Езикови справки - не са последни

Първа закачка

Христо Буцев: Специално аз се чувствам тук малко като между Сцила и Харибда... "Сцилата" на вашата наука и "Харибдата" на езиковата практика. В смисъл, че седите някак си като в. "Култура" - на някакъв Олимп...
Васил Райнов: Това вие ли го казвате?
Христо Буцев: За Олимпа на нас ни го казват постоянно. Всъщност, впечатлението ни е, че недостатъчно се намесвате в "живия живот". От друга страна, след малко ще ни кажете, че това въобще не ви е работата.
Маргарита Димитрова, Петя Костадинова: (дружно) А, не, не!
Така започна този разговор. Всъщност той отдавна трябваше да се случи - може би още в началото на Промените, може би малко по-късно, когато Хайтов пишеше закона си за езика. През всичкото това време българският език се променяше - обогатяваше се, според едни - обедняваше, според други; беше заливан от новите реалии, които демокрацията и глобализацията изсипаха върху ни; отрази му се и общуването с извънсъветски и извънруски пространства. Тревогата, че има опасност да се промени ядрото му, казано по компютърному, се споделяше от все повече хора - и когато и промените започнаха да се втвърдяват и хаосът на търсенето отстъпи място на желанието да въдворим ред, се появи нов проектозакон за езика. (вж. "Култура", бр.27 от 25 юни т.г.)
Той именно беше поводът за този разговор. Двете страни обаче имахме да си казваме и искахме да си кажем толкова неща, че той излезе накъсан, а и не осветлява "всички страни на въпроса", както сигурно биха искали нашите събеседници. (М.Б., Хр.Б.)

Наколко практически въпроса

Христо Буцев: Изследва ли се в Института развитието на българския език извън границите на България?
Васил Райнов: В обобщаващия том на Българския диалектен атлас, наред с останалите негови томове, излизащи в продължение на повече от петнайсет години, е отразена съвременната езикова действителност. Това е последният труд, който по един оптимален езиковедски и лингвогеографски начин отразява всички езикови територии на нашия език. Там виждаме не как са говорили нашите прадеди, а как говорят живите хора в тези земи. Говорите са системно изследвани, описани и фиксирани.
Марин Бодаков: Тези дни беше изнесена информация, че в момента в Лондон има повече българи отколкото в Плевен... Занимава ли ви това, какво се случва с техния български?
Васил Райнов: Започнахме да се занимаваме и със съвременната икономическа емиграция. Научни сътрудници от Института предложиха пред Австрийската академия на науките (пред така наречената Балканска комисия, където се обсъждат въпроси, свързани с език, култура, традиции и бит), изследване на българската икономическа емиграция в Австрия. Подобен проект в момента е замислен съвместно между Института за български език, Института за фолклор и Етнографския институт при БАН. Надяваме се, че ще намерим финансиране от австрийска страна и от БАН.
Петя Костадинова: С Комитета за българите в чужбина периодично влизаме в диалогов режим. От него получаваме косвени данни какви учебници, какви наши справочници искат емигрантите. Всъщност за много от тези общности не съм убедена дали вече са конституирани като класическите емигрантски общности. Те са образувани все пак относително скоро. Разбира се, че традиционните български общности, за които говори проф. Райнов, са много по-добре проучени - съществуват отдавна и имат определени традиции. А според мен - нови или стари - във всички български общности в чужбина определено изпитват интерес към съвременния български език. Наша колега например много дълго време сътрудничи на вестник "Неделник" в Щатите.
Христо Буцев: Приключи ли работата по Етимологичния речник?
Васил Райнов: Не е, но отива към края.
Христо Буцев: Първия том купих май през 1979 г.
Васил Райнов: Да, така е. Темповете са свързани с технология, приета отдавна. Когато започнете един речник, да кажем на българския език, по един начин - не може да го завършите по друг, а само по начина, по който сте го започнали. Или да го започнете наново. Това е въпрос на поколения. Но вие поставихте пръста в раната... някои от нас могат и да не бъдат свидетели на последния том, затова и спряха да го купуват.
Петя Костадинова: В сравнение с темповете на издаване има един много по-тежък проблем в Института. Знаете, че една от основните секции е Секцията за българска лексикология и лексикография. От самото създаване на Института сътрудниците към тази секция изключително прецизно, изключително коректно, по определена и единствена тогава методология започват да правят на хартия лексикален архив - за бъдещия тогава многотомен Речник на българския език, също многогодишен труд...
