Колаж
Движението по нашите улици е своеобразно. Такова е поведението и на шофьори и пешеходци. Пресичащият гледа не светлината на светофара (която често не се и вижда от прах), а дали се задават автомобили. "Водачите" на свой ред също се озъртат, дори да са в правото си. Понеже правото е относително и като нищо могат да смачкат някого. Всеки сигнал се дели на фази - ранна, средна и късна. Освен на зелено, се преминава на жълто и дори на "ранно" червено. Така ранната фаза на пешеходното зелено не е безопасна, понеже автомобилите още профучават; нито за автомобилите зеленият сигнал значи безусловно "карай", понеже пешеходците допрекосяват. Най-сигурно и за едните, и за другите се явява късното зелено. Но и това е относително поради субективния характер на преценката. Абсолютно е само озъртането. Застанете на Лъвов мост и ще видите типична картинка: пешеходците се доизвървяват на червено; на свой ред автокерванът си върви и при червения сигнал.
Контрастът с Германия (западната) е рязък. Пешеходецът там си стои "побит" на светофара и чака да светне зелено, без даже да се огледа. Ако някой премине на червено, околните го гледат осъдително. Така се губи време, но се печели сигурност. В странния калифорнийски град Бъркли пък пешеходецът може безнаказано да нарушава всякакви правила - тук той е царят. Другаде (например в Будапеща) шофьорите гледат само своето право и не дай боже да преминеш на червено - може да те няма. Там властва автомобилът. Впрочем, и у нас някои (я) карат без оглеждане - безогледно. Най-вече онези с луксозните лимузини и джипове, с многото пари и бодигардове. Прегазват човека като пиле. Нали знаят, че сериозни наказания за тях няма. Ще излязат под гаранция, по-малка от една автомобилна гума. Какво му плащаш.
Погледнато по-обобщено, по уличното движение може да се съди за отношението към правилата. Животът у нас протича не с разчитане на общите положения, а с "озъртане". Правилото, иначе добре известно, е само ориентировъчно, така да се каже - факултативно. Това привнася елемент на непредвидимост и повишен риск. Рисковото общество (Улрих Бек да ме прощава) е у нас - виж, тук сме постмодерни. Както е до болка (по-точно "до смърт") известно, улиците и шосетата на България са арена на безброй инциденти, в които падат повече жертви от тези на американската армия.

Правя си сбирка от реклами. Ето някои образци.
Навирили рибарски пръти, мъже ловят риба. Бира "Каменица". Реклама за мачо-култури. А ето пример за сгрешена реклама: човек, скачащ от скала в пропаст. Надписът гласи: "Моят първи поглед от високо. Силата на първите неща". Рекламира Първа инвестиционна банка. Послание - върви си троши главата! Сам си измислям антиреклама. "Абсорбирай удара!" - боксьор поема кроше с усмихната физиономия.
А как ви се струва езикова школа "Вавилония" (има я). Сигурно добре ги омешват езиците! Впрочем, освен за езикови училища, се срещат реклами и за езикови забавачници и дори детски ясли! Хич не се шегувам. Чужд език от люлка.
А ето и добра реклама: ОранЖажда! Или следното: True quality sells itself (Истинското качество се продава само). Без да е необходима реклама..., твърди рекламата. Прави впечатление - не на нас - широкото рекламиране на цигари и спиртни напитки. "The more you know" ("Колкото по-мъдър ставаш"), както гласи рекламата на "Филип Морис" с Ричард Гиър. А бе, че не поумняваме, е ясно, ама и другата крайност, дето не ти оставят удоволствието да се тровиш, не е за разбиране.
Реклама на OMV-бензина. Българи, юнаци! На картината - черно-бяла снимка на манифестация с развяващо се българско знаме. Отдолу послание - за по-висок стандарт! Така де - да си подобрим стандарта... като зареждаме от OMV-бензиностанциите. Макар че редът е тъкмо обратен - първо да си подобрим стандарта, за да има какво да караме, преди да речем да зареждаме.
Рекламните билбордове с ухилени лица и съвършени тела, дрехи и пози, рекламиращи нещо си, но най-вече цялостен и скъп стил на живот. Обикновено не им обръщам внимание, но понякога се заглеждам в тях и си мисля - не за техния идеален свят, а за контраста с околното ежедневие. Подканите, които така натрапливо-ненатрапливо ни отправят от своя паралелен свят - нова кола, прекрасен дом, инвестиции, застраховки и пр. - са напълно непостижими за повечето българи, чийто главен "бизнес" е оцеляването.
Впрочем, рекламиращите взеха да се усещат. София по едно време изобилстваше от реклами на леки коли и делови юпита, отправящи подкани за спестяване и дори инвестиране. И сега ги има, но по-малко. За сметка на това се увеличиха рекламите на храни - освен "стандартните" американски макдоналдс и кентъки фрай, непристойни кремвирши с майонеза или къри, торти и пр.

