Най-важно е историята
да ме сграбчи
- Как всъщност се стигна до тази "историческа" копродукция с Швейцария?
- Отдавна имам слабост към творчеството на Беса Мюфтиу (автор на сценария и изпълнителка на главната роля в "Звездичка") и много ми допадна идеята й за сценарий с автобиографични елементи. Когато текстът беше готов, съвсем естествено решихме да търсим финансово участие от швейцарска страна, тъй като най-добре беше да се снима там, на място, а не да се чудим как да "симулираме" Западна Европа в Албания. Оказа се, че субсидирането от швейцарска страна ще бъде много по-лесно, ако включим и техен режисьор. След като работи в нашата телевизия няколко години, Беса Мюфтиу замина за Женева и е там вече десет години. Именно тя горещо ми препоръча Мая Симон като изключително надежден човек. Всъщност и аз я познавах отпреди - първата ни среща бе в Москва, където и двамата, но по различно време, разбира се, сме били студенти във ВГИК. За радост, Мая Симон хареса сценария и впоследствие много помогна за осигуряването на средства от страна на швейцарската фирма EOS FILMS. Но борбата за пари съвсем не беше приключила в този момент, защото налице бе само половината от бюджета на филма - около 150 000 евро. В Албания правилникът на Националната телевизия е такъв, че първо трябва да получиш субсидия от филмовия център, а след това телевизията да се включи - ситуация, както разбрах, подобна на тази у вас. На три пъти кандидатствахме неуспешно в Албанския национален филмов център. В крайна сметка имахме късмет и на четвъртия път одобриха проекта ни. След това и телевизията помогна и така събрахме и останалата половина от бюджета. Истината е, че когато имаш добър проект и необходимите контакти, не е толкова непосилно да създадеш копродукция. Трудността е в това, че хората от Западна Европа не познават посткомунистическата балканска действителност и смятат сценариите с такава тематика за твърде фантасмагорични или абсурдни. "Звездичка" не естетизира проблемите, затова и се прие трудно от швейцарските продуценти. Но все пак го приеха.
- Как снимахте и монтирахте, при положение, че живеете в различни страни, а и сте снимали и в Албания, и в Швейцария?
- Поради други ангажименти не можех да отсъствам от Албания и всъщност снимахме поотделно - "швейцарските" епизоди снима Мая, а "албанските" - аз. При монтажа положението беше подобно - работихме, както се казва, "на четири ръце", като постоянно съгласувахме материала помежду си. Мисля, че в крайна сметка резултатът от този нестандартен начин на работа се оказа задоволителен и за двамата.
- Сюжетът е доста мелодраматичен. Чие беше решението за комичните телевизионни връзки между кадрите - нещо типично по-скоро за сапунените латиноамерикански сериали?
- Идеята беше моя. По този начин искахме да засилим хумористичната страна на историята. Постоянно изпитвах страх, че някой зрител ще вземе действието "насериозно". Въпреки че до голяма степен ситуацията, в която се намира героинята, може да се случи на всеки. Все пак "Звездичка" е една комедия, направена с цел да разсмива. Филмът определено няма "философски" намерения, не търси цялостно осмисляне на албанската емиграционна сага, а по-скоро принуждава зрителя да погледне с усмивка на един иначе сериозен житейски проблем, минал през акъла на всеки мой сънародник - "да бягам ли оттук, или не", "ще успея ли там, или ще се върна бързо-бързо" и т.н.
- Вие самият мислил сте за напускане на страната?
- Не, не съм мислил серизно да емигрирам. През 1991, когато отвориха границите, обиколих цяла Европа, но не намерих достатъчно силен мотив, за да се установя в чужбина.
- Ако получите покана от страна на голям холивудски продуцент, тя би ли се превърнала в такъв мотив?
- Не, благодаря. В Холивуд не бих отишъл. Аз съм албански кинематографист. Харесвам американските независими филми, но там не бих могъл да работя. Да не говорим, че изобщо няма да се оправя с ужасната техника и прекалената организираност на една американска суперпродукция.
- В "Звездичка" се забелязва доста свобода - в движенията на актьорите, в боравенето с камерата. Често ли импровизирате по време на снимки?
- Да. Дори според мен в "Звездичка" и двамата малко попрекалихме. Поне аз не мисля, че бих го направил отново. Трябва да ви кажа, че импровизацията може да бъде особено вредна при монтажа. Само си представете какво става, когато трябва да се монтират два последователни кадъра, които в различните дубли са заснети от пет или шест гледни точки и с коренно различно поведение на актьорите във всеки дубъл.
- Как се приема филмът от зрителите? Разбрах, че в Албания вече е минал по екраните.
- Доста радушно. В кината в Тирана дори имаше по-добра посещаемост от няколко касови американски заглавия. В Швейцария беше прожектиран в три женевски кина в продължение на четири седмици, което мисля, че е добър успех за един, макар и наполовина, албански филм. Не бива да се забравя, че дистрибутирането на наши заглавия извън страната е изключително трудно. Най-често единствено фестивалите остават мястото за прожекция на подобни филми. А пък и на вътрешна почва положението хич не цветущо - диктатурата на Warner Bros е тотална, реално имаме само три-четири истински киносалона. Останалите кина са морално остарели. Но през последните години, стъпка по стъпка, има някаква промяна. Правят се дни на европейското кино, прие се закон поне една седмица в месеца да се прожектират европейски и албански филми. Нека бъдем оптимисти.
- А какви са начините за филмопроизводство в Албания? Участват ли частни спонсори или всички се надяват на държавни пари?
