Далчев, самотата и светът
Несъмнено Атанас Далчев привлича и вълнува именно с днешна дата: тъкмо неговите стихове се срещат най-често в скритите и откритите цитати през последните две десетилетия; можем спокойно да открием следите от неговата поетика и проблематика по веригата Александър Геров - Борис Христов - Георги Рупчев и още ред по-млади поети; стихотворения като "Скръб по Далчев/Хьолдерлин" на Миглена Николчина говорят за изключителния респект, който изпитват към него именно поетите, които рязко промениха езика и тематиката на българската поезия, както и нейното отношение към традицията; току-що проведената национална конференция, посветена на стогодишнината от неговото рождение, събра водещите български критици и бе една от смислените - като някои го определиха като най-големия български поет на ХХ век. Неизбежно стигаме до въпроса: защо тъкмо Далчев? Защо не някой от далеч по-атрактивните негови съвременници - като Фурнаджиев например? Защо този тъй дълго незабелязван и пренебрегван поет не е потънал в забравата или не е останал вкаменен на пиедестала си, как неговото незабележимо и сякаш старомодно присъствие в литературата ни отказва да изгуби своята актуалност, защо българските поети привиждат в негово лице достоен за уважение пример - във време, толкова различно от неговото?
Отговорът на тези въпроси може да бъде търсен най-малко в две посоки. Първото и по-елементарно обяснение е, че въпреки практическата липса на запомняща се биография Далчев е дал един от най-убедителните примери за безкомпромисно морално поведение - и то в годините, в които изобщо са липсвали такива примери: чрез двете десетилетия на неговото мълчание след 9-ти септември. Това е мълчание, което говори - и моралната тежест на това говорене е много по-голяма от всички реални говорения на епохата (включително от страна на съпоставими по своите поетически качества творци). Далчев е отказал да се приспособява, да се нагажда към диктата на идеологическото, проституирайки с поезията си - едно изкушение, което не е отминало нито Фурнаджиев, нито Багряна, нито който и да било друг от неговите съвременници. Той просто е издържал - в една неудържима обстановка, рискувайки да бъде низвергнат и забравен завинаги - и именно смелостта да поеме този риск крепи днешната памет и днешния респект.
Само това обяснение обаче е недостатъчно. То може донякъде да аргументира уважението към Далчев, но няма как да обясни актуалността на неговата поезия. Тя съвсем очевидно е мислена не като минало, а като настояще - като парадигма, която обхваща универсални прозрения и интуиции, валидни и в днешния ден. При това едва ли основанията за това възприемане се градят върху нейните формални достойнства, въпреки че в някакъв смисъл на думата играта с езика, парадоксалните преобръщания на ключови смислови ядра, скритите цитати, демитологизацията на устойчиви поетични митове и скритите интертекстови полемики в неговите стихове спокойно биха могли да го определят като праотец на постмодернизма в българската поезия. Този аспект е твърде рядко отбелязван, защото битува като страничен и вторичен спрямо тяхното основно послание; достатъчен е само един пример, за да се убедим в това. Финалът на "Камък" например - "вечно и свето е само мъртвото/ живото живее в грях", води очевидна полемика с ключовата в ценностно отношение стихосбирка от 20-те: "Вечната и святата" на Багряна - а и изобщо с витализма в българската поезия. Същевременно би било просто глупаво да съотнесем "Камък" само към нейния полемичен аспект - той е просто вторичен (което не означава случаен). По същия начин "Дъжд" на Далчев преобръща в гротескно-сюрреален план "Дъжд" на Фурнаджиев; неговата "Нощ" води метафоричен спор с "Нощ" на Яворов; "Любов" спори с цялостния контекст на темата за любовта в дотогавашната ни литература - но техните послания са далеч отвъд хоризонта на полемичното.
Често се смята, че основна заслуга на Далчев е отхвърлянето на символистичната абстракция и връщането към конкретното. Това, разбира се, е факт, но той не предопределя неговата уникалност. Далчев е толкова категорично различен преди всичко поради гледната точка, от която обглежда и обговаря света. Той всъщност е първият, който провижда живота като път към смъртта, а човека - като изцяло преходно същество, впримчено в ежедневната монотонна повтаряемост, неспособно да намери автентичен път към ближните, лишено от патериците на вярата в отвъдното, от упованието в абсолютните стойности на душата и в изкуството като подстъп към вечността. Това е, разбира се, основният проблем на екзистенциализма, но е и нещо повече: основният и непрекъснато задълбочаващ се проблем на човека от ХХ век. Далчев поставя в центъра човешката идентичност и отношението между човека и околния свят в момент, в който започва тяхното максимално проблематизиране и в който непосредствено предстои центрирането им като ядро, което привлича към себе си цялата останала проблематика, всички смисли и преосмисляния.