Пристигам в София рано сутрин с автобус откъм гарата. Жалко впечатление в предутринната зимна дрезгавина. Сиво, унило, порутено, занемарено. Навлизаме в града. Жалко и пак жалко. Олющени и ронещи се "на юфки" фасади - навсякъде. Само рекламните билбордове са цветни петна в пейзажа. Но, чудно нещо, още на другия ден очите привикват. Привикват да гледат където трябва и да не виждат каквото не трябва. Да не виждат олющените фасади, боклуците, белезите на запуснатост. Да се спират по рекламите, бензиностанциите Шел и OMV, Макдоналдс, новите лъскави или реновирани сгради. Рефлексите се възвръщат. "Потапянето" е протекло успешно.
Впрочем, що да си кривим душата - София става все по-хубава. Особено като я гледаш от избрани места и в подходящ сезон. Придобива облика на южняшки град - масички навън с помайващи се хора и пр., и пр., и още прочие.

Ще ми се да заснема някои картини из София (зная за подобен проект). Например (доскоро) единият лъв на Лъвов мост беше с отрязана (сигурно за метал) опашка, т.е. отзад направо си зееше. Мощен национален символ от рода "на гол тумбак..." (меко казано).
Фасадата на огромен сив панелен блок на булеварда, на който лежи Централната гара, се краси от боядисан в бяло правоъгълник, обхващащ точно един апартамент. Човекът си боядисал своето. Бял на сив правоъгълник - абстракционизъм, Малевич.
Нова суперсграда от алуминий и стъкло (до градинката при Централната баня) опира единия си калкан в порутена изоставена къща. Контрастът, може да се каже, е оптимистичен.
Картинка: каросерия на "Москвич", качен на платформа на каруца, теглена от кон, подкарван по централна Софийска улица от вървящи отстрани цигани - явно към "вторични суровини" за скрап. Каруцата не се вижда, а само водения на "конска тяга" Москвич.

Общо убеждение е, че политиката у нас е недостойна дейност, вършена от недостойни хора за свое облагодетелстване. И че каквото и да говорят политиците, все ни лъжат. Всъщност те и не говорят на нас, а на себе си, на чужбина, или кой знае на кого. В Латинска Америка си имат лаф за политици, на каквито и те са се напатили - ако не се е чуло нещо за някого, може и да е свестен.

Имам усещането, погрешно може би, че след комунизма столицата бе щурмувана от провинцията, придошла да учи или да работи тук. Впечатлението идва от често срещания диалектен говор (различен от софийския), от начина на обличане - някак по-предизвикателен у провинциалистите (за разлика от небрежността на софиянци). Ако тези наблюдения са верни, тук трябва да сработва някаква социологическа "закономерност" на разместените фази. Следващите поколения реализират онова, към което са се стремели поколенията на родителите, и осъществяват техните амбиции (да си спомним закрепостяващото жителство). Осъществяването на амбициите става - и тук е иронията - във време, когато нагласите вече не са актуални. Своеобразен социологически "анахронизъм". Действие в съответствие с цели, които са били престижни, но вече не са, без аспириращите да си дават сметка. Несинхронност, разместване по "фаза", хистерезис (Бурдийо в La distinction).

Как само се фрагментира светът наоколо! По интереси, ориентации, възможности и начини на живот - паралелни и слабо застъпващи се жизнени светове. Колко общо имат помежду си и дали населяват един и същи свят, например, юпита в чужди компании, комптърни "техничари", бизнесмени от всякакъв калибър и рисковост, дребни биячи и наркодилъри, сутеньори и проститутки, ориентирани към чужбина учащи и кандидат-емигранти, държавни чиновници, хора в образование, наука и изкуство (сред които малко учени и творци), дребни магазинери и продавачи, работници, пенсионери, изпаднали "нови бедни" (бездомници и просяци).
България е само име на общо местопребиваване, което за много хора е временно и по липса на по-добро. Общ проект "България" няма - социалистическият умря, националният също, а гражданският не се състоя - отсъства дори минимална социална солидарност. Външнополитическите цели се оказват не това, което сме си представяли: в НАТО влизаме, когато и алиансът не знае какво да прави, май най-вече за да купуваме американско оръжие, а пък Европейският съюз още ни се чуди и мае, въпреки че отдавна сме свалили гарда (да не кажем друго).
Както пише емигриралата в САЩ Милена Фучеджиева (в "Белият негър"), нейната (на всекиго) история си е само нейна собствена и трудно се съчетава с някаква обща "българска", населена с брадати революционери - сенки от миналото.

Скритата и сигурно по-истинска картина на съвременна България е криминалната. Дебеловрати, овладели най-привлекателните кътчета на България (в частна собственост, под "аренда" или на грабителска дългосрочна "концесия"), наркотрафиканти и дилъри, оплели в мрежите си хиляди младежи и ученици. Корумпирани депутати и политици, продаващи каквото могат в своя обсег на влияние - обекти, разрешителни, концесии, протекция, назначения, информация и пр. Полиция, замесена в прикриване на престъпления (ако не в извършването им), държаща и дял от проституцията. Бездейна, или по-точно действаща, ама иначе, съдебна система. Роден "бизнес", който не само е заченат в грабежи, но си остава в сянка или полу-сянка, като излага на слънце само някои позамити свои части. Управляващи, богаташи и бандити в съучастничество, сили на реда, преливащи в сили на безредието, насред опростяло и смахнало се от беднотия население.

