Добрата рецепта
Лече се намира близо до най-югоизточната част на Италия - в "тока" на ботуша. Попил е гръцката и римската култура. За кратко е бил част от Османската империя. Известен е с бароковите сгради. Разстоянието до центъра на Балканите е 500-600 километра, но той е преуспяващ западноевропейски град с население около 250 хиляди души. Без да са уникални, тези обстоятелства са добра основа за провеждане на Европейски филмов фестивал за пети път.
Това е уютен, малък фестивал със семейна атмосфера. В екипа на енергичния млад директор Алберто ла Моника са Фани и Луиджи ла Моника - по-малките му сестра и брат (тя вече играе в киното, а той още учи в Рим актьорско майсторство). Към края на фестивала разбрах, че Кристина Солдано, обявена като артистичен директор - госпожа с излъчване на провинциална учителка и странното желание да се говори на френски на международен фестивал - е "ла мамма" на тази фамилия. Простих й всичко, защото е създала три прекрасни деца.
Десетте филма в конкурса не могат да обобщят всички тенденции в киното на континента, но дават шанс за още един свеж поглед. Географията обхваща от финландската тундра ("Годеница на 7-то небе" на Марку Лемускалио и Анастасия Лапсуи) и почти сибирските простори ("Бабуся", Русия, реж. Лидия Боброва) през градските проблеми в Италия ("Остани с мен" на Ливия Чампалмо), Португалия ("Оттук до радостта" на Джейн Валц), Холандия ("Загубен" на Пиетер Куйперс), Сърбия ("Ягода в супермаркета" на Душан Милич) или Германия ("Берлин блус" с оригинално заглавие "Господин Леман" на Леандер Хаусман), за да се стигне до анонимността на мястото в унгарския "Дилър" на Бенедек Флигауф, метафоричността на френския "Няма почивка за смелия" на Ален Жюрадие или желанието да се обхване целият континент в австрийския "Дунау, Дуна, Дунай, Дунав, Дунарея" на Горан Ребич.
Наистина географското разнообразие е спазено, но не това е най-важното за днешното европейско кино. И в тази подборка могат да се открият две тенденции: да се разказва история чрез действията на героите (най-често обикновени и ежедневни) или във филма да има главно диалози и монолози (нерядко подчертано претенциозни). Определено предпочитам първия вид филми.
Официалното жури се оглавяваше от легендарната сценаристка Сузо Чеки Д'Амико, родена през 1914 г. Тя е работила върху филми като "Рим, открит град", "Крадци на велосипеди", "Чудото в Милано", "Салваторе Джулиано", "Очи чорние"...
"Бабуся" получи наградата за най-добър филм "Златно маслиново дърво". Възрастна жена губи всичко, защото децата и внуците й са неблагодарни егоисти. Тя не роптае, не се кара, не мрази. Свикнала е с несгодите. По време на Втората световна война е копала окопи за защитниците на Ленинград. След това е работила на село почти без пари, грижила се е за дъщеря си и нейните деца. Накрая е продала къщата си, за да преуспеят те в живота си. Новото жестоко изпитание, което й поднася съдбата, не я шокира. Тя отвръща на малкото доброта със същото и чудото става - момиченцето, онемяло след шока от една от локалните войни в Русия, проговаря. А старицата поема своя път в мразовитата нощ към ангела, който я е повикал при себе си. Финалът напомня за "Балада за Нараяма" на Шохей Имамура.
Губещи са и героите на "Берлин блус". Маргинални личности в Западен Берлин водят полусъществуване, но имат своите човешки мечти. Те не усещат "вятъра на промените" и са изненадани от падането на Берлинската стена. Но дали въодушевените им съграждани от източната част на града предчувстват, че скоро също ще се окажат в ролята на губещи? При добро желание във филма могат да се открият препратки към Чаплин или към "Полет над кукувиче гнездо" на Форман. В "Берлин блус" западната и източната част на Европа си дават най-правдива и продуктивна среща. Филмът получи наградата на ФИПРЕССИ (международната асоциация на кинокритиците), в чието жури имах честта да участвам.
Италианските филми по-скоро бяха разочароващи. Може би най-интересното нещо, което може да се каже за конкурсния "Остани с мен", е, че част от действието се развива в София и е сниман у нас. Иначе е любовен триъгълник между диригент, съпругата му и оперна прима, в който чувствата и страстите валят на парцали. Много повече художествени претенции в стила на Питър Грийнауей открих в "Последна храна" на дебютанта Даниеле Чини, с участието на Фани ла Моника.
Към по-добрите заглавия на фестивала мога да отнеса португалския "Оттук до радостта" - заради човешки разказаните истории на хора от предградията, без да се замесват непременно насилието и наркотиците. Във филма има много топлота и добро чувство за хумор.
Може би рецептата за успешен европейски филм не е толкова сложна: човешка история, прост, но добре структуриран разказ и органични актьори. Струва си да се опита и от други автори.

Александър Янакиев