Неговата позиция е изключително трудна за отстояване, тъй като лишава поезията от всички валидни дотогава илюзии и утехи - и в максимална степен разрушава представите за аза като център на поетичната вселена; и дори нещо повече, разколебава и обезсмисля всички негови идентификации в сферата на идеалното и сетивното, социалното и лично битие. Вероятно тъкмо поради това няма персоналност и няма азовост в ключовите стихотворения на Далчев. Азът е само етикет, който означава съществото човек в неговите екстремни екзистенциални ситуации - или в размисъла върху тях. Дори когато тръгва от някакъв непосредствен опит - както е например в "Човек бе сътворен от кал", стихът достига пределното обобщение, което неизбежно го откъсва от личностното. Посланието не е израз на личността и преживяното от нея, а екзистенциален опит, валиден за човека въобще.
Заслугите, които Далчев признава на иначе не особено уважавания от него Яворов, са свързани именно с поставянето на екзистенциалната проблематика в центъра на вниманието. Но има генерална разлика в начина, по който те се поставят: Далчев пита не за смисъла или безсмислието на вживелия се в определена роля - на любовника, на творческия гений или на революционера: той пита за смисъла или безсмислието на човешкото битие въобще. С други думи - цялата му поезия е метафизична и метафорична медитация над върховния въпрос на всички религии и философии, реализирана обаче със суровата воля на отшелник, който отказва да се задоволи със спекулациите на вярата, както и с какъвто и да било частен отговор.
Този максимализъм е драматичен - той не оставя място за утешения. Ако смъртта е единственото абсолютно сигурно предстоящо събитие в живота на човека; ако този живот е непрестанно вехнене и чезнене; ако само мъртвото е вечно и свето, а тленното - греховно и терзаещо се, то къде би могъл да намери човек опора за своята автентичност, как и на какво би могъл да се опре, за да осмисли себе си и да намери път към ближните? Това е въпросът, който Далчев поставя в цялата му тоталност и непримиримост. Невъзможността за универсален отговор превръща този въпрос в черна дупка, която изсмуква без остатък всички възможни идентификации на аза, анихилира самото му съществуване и го превръща в абсурден парадокс, чиято принадлежност към каквото и да било общо и взаимообусловено битие е предварително обречена. Именно тежестта на това съзнание превръща самотата в постоянен рефрен в неговите стихове - самотата като чезнене, като неприсъствие, като непринадлежност към този свят.
Усещането за тази самота е коренно различно от всичко познато дотогава в българската поезия. Това не е гордата и доброволно поета самота на извисения дух, както е при Славейков, нито самотата на изстрадващата краха на своите илюзии душа, както е при Яворов. Достатъчно е примерно да съпоставим неговата "Нощ" с "Повест" на Далчев, за да видим разликите. "Нощ" е конвулсия на съвестта, терзана от непостигнатото - но тази конвулсия не поставя под въпрос върховността на непостигнатите идеали, тяхната валидност като надвластни спрямо личното битие. "Повест" е анихилация на човешкото; е неприсъствие, невалидност на самото битие; е невъзможност за излаз от изначално предопределената капсулираност на аза; е не нищетата, а направо нищотата на човешкия живот. Повестта е повест за несъстоялия се, за лишения не само от способност да се самоопредели и да комуникира, но и изобщо от индивидуалност и език - мъртвите вещи са иззели функциите на негови говорители, посланието е концентрирано не върху неговата уязвимост или недостатъчност, а направо върху неговата липса.
Всъщност "Повест", "Стаята" и "Дяволско" концептуализират самотата и неприспособимостта в поезията на Далчев - като функция на тленността и страха пред смъртта. Те очертават бермудския триъгълник в неговата поезия, в който изчезва всичко и остава само нищото. "Стаята" е "повест", в която човешкото е само загатнато, в която стопанинът може само да бъде предполаган и в която предметите са оставени сами да изговорят изтляването и обезсмислящата липса на човека. "Дяволско" е точно противоположната гледна точка - то е ексцесът на тази обезсмисленост, крайната възможна точка на нейното обговаряне. Докато в "Повест" самотата се концентрира в думите:
"И сякаш аз не съм живеел никога / и зла измислица е мойто съществуване!",
то в "Дяволско" тя е ексцесивно преживяна като отказ от съществуване; като контраверсия на шумния витален свят навън, като позиция на преминалия вече на отвъдния бряг:
"...аз имам всичко: моя е смъртта!"
