На 29 юни т.г. Унгарският културен институт откри изложбата "10 години унгарска книга в България". Експозицията представя 111 издания, подавляваща част от които бяха публикувани по времето на мандата на д-р Дьорд Сонди като директор на институцията. Списъкът с преведени на български унгарски книги, както и на издания с унгарска тематика просто респектира, а сравненията с книжовната дейност на други културни представителства у нас стават ненужни. (Само фондация "Унгарска книга" е субсидирала за 7 години 29 унгарски книги в България.)
Откриването стана чрез събеседване, посветено на книгоиздаването в Унгария и у нас (водещ Силвия Чолева). В него участваха Малина Томова, Михаил Неделчев, Николай П. Бойков, Мартин Христов... Разбира се, че естествен фокус на сбирката станаха д-р Сонди и неговите впечатляващи персонални качества не само на българист (изследовател и преводач), но и на умел културен лидер. Затова приключването на мандата му като директор на Унгарския институт поставя реторичния въпрос какви са гаранциите, че новият директор ще продължи политиката на сигурна подкрепа за издаване на унгарска литература от наши издателства, както и че ще пренасочва към тях отредените за рекламна промоция на Унгария парични средства. Другият въпрос е недотам реторичен: благодарение на Дьорд Сонди зданието на "Аксаков" 16 се превърна в светъл и уютен дом не само за унгарската, но и за съвременната българска литература. Интензивният живот на този дом действително облекчаваше и облекчава напрежението, създавано от небрежното бездействие на институции като Националния център за книгата, Сдружение на български писатели и др. Ще продължи ли Унгарският институт да събира една достойна част от българските писатели (особено след като се оказа най-активен агент във всекидневното ни литературно поле)? Д-р Дьорд Сонди е образец за културен мениджмънт, но дали се поучавахме достатъчно?

М.Б.