Българското кино оздравява
Ние, българите, по принцип сме скептици. Трудно може да ни накара нещо или някой да повярваме, че нещата могат да бъдат променени в положителна посока. За това не сме виновни - такива ни е направил животът.
Скептични сме и по отношение на новото българско кино. Не вярваме, че то може да достигне нивото на чуждите филми, които гледаме по кината, по фестивалите и по телевизията. Подобна настройка има право. През последните години българското телевизионно и широкоекранно кино разочарова много своите зрители. Нещо повече - напълно загуби доверието на аудиторията. Сега широката публика в България и пет пари не дава какво се случва с българското кино и какво ще се случи с него в бъдеще. Единственият вариант да се заговори за него е, когато някой програмен директор ни е натресъл да гледаме нова нашенска творба по телевизията и не сме имали по-добър избор на другите канали.
Прави са си хората, че не гледат новите ни филми! Прави са, защото няма какво да им гледат. Тези филми не изваждат техните проблеми, не осъществяват допирна точка с тях и комуникацията е изгубена напълно.
Не са прави обаче хората, че обръщат гръб на българското ново кино, че не се интересуват от него. Не са прави, защото това българско кино има нужда от тяхното мнение, от тяхната забележка, от тяхното подиграване и насмешка. Само така ще се възвърне отново комуникацията.
Добрата новина е, че ново българско кино има. То се завръща изключително бавно и постепенно - прилича на изнемощял човек, който се възстановява от тежко боледуване. Този "човек" има нужда от две патерици. Едната са пари, а другата - точната представа какво да прави с тези пари. Накратко - новото българско кино в момента търси себе си.
Във филмите, които излязоха през последните години, това ярко си личи. Всички те са много различни и се опитват да напипат вкуса на зрителите. Естествено, че не го постигат, но пътят от намерението до позитивния резултат изисква доста време и грешки. Ние би трябвало да покажем на тези филми, кое в тях ни харесва и кое не - така по-бързо ще бъде открита формулата на успеха. Колкото и субективно да е, тук ще направя опит да анализирам успешните и неуспешните страни на някои от новите български филми. Надявам се така да докажа, че няма напълно загубен или безсмислено създаден филм. И още - че всеки един от тях е нещо като стъпало за следващия.
Например, новата телевизионна творба на режисьора Дочо Боджаков "Следвай ме", където става дума за двама души, които се срещат случайно и се влюбват един в друг, изглежда много постна и евтина продукция. В нея има много нелепи моменти: прожектори, които влизат в кадър; гонитби с коли, които не са на достатъчно бърз каданс, че да изглеждат убедителни... Да не говорим, че са недостатъчни епизодите, които да ме накарат да вярвам, че тези двама души истински се обичат. Липсват обрати за тяхната любов - всъщност има един - финалът, когато Христо Шопов не може да намери апартамента на Биляна Петринска, защото се изгубва в еднаквите блокове на квартала. Въпреки това обаче най-ценното в "Следвай ме" е опитът да се разкаже една проста история - за двама души, които се срещат случайно и се влюбват. Такъв сюжет е бил печеливш в старото българско кино. Мисля, че може да печели и днес.
