапункт на цветистите и често синкопирани славянски интонации. От премиерния солистичен състав на постановката не мога да не откроя въздействащото артистично присъствие и отлична вокална форма на Марияна Арсенова (Анжел Дедие), както и ярките каскадно-комедийни приспособления на Румен Григоров (княз Франческо). По всичко изглежда, че и режисьорското любопитство на Павел Герджиков към естетиката на жанра никак не е случайно, а се дължи на все по-налагащото се с годините лично творческо предразположение.

Румяна Каракостова