Съзнанието, че смъртта е всичко или по-точно всичкото, с което човек реално разполага, е вероятно най-крайната точка, до която е достигала българската поезия. Само по себе си това съзнание проблематизира живота до степен, при която въпросът на Камю за самоубийството като основен въпрос за битието, става наистина адекватен. Но самотата не е само и единствено ефект от сянката на смъртта, надвесена над цялото битие - тя има и други измерения. Едно от тях в стиховете на Далчев е монотонността, превръщането на живота в безкрайна поредица от едносъщни, повтарящи се събития. Човешкият път е представен метафорично в "Коли" - той е "безнадежден", води "незнайно къде" и "едносъщните дни" се въртят като колелата на старите каруци. Има и едно трето измерение - и това е предопределената невъзможност да слееш минало и настояще, да бъдеш "едновременно навсякъде, където/ могъщо и безкрайно бий животът". С други думи, присъдата над човешкото битие е изречена от времето, от неговата линейност и необратимост, която ни затваря в себе си и превръща прежното в бледнеещ спомен. Така според Далчев:
"Ний непрестанно мрем и бавно чезнем / веднъж на туй место, подир на друго, / докле изчезнем най-подир съвсем."
Само по себе си времето е основен метафизичен герой в неговата поезия, същностен атрибут на обречеността и самотата. В стиховете на Далчев то е обричащо и коварно изплъзващо се, заобикалящо човека, съсредоточен върху метафизичните проблеми на битието, искащ до го познае в самите негови основи и основания - сякаш самото това желание е в някаква степен греховно и подлежащо на наказание. Човек пропуска живота, опитвайки се да го разбере и осмисли, да достигне неговите трансцендентални дълбочини - това е изводът, до който Далчев стига в "Книгите", в "Нищий духом" и особено в "Молитва":
"Аз не помня, аз не съм видял, / минаха ли моите години? / Ти не ме оставяй да загина, / господи, преди да съм живял!"
Съзнанието за трагична пропуснатост, въплътено в тези стихове, е непоносимо. То трябва да намери своята противотежест, в противен случай би се трансформирало в еднозначен нихилизъм или фатализъм - и с това би отрекло и самата поезия като език на неизразимото и като средство да бъде надмогната човешката ограниченост. Но тези, които са стигнали в своите отрицания чак до ръба, от който могат да надникнат в екзистенциалната бездна, практически няма как да се отрекат от това пътуване. Волята да бъде блокирана нейната мощ няма как да се изрази в зачеркване и игнориране, а самото й надмогване е по-скоро реставрация на гордостта да бъдеш човек, отколкото загърбване на смъртта и самотата като екзистенциални реалности. Техните рецепти няма как да избягнат факта, че са стигнали твърде далеч в осмислянето на човешкото, и няма как да не бъдат частични, да не започват с думите "и въпреки всичко". Известна е рецептата на Камю, който вижда в мъжеството на Сизиф да осъзнае, но и да приеме съдбата си, единствено съхранимото достойнство и единственият възможен процеп към човешкото щастие.
Това прави и Далчев, като одисеята на неговото завръщане от всевластието на самотата и смъртта към човешкото е съпроводена с не по-малко плодоносни поетически перипетии; нещо повече, тъкмо това завръщане го оформя, прави го голям поет. Това е друга и голяма тема: тук имам възможността да посоча само откъслечно някои нейни характеристики. Контрапункт при Далчев е връщането при корените на живота, към неговата непокварена и изначална неведомост. Нейните територии са детството и битието на нищите духом - тези, за които животът е самодостатъчен, които съхраняват своята цялост в простото и естественото, закрепени върху несигурната плоскост на взаимността и обичта. Трябва да се има предвид, че това са само посочените, но не обживяни от него територии - той се намира на отсрещния бряг и за него са валидни думите от Еклезиаст: "Който трупа знание, трупа тъга". Неговата молитва: "Научи ме, господи велик/ да живея като всички хора" изразява болка и копнеж, но не и надежда. Конфликтът между външния неведом живот и затворения в непрозирната си монада самотник продължава дълго, но остойностяването на битието извън пределите на обричащата го смърт - тоест остойностяването на "външното" битие, рефлектира и в най-устойчивите му метафори: прозореца и огледалото. В "Огледало" огледалото вече не е атрибут на празнотата, не е пазител на тайни и гробница за отминали животи - както е в "Стаята" и "Повест"; тук то е инструмент на пресътворението, творящ един "нов и дивен свят". В "Пладня" прозорецът не е преграда, процеп или око на затвореника в себе си, както е навсякъде другаде, а рефлектор на еротиката и радостта от живота, който пълни стаята на поета с мълнии. И в двата случая обаче посланието идва отвън, то не произлиза от поетическото аз, а единствено го провокира да отстоява красотата на тленния свят от позицията "и въпреки всичко".