Ситуацията на несигурност прави хората и нещата специфично колебливи и променливи. Нищо не може да се утвърди и закрепи, а се извърта и преобръща. Не можем да фиксираме ляво и дясно (в политиката), горе и долу (в обществото), добро и лошо (в морала), да не говорим за законно и незаконно. Всеки се криви и кълчи както може, затънал до гуша в непоследователности. Няма твърди идентичности, социални и професионални, всеки е в "преход" нанякъде - учен става политик, политик завърта бизнес, бизнесмен заема служба и всичко се върти, смяна на професии и роли и мимикриране в поредната. Праволинеен живот без "дяволии" от някакъв род те обрича на пълен неуспех.

Бедните общества развиват способност за виждане на нещата откъм опъката (заднишка) страна - грубо материална, интересчийска, на "ниското", а не високото. Склонността към пародиране, окарикатуряване, редукционизъм (до грубо сетивното) тук се развива повече, отколкото в проспериращи общества, и някак "естествено" произтича от типа и качеството на живота.
Какво пък, този специфичен поглед към света - скептичен, снижаващ, принизяващ, преобръщащ, подигравателен, циничен - е наш принос във виждането на света, както той изглежда от снишена позиция. Не случайно най-песимистичните теории за не/развитието са създадени от латиноамерикански автори или поне вдъхновени от подобна действителност.
А иначе животът у нас тече твърде интензивно. Така е на всички "нива" - за изпаднали извън борда хора, за богаташи, имащи винаги сметки за разчистване, а поради високата рисковост и хазартност - и за всички останали. За разлика от бюргерско спокойните общества, където "нищо не се случва", у нас изобилства със случки и "сензации". Живеем сред усети, усещания, гъдели, удари и прочие сензитивности. Живеем вълнуващо...

Най-големите мистификации на "родното" не се ли дължат на отблъскването от емпиричното родно? На факта, че който обича страната си, се вижда принуден да отстъпва от нещата около себе си, главно неприветни, все по-"навътре" (или "нагоре") и така се получават над-емпиричните (мета-физични) категории, като "родно", "народен дух", "национални ценности" и подобни. Отблъсването от реалността води до сублимация. Накрая връзката между действително и въобразено изтънява и се къса; бленуваното родно не може да бъде разпознато в реалността.

Правя списък какво ми харесва у нас и какво не. И така: харесва ми природата - не ми харесва замърсяването на природата; харесва ми пивката вода, дори от чешмата - не ми харесва често да няма вода; харесва ми, че виното е добро и евтино и че храната има вкус - не ми харесват честите фалшификати; харесва ми готовността за общуване - не ми харесва губенето на твърде много време в празни приказки; харесва ми, че времето не се цени особено и няма луда надпревара за пари - не ми харесва, че времето не се цени особено и няма пари; харесва ми здравият скептицизъм на хората, идващ от техния жизнен опит - не ми харесва корумпираността на обществено-политическия живот, създаващ подобен опит; харесва ми човешкият елемент в живота - не ми харесва твърде оголената "човещина" и битовизиране; харесва ми, че правилата не се спазват сляпо - не ми харесва, че правилата не се спазват почти никак; харесва ми намирането на изход и от тежки положения - не ми харесва жалкото ниво, на което това става; харесва ми, че животът носи изненади и не е скучен - не ми харесва неуредеността на живота, неприятният характер на повечето изненади; харесва ми, че всеки знае доста и има мнение за много неща - не ми харесва налагането на псевдоавторитети; харесва ми да пиша на своя език и по местна проблематика - не ми харесва невъзможността да се преживява с писане и т. н.
Има, разбира се, неща, които стоят само откъм плюсовата страна (много слънце, приятели, добре изглеждащи хора, сладката заблуда, че разбираш какво става), и такива, които са си в чист минус (преуспяването с груби и мошенически средства и безнаказаността). Да се направи баланс между харесване и нехаресване, както се вижда, често на "едни и същи" неща, е невъзможно. Едно е сигурно - и в "глобализиращ" се свят животът се живее локално - там, където (мислиш че) ти е "мястото".

Румен Даскалов

Румен Даскалов (1958) е доцент по модерна балканска история в Централноевропейския университет в Будапеща. Завършил история в Софийския университет през 1984 г.; дисертация за Макс Вебер през 1988; хабилитация през 1995 г. (по проблеми на българската културна история). Преподавал в Софийския университет (специалност културология) 1988-1999; гост-професор в Калифорнийския университет Бъркли (2000 и 2003 г.). Автор на книгите "Да мислим Българското възраждане", "Между Изтока и Запада", "Въведение в социологията на Макс Вебер", "Наблюдения и размисли върху промените" и др.