Васил Райнов: От който са излезли 11 тома, като първият и вторият са изцяло наново преработени в последните три-четири години. Всъщност целият материал се намира в картотеки и е на фишове...
Петя Костадинова: Компютри тогава просто е нямало. И на ръка се създава огромен архив, използван още за първите томове на речника. Днес обаче вече се работи по друг начин. Темповете на съставяне, редактиране, издаване и преиздаване вече са напълно други. А обективно никой не е в състояние да прехвърли огромната информация от този архив, от фишовете на магнитен носител. А пък сам по себе си архивът има културна стойност.
Васил Райнов: Който прави речник върху електронен корпус, не използва фишове и корпус на хартиен носител.
Маргарита Димитрова: Предишната методика е извличане по определен технологически начин, на ръка, на фишове с материал от писмени текстове. Материалът се записва и обработва също по начин, характерен за предишната лексикографска практика. Например новата идеология при съставянето на тълковни речници, която навлезе в света с проекта CoBuild (Кобилд) на проф. Дейвид Синклер, е съвършено различна. Не е възможно двата подхода да се приравнят един към друг: при Кобилд материалът се извлича от електронни корпуси, на статистически принцип, това се отразява и в съдържанието на речниковите статии. След като са излезли единайсет тома от Речника на българския език и той наистина вече отива към края си, едно механично вкарване в компютър, на магнитен носител на базата данни, която колегите от Секцията за лексикология и лексикография имат, би било просто едно механично вкарване и нищо повече. Днес начинът, по който се работят речници, при които се използват съвременни, огромни електронни бази данни, почива на различни принципи.
Петя Костадинова: Това не означава, че в Института няма електронни архиви - имаме два. И те са в прекрасно състояние. Ръководител на единия е ст.н.с. д-р Светла Коева, а на другия - ст.н.с. д-р Мария Стамболиева. Това са две извънредно амбициозни отделни звена в Института. И пак - единственото нещо, което може да спре или да забави работата, е финансирането - главно във връзка с наемането на външни сътрудници. Според по-стари данни ние - имам предвид Института, сме започнали да правим електронен архив на съвременния език доста по-рано в сравнение с други страни, които се надбягваха за влизане в Европейския съюз. Единият от нашите екипи впрочем вече успява да намира много добро финансиране на своите проекти - в рамките на международни програми.
Христо Буцев: А речника на старобългарския език - излезе първият том, а вторият?
Васил Райнов: Той вече е готов, пише се на електронен носител, а това е обемиста работа... Подписахме договор с издателя и търсим средства за отпечатване...
Петя Костадинова: Бих споменала и за един от най-старите подобни проекти - речник на езика на Христо Ботев, който е бил планиран като двутомен, а от него също е излязъл само първият том. Практиката понякога показва върхове, понякога - пада в много големи дупки.
Марин Бодаков: И прекосява цели поколения.
Васил Райнов: Аз почти обещах да се срещна с наследниците на авторските права, за да преговаряме как да го издадем. Че, както се казва, е грехота... Но така и още не съм стигнал до тези наследници. Мечтаем за това.

За закона, нормите, хаоса, регистрите и диалоговия режим

Марин Бодаков: Според вас на какво се основава толкова оживеният интерес на българските политици през последните няколко месеца към състоянието на българския език?
Маргарита Димитрова: По наблюдения на наша колежка всички досега появяващи се в Народното събрание законопроекти за езика, които по традиция се изпращат за мнение в Института, в Секцията за съвременен български език, се появяват в последната четвърт от мандата на кабинетите или при криза. Ако това ви харесва в афористичен план...
Петя Костадинова: Ако ви прави впечатление - първата, така да се каже, вълна на борба за чистотата на езика, за състоянието на езика започна някъде около 90-те години. А може би трябва да говорим за началото през 1977-78 г. Но продължителността на кампаниите е много различна. Тази кампания, която тече в момента, е относително продължителна. И всъщност един от многото любопитни въпроси е: добре, политиците обслужват своите си интереси, но...
Марин Бодаков: Популистки обертонове ли търсите?
Петя Костадинова: ...може би те напипват пулса на определено обществено мнение, да. Опират се на него. Но как се изгражда то? Все пак, за да има диалог, трябва да има и общи схващания върху темата; разбира се, и различия, които провокират диалога. Но все пак моят въпрос е такъв: кои са тези общи схващания или общи нагласи у политиците и в обществото, които позволяват такава кампания да засегне както професионалисти езиковеди, така и непрофесионалисти - и, трябва да признаем, много и откровено изказващи мнението си хора. Според мен отговорът на такъв въпрос е по-сложен. И ако мислим за българския език само като за нещо "тук и сега" - едва ли ще стигнем много далеч.