- Положението е горе-долу като при вас. Разликата вероятно е само в количеството на заглавията за година - при нас то е между седем и десет. Иначе частни спонсори за кино няма - единствено държавата дава пари чрез Националния филмов център и Националната телевизия. Най-удобната форма, разбира се, остава международната копродукция. В момента в Албания се правят десет копродукции - всяка в различна фаза на производство. Най-успешните филми, създадени от албански режисьори през последните години, без изключение са произведени под тази форма - например "Лозунги" на Георги Джувани, "Тирана, година нула" на Фатмир Кочи и т.н.
- Как стои въпросът с частните телевизионни канали? Не са ли те задължени със закон да имат собствено производство?
- Не, няма такова нещо. Частните телевизии никнат като гъби. Днес само в Тирана са 35, а в цялата страна - около 70. Но те бълват само рекламни клипове. И дума не може да става за производство на игрален или документален филм - това е сложен и дълъг процес, а рекламният клип се прави най-много за един работен ден и собствениците на частни канали са напълно наясно с този факт.
- Все пак може ли да се говори за възход на албанското кино от гледна точка на качество на филмите? "Лозунги" и "Тирана, година нула", показани тук в последните 2-3 години, имаха голям успех сред киноманите. Особено "Тирана, година нула".
- Наистина ли? Много се радвам да чуя това. Фатмир Кочи е изключително талантлив. Показа го още навремето с игралния си дебют "Некрология" (1994). По принцип може да се каже, че в качествено отношение има напредък. Имаме ресурси - действителността ни е пълна с интересни теми и имаме талантливи творци. В следващите четири-пет години ще си проличи. Не се наемам да гадая дали ще се случи нещо по-съществено, но имаме необходимия потенциал. Факт е, че все повече албански филми, макар и копродукции, намират място на големите фестивали.
- Какво мислите за филмите, снимани на дигитално видео? След успеха на Ларс фон Триер и въобще на проектите "Догма/95" преди близо десет години, този начин на работа стана много моден...
- Наистина днес това е модерна тенденция. Факт е, че не са малко добрите заглавия, заснети дигитално. По-свободната камера определено има своя чар. Също така това е начин да се снима повече - от гледна точка на по-евтината продукция. Но от друга страна съм гледал и доста несполучливи опити. Новите технологии позволяват на всеки, който мисли, че е способен да снима, да хване камерата. И хоп - ето ти филм. Не знам. Мисля, че такава камера трябва да е иманентно свързана със самия филм, с неговите особености, с естетиката му. Трябва този начин на снимане да е обоснован, а не просто защото така е най-евтино... Един от последните филми на Вим Вендерс ("Хотел за милион долара") също е заснет с дигитална камера - много майсторски; в един момент забравих, че не е на кинолента.
- Вие например бихте ли заснели така следващия си игрален филм?
- Спрямо моите произведения нещата стоят по същия начин - ако реша, че това ще е по-добре за филма ми, снимам с дигитална камера, ако не - опитвам се да го направя на лента. И все пак дигиталното видео като че ли отива на по-младите.
- Има ли опити в албанското кино да се правят филми по "американски тертип"? Тук все още витаят подобни идеи в главите на някои хора...
- Не, не съм гледал нито един албански филм, правен по "американски". Хората гледат американски филми, но никой от нашите режисьори не се опитва да ги прави. Причината, според мен, е в специфичната култура на региона. Става въпрос за съвсем различна естетическа позиция. Американският начин на живот диктува и формата, и съдържанието, и динамиката в тяхното кино. Животът на Балканите има съвсем други параметри. Затова и подобни опити за внос на идеи винаги ще бъдат чужди и неразбрани, най-малкото по отношение на евентуалните зрители. Моето мнение е, че хората на Балканите обичат и ценят родното. Не знам как е в България, но в Албания всеки албански филм се гледа с голям интерес. Това важи дори и за по-слабите заглавия. Все пак толкова малко филми произвеждаме и зрителят трудно може да се пресити от родни заглавия (Смях).
- Според вас има ли рецепта за създаването на добър филм?
- Да! Авторът трябва да слуша душата си. В момента, в който не го стори, може вече да е сигурен, че филмът му ще е лош. Иначе мисля, че няма правила. Добър филм се ражда и за 50 000 евро, ако има екип, който е уверен и е готов да се жертва, който няма да цели голям бизнес, а ще се стреми да постигне естетическо удоволствие. Работил съм в много продукции, но винаги съм имал екипа, който внася положителна енергия.
- Освен като режисьор, се изявявате и като продуцент. В тези случаи какви са вашите критерии - задължително ли търсите проекти, които да си възвръщат вложените в тях средства?
- Никога комерсиалността не е била мой приоритет. Най-важното е историята да ме сграбчи и да открия в нея своя вътрешен свят. Това ме задвижва да направя своя филм на практика. Инстинктът ми не ме е лъгал. Засега поне имам положителни резултати.

Разговора води Олег Константинов


Юли Пепо е един от най-известните албански кинорежисьори и продуценти. Автор е на множество игрални, документални и тв-филми. Негов е и първият албански сериал. От края на 70-те работи в Албанската национална телевизия, а от три години е неин генерален директор. Юли Пепо бе официален гост на 9. Фестивал на европейските копродукции в София, където представи последния си филм "Звездичка" (сърежисьор Мая Симон) - първата копродукция между Албания и Швейцария. Той взе активно участие и в организираната от Националния филмов център конференция на тема "Участие на телевизиите във филмовото производство".
Разговор с
Юли Пепо