"Една калория нежност" на Иванка Гръбчева спечели много зрители заради възможността да се радва на разпространение и на широк, и на малък екран, както и на показ на няколко фестивала. Във филма става дума за най-обикновени битови проблеми в едно семейство - нещо, познато и близко на всеки човек. Освен това участват любими български актьори: Мария Каварджикова, Цветана Манева, Валентин Ганев и Пламена Гетова, които блестящо пресъздават своите герои. Младите Дарин Ангелов и Жени Александрова също много добре се справят с образите си. Сценарият и диалогът на Георги Данаилов са също една от силните страни на "Една калория нежност". Пиесата на Данаилов, по която е и филмът, е играна с голям успех на много театрални сцени и това е помогнало на автора да се ориентира правилно към настроенията на публиката и в киносалона. Единственият недостатък на произведението на Гръбчева е, че не е кинематографично, а по-скоро е филмиран театър. Липсва разнообразието от сменящи се локации, липсва динамиката и действието, присъщи за киното. Давам си сметка, че има много камерни филми, в които не се усеща липсата на действие и приказките не натежават, но "Една калория нежност" не е такъв случай. Кинодебютът на Силвия Пешева, която скоро завърши НАТФИЗ, "Шантав ден", разказва за един много объркан ден на младо момиче, изиграно от Весела Казакова. Дядо й (Коста Цонев) има спешна нужда от пари за скъпи лекарства. Единственият му близък човек е неговата внучка. Тя няма тези пари и прави опит да му ги намери, защото за нея дядото е цялото й семейство. Точно в такъв кратък и напрегнат момент човек разчита най-много на приятелите си, но това изпитание показва на героинята, че приятелите й, както и гаджето й, не са хората, на които може да вярва. Губейки почти всичко, което е имала до момента, тя открива нова любов и нов смисъл на живота си. Отново имаме опростен сюжет, малко актьори и възможност един филм да стане любимец на публиката. Силвия Пешева почти се е справила. Единственото, което ми липсваше, за да повярвам, че така трябва да изглежда днешният младежки български филм, е отново липсата на динамика. Сюжетът за шантавия ден на едно момиче предполага много действие и обрати, но в случая преобладават разработки в образите, дълги диалози и сцени. Предварително познавам авторите и намеренията им. Много се надявах да създадат нещо като "Бягай, Лола". Естествено, те може би не са целели подобен ефект, но аз така си представях филма. Не казвам, че филмът е съсипана заради липсата на сгъстено действие, но съм сигурен, че ако го имаше, "Шантав ден" щеше да бъде още по-успешен. Все пак това е дебют за създателите му и знам, че следващите им произведения ще бъдат още по-добри - осъзнали са, че в кратко екранно време не можеш да разкажеш много и сложни истории.
На фестивалните екрани напоследък имахме възможността да видим и един независим дебют - "Мила от Марс" на Зорница София. Този филм не е създаден с парите на двете "майки-хранителки" на българското кино - Националната телевизия и Агенцията "Национален филмов център" и въпреки това не попадна в мъртвото течение на обречеността на проектите, финансирани с лични средства. В него отново се разказва проста история - момиче (Весела Казакова) бяга от приятеля си, дилър на леки наркотици, и се крие в затънтено село до границата. Там живеят единствено възрастни хора, препитаващи се с отглеждане на марихуана. Момичето е бременно и се налага там да износи и роди детето си. Старците и селото дават онази липсваща родителска половинка, която главната героиня не притежава. В селото има още един странник - в ролята Асен Блатечки. Между двамата пламва любов. Добрата хрумка за сюжет е допълнена с отлична визия. Филмът има много добра стилистика. Всеки кадър от него може да се превърне в картичка или филмов плакат. Проблемът обаче е, че Зорница София се е заиграла повечко със средата и е обърнала голямо внимание на проблемите между главната героиня и тези, които й помагат - селяните. Основният проблем между нея и приятеля й обаче остава на заден план. Даже причината за техния конфликт ни я разказват като ретроспекция около средата на действието. Между новия и стария любим на момичето също е имало отношения в миналото, които в края разрешават главния сблъсък между тримата водещи персонажи. Тук отново има кратък "флашбек", който трябва да обясни всички финални действия. Разбира се, че двете момчета са воювали заедно и че са си длъжни по някакъв начин, но отново е кратко и неясно. "Мила от Марс" има драматургични проблеми, но и много качества - добра актьорска игра, опит да се разкаже проста история и добра визия, която е съществена част на киното.
Всички от споменатите по-горе произведения наистина напипват успешната формула за гледаемо ново българско кино, но последният, който ще спомена, напълно се вмества в това определение.