Езикът и обществото. Какво е тази нагласа в обществото, която позволява такъв дебат. Защото има мнения "против", но има и толкова много искрени мнения в полза на закон за езика. И те ме интересуват много повече от позицията на политиците. Нека да започнем например от една книга - на проф. Дочо Леков - която съдържа всички възрожденски български предговори. Където и да я отворите, със сигурност ще намерите поне на няколко места думата "всички" или "всеки", или "секи", или "всякой". А това е периодът, когато се ражда българският книжовен език. Хората, които са направили българското Възраждане, а и българската нация, действително са мислили така - в утилитаристки рамки. Колкото се може повече добро (или полза) за колкото се може повече хора, за колкото се може по-дълго време. Подобно схващане рефлектира в това "всички" - всички да говорят правилно, всички да знаят много, всички да работят за обща кауза... Така е било тогава - ако вярваме на предговорите. Този синдром "всички за всички" в момента е или възкресен, или никога не е бил забравян. Всъщност според мен не е трудно да се разбере защо е жив и активен в момента. Ние излизаме от половин век колективизъм. Някои български социологически проучвания отчетливо показват, че съществуват колективистични нагласи. Точно тези колективистични нагласи водят до "доброто за колектива" - за "всички". А дали доброто за колектива е глобализацията или не, дали доброто за колектива е стратегия за по-голямо отваряне към света. Или е разграничаването, пашкулирането на едно отделно "ние".
Втората гледна точка също минава през историята на българския книжовен език - българският стандартен език се създава, ако мога така да кажа, "по обратен път". Най-напред се създава моделът за езика, а след това - самият език. Това фактически означава дори не известното "От никое съм не може да следва трябва". Това означава "трябва" е преди "съм". Точно това рефлектира днес в нашето общество. Моделът, който се създава някога, е модел на идеал, това е очевидно. И оценката от тук нататък е оценка на реалността от гледната точка на идеала. И всички, които са искрени в неприемането на една или друга промяна в съвременния език, продължават да оценяват така: реалността спрямо идеала. Културната инерция, ако искате, води до отрицателни оценки. А в момента, в който ние извеждаме от всяко "съм" някое "трябва", автоматично заставаме на този път, който води към закон за езика - и попадаме в сходна утилитаристка позиция. По същество обаче - поне според мен - това е неприемане на съвремието и на ролята на личността в съвремието. Аз поне не съм привърженичка на налагането на нечия воля, дори направено от убеждение, че е в интерес на обществото, върху всички негови членове.
Васил Райнов: Но това са внушения, които се създават от отделни хора, че езикът е в опасност... Езикът не е в опасност.
Петя Костадинова: И това са индивидуални внушения - тук става дума за страх, за несигурност, за недоверие във възможността за собствената мобилност в края на краищата. Благодарение на тези индивидуални усещания...
Марин Бодаков: ...стават по-малко споделените значения.
Петя Костадинова: Едва ли може да се говори за споделени значения изобщо - по отношение на цялото общество. В едно общество, което е стратифицирано, а не унифицирано - е естествено да има повече различия отколкото еднаквости. В този смисъл ми се струва, че в повечето случаи, когато се говори за "цялото общество", се говори за някаква фикция. Обществото е структурирано по някакъв начин; не може да се иска или да се очаква, че всеки негов член знае всичко или че знае точно определени неща, или че не знае нищо. По-реално е да се очаква, че всеки има някакво специално знание, специална себеизява - и най-вече някаква степен на доверие в себе си...
Тук всички започнахме да говорим едновременно - диференциацията на обществото и отношението й към езика, като обща комуникативна система (и обратно) бяха предмета на хвърляните накъсани реплики. Споменати бяха "подвижните пясъци, в които се чувства човек при постоянните промени". (М.Б., Хр.Б.)