По-различно е с детството - по-скоро то е единствената територия, на която досегът с вселената е автентичен, а следователно автентично е и самото битие. Детството не живее под бремето на времето, няма линейно съществуване; в него чудото е възможно - едно от най-ранните метафорични превъплъщения на прозореца в стиховете на Далчев маркира това чудо, контрастиращо с паралелните му и по-сетнешни превъплъщения - в "Прозорец", където зимното стъкло се превръща във вълшебна територия на търсенето, но намирането на "вълшебната птица" по парадоксален начин унищожава вълшебството на сребърната гора и възвръща статуса на реалността. Детството е и шансът на ангелическия сняг, слитащ над очернения град: неговият благослов е достъпен единствено "в градините, където са играели деца". Вярата, че детето е медиатор на изначалната непоквареност и цялостност на света, е изразена в "Синеокото момче", способно да чуе как расте тревата и да говори "с бога и света". Това стихотворение е уникално в цялостния контекст на Далчевата поезия и представлява силен контрапункт на чувството за самота и бавно изчезване; то е стихотворение-коан, което без всякаква аргументация проявява видимости отвъд изначалната обреченост - и извежда Далчевото "и все пак" до почти надвластна позиция. Но и това отстояване е оставено отворено - като алтернативно обговаряне на дилемата тленност - вечност: конфликтът между тях не е решен - защото и не може да бъде решен.
Приемането на света и примиряването с неговите екзистенциални дадености се оказва дълъг и сложен процес. Връщане от познанието за трансценденталната непроходимост на битието е невъзможно: утехите на неукия, веднъж надмогнати, са невъзвратими. Вярата като опора на човека срещу смъртта изглежда също се е оказала недостатъчна: Далчев е вярващ, който не приема отвъдното като утеха или компенсация за реалното битие. Поради което Далчев, подобно на Сизиф, просто приема съдбата си и с това приема света такъв, какъвто е: тленен, ограничен и греховен. Приема и своята самота в него - самотата на знаещия, самотата на този, за който съществуващото ще бъде завинаги недостатъчно, който винаги ще се вдълбава отвъд неговите дадености и ще търси техните смисли и основания - знаейки много добре, че в ръцете му ще останат само фрагменти от цялото, наречено живот.
Има две стихотворения, които много ясно посочват това ново, едновременно горчиво и трансформиращо самото себе си съзнание. "Ти познаваш този миг" е директният антипод на "Повест" - тук нямаме вече изначална самота, а съзнателно поето усамотение, което се идентифицира не с болка, а с удовлетворение и наслада. И тук "часовете капят върху пода", но тази метафора няма нищо общо с безпощадното люлеене на слънцето от метал, отмерващо безследното почезване на живота. Беглият сигнал от външния свят не поражда ексцес, както в "Дяволско", а раздвижва "това, което във сърцето/ си събирал мълком толкоз дни". Миналото вече не е избледняване и пустота, а избуяващ посев, чрез който думите растат:
"Ти познаваш този миг единствен / и под лампата във своя кът / жънеш тежки посеви от мисли / и следиш как думите растат."
Това е всъщност просветлението на Далчев, това е и неговият отговор на обричащата мощ на смъртта, на чезненето в екзистенциалната бездна. В "Ангелът на Шартър" той вече е направил своя окончателен избор - избрал е благослова пред меча и гибелта. В този благослов няма йерархии, няма висше и нисше, няма тленно и трансцендентално - той благославя живота такъв, какъвто е. Неговият ангел благославя:
"еднакво всички: и човека / ведно със слабите треви".
Съзнанието за този благослов, съзнанието за святата цялост на света е прозрението на Далчев. След този благослов светът е преобразен - той блести и цъфти като старинна стъклопис. И тъкмо този благослов е трудната, мъчително постигната нирвана на поета Атанас Далчев.

Едвин Сугарев


Едвин Сугарев (1953, София) през 1985 защитава докторат на тема "Българската литература след Първата световна война и немският експресионизъм". Редактор на самиздатския алманах "Мост" (1989). От 1991 досега (със седемгодишно прекъсване, 1996-2003) е главен редактор на "Литературен вестник". Депутат в VII ВНС и ХХХVI ОНС. Посланик на Р България в Монголия и Индия (1997-2002). Автор на изследването "Българският експресионизъм" (1988) и на книгите: "Обратното дърво", "Калейдоскоп", "Водни кръгове", "Слизайки", "Рокада", "Търговията със смъртта", "Скрити сетива", "Банковият банкрут на България", "Кратко", "Хайку от Камен Бряг", "Джаз", "Хошаб", "Житие на съня", "Гоби", "Стихове на откачалката", "Вълча памет", "Чиреп. Метеорологични предродилни стихотворения", "Лингва Лингам", "Диагнозата Филчев. Хроника на една гражданска битка", "Сюр", "Гибелни думи. Избрани стихове под редакцията на Борис Христов", "Лоши сънища".
100 години