"Емигранти" на Ивайло Христов и Людмил Тодоров. Така според мен изглежда един успешен български филм. Сценарият на тази творба е престоял повече от десет години. Преживял е мъртвата точка на българското филмопроизводство. В "Емигранти" виждам мост между старото и новото ни кино. Темата за приятелството, която вълнува Людмил Тодоров още от "Любовното лятото на един льохман", изобщо не е остаряла. Тя е вечна и вълнуваща. Без никакъв проблем остава актуална и днес. Просто й трябва да бъде пренесена в настоящето и да засегне проблемите на съвременното приятелство. Точно това са направили авторите и то доста успешно. Въпреки че сюжетът не конкретизира точна дата на развитие на действието и стои малко като в едно безвремие, се усеща присъствието на съвременните проблеми на трима приятели (Деян Донков, Иван Радоев и Валери Йорданов). Тримата са чудесни актьори и стопроцентови любимци на публиката. Образите, които пресъздават в "Емигранти", са почти като тях самите и за зрителя няма препятствия за индентифициране с главните герои. Всеки един млад човек лесно може да се разпознае в действието. Това беше един от основните проблеми на българското кино - идентификацията с протагониста на филма, както и съпреживяване по време на действието. В този филм тази липса е попълнена. Освен това, присъства още един огромен плюс - ироничният и същевременно сериозен поглед към нещата от живота. Мисля си, че ние, българите, имаме способността да бъдем иронични и да се присмиваме на житейските несгоди. Затова старите български комедии са едни от най-гледаните и до днес филми. Ако ще и милион пъти да показват "Оркестър без име", "Специалист по всичко", "Любимец 13", "Баш майсторът" (изброявам хаотично), българинът ще ги гледа и ще се забавлява. Има ли елемент на комедия, дори и малък в даден български филм, стига да е вкаран успешно, той се получава. Естествено, не смятам "Емигранти" за комедия - напротив, той се занимава със сериозни проблеми, но през несериозен поглед. Тоест в него присъства лекото поднасяне на злободневието, а това е далеч по-успешна формула, отколкото да се вземаш несериозно.
Единственият кусур на "Емигранти" е финалът, когато приятелите са поканени по грешка на мутренско парти, където ги пребиват до смърт. Там филмът излиза от стилистиката на реалността. Действието накрая е като иреално и сякаш се случва насън. Според мен е търсено от авторите, за да внушат, че тези трима млади хора вярват в нещо нереално и животът изведнъж разбива с гръм и трясък мечтите им, но вярвам, че има и друг начин това да се покаже. Просто целият филм е вързан прекалено много с реалността и може финалът също да се случва там - да е нещо нормално, но красноречиво, каквито са другите ситуации във филма.
След като изгледах филмите, за които говорих в тази статия, си направих извода, че времето на "епосите", философиите, както и на глобалните исторически проблематики в българското кино е отминало. Това беше действително тежък период, в който нашето кино излизаше от колапс и залиташе от една крайност в друга. Дойде времето на прости и близки до проблемите ни истории. Сигурен съм, че трябва още малко, за да се възвърне комуникацията със зрителя. Трябва да има лоши филми, за да се напипа посоката. Така ще се намери ориентирът и вярната рецепта, която ще укрепи напълно "болния" - българското кино!

Борислав Огнянов


Борислав Огнянов (род. 1975) е завършил "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Води рубрика за българско кино с сп. "Екран". Един от създателите на творческото обединение "Сценарна работилница" . Сценарист е в специализираното предаване на bTV "Бон апети" и в развлекателното шоу на Нова телевизия "Господари на ефира".
Текстът "Произведено в България" на студентката по кинознание Марияна Христова (вж. "Култура", бр. 26 от 2004) предизвика различни критически възрасти и нагласи (вж. "Новите български филми/
Опит за разговор" от Светла Иванова, "Култура", бр. 28). И има шанс да стане начало на изключително важна дискусия за изказа и "чуваемостта" на новото българско игрално кино.
К