Маргарита Димитрова: "Езиковите пясъци"... Една от причините е, че съвременният български книжовен език е млад книжовен език. Той няма историята например на френския или на английския, на чешкия, дори на руския, които езици отразяват една естествена стратификация в обществото. Петдесетгодишната затвореност също спомага за това. Рязкото отваряне на обществото предизвика и рязка стратификация в езика. Любимият ми пример е от "Езикови справки". До 1995 г. имаше непрекъснато въпроси за "холдинг", "фючър", "брейди" - една терминология, която бе непозната дотогава. Навлизането на друг тип култура естествено се прояви чрез лексиката, която затрудни и езиковедите, за нас тя също беше нова. Сега няма такива въпроси. Някъде от 1995 г. обществото усвои тази лексика, или поне онези слоеве от него, които искат да я познават. Останалата част - тези, които смятат, че българският език е в опасност и го смятат искрено - фактически не се е примирила докрай. Отношението към новите думи през XX век е предмет на дисертацията на д-р Руска Станчева от Института. Оценките на езиковедите схематично могат да се представят така. Отначало и за дълго: Не, не може!, като се предлагат калки. След това в речниците се възприемат и двете обозначения, без да се маркира неприемливост на чуждата дума, или: Може и така, може и синонимно... Това е просто механизмът на едно естествено отношение към заемките и неговата промяна при бума на нови реалии в обществото ни. Днес се наблюдава аналогичен изключително интензивен процес. Много е важно да се отбележи това: промяната на света, в който живеем в България, отварянето към други действителности принуди обществото на бързи стратификации, на бързо разслоение. И подбуди появата, много бързо за естествения развой на езика, на различни дискурси, които не могат толкова лесно да се осмислят. Това стана неочаквано за част от хората. А смяната на световете най-ярко и рязко се откроява в лексиката.
Христо Буцев: В българския език безконтролното приемане на чуждицата си е стара болест...
Васил Райнов: А какво значи "контролно"?
Христо Буцев: Например в руските филми вместо "кастинг" пише "просмотр актьоров".
Петя Костадинова: Като журналист вашето чувство за езика се провокира от определени неща, които така или иначе най-напред са вътре във вашата глава...
Марин Бодаков: Но и в главите на нашите читатели. Наша обща колега, доцент по естетика, ме попита: "Как може в. "Култура" да пише "Жоан Миро" (а не "Хуан Миро") на първа страница? Какво да правя аз със студентите си?" Така е - и ние изпитваме натиска и на читателите.
Петя Костадинова: Журналистическото чувство, струва ми се, се провокира от всяко нещо, което е по-особено - т.е. не от системното, а от несистемното. Наблюдението на вашата колега е свързано не с правило, а с изключение - и то е, как да кажа, характерно за журналистическото поле на изява.
Васил Райнов: Хиляди пъти грешат например спортните коментатори: Хуан, Жорже, Хорхе - моля ви, това са банални неща.
Марин Бодаков: Мисля, че за нашите читатели това дали е "Хуан" или "Жоан" не са банални неща. Нашата публика е достатъчно добре образована и достатъчно чувствителна...
Маргарита Димитрова: Този въпрос за "Хуан" или "Жоан" Миро. За това "Чарлз дьо Гол", което беше споменато във вестника... За нас, езиковедите, това са друг вид факти. Те отразяват, ако щете, дори смяната на културата.
Христо Буцев: Вижте, мисля, че не се разбираме. Ние с Марин си правим харакири, че сме пуснали "Жоан" Миро не за друго, а защото това увеличава нестабилността и хаоса. Досега е било употребявано по един начин и внезапно придобива нова форма. Имената, които се поангличанчват, това е елемент от хаоса. Както казва проф. Иван Илчев, вече не знаеш кой е "Александър", кой - "Аликзандър", кой - "Алекзандър". Ние смятаме, че с "Жоан" сме нарушили една стабилност, без да искаме. Разбирате ли? Колкото и от вашата позиция - вие работите с масиви - може би това да е незначително. Но според мен всяко нарушаване води до някаква нестабилност в системата.
Петя Костадинова: А нестабилността в системата подлежи на диалог и системата пак става относително стабилна. Като че нещо не се разбрахме. Никой не обсъжда връзката език - общество, тя се приема като даденост. Но след като обществото е в преход, изключено е езикът да не е в преход. Това, което вие говорите, е действително плод на журналистически подход към нещата, тъй като вие виждате несистемното. Маргарита има няколко прекрасни изследвания върху дублетността - за това как и кой я възприема, плюсовете и минусите на т.нар. дублетни форми в книжовния език. И всъщност ако имате повече доверие в себе си, вие няма да задавате така въпроса. В най-добрия случай ще отворите справочник - или ще попитате Маргарита, или мен, или проф. Райнов...
Васил Райнов: Или "Езикови справки". Много тежък пример имам. В момента директорката на Кирило-Методиевия център, ст.н.с. Светлина Николова, съвместно със Световното библейско дружество работят върху нов превод на Библията. Вие знаете ли какъв Вавилон има вътре със собствените имена? Това се повтаря в човешкото битие, затова е казано: "В началото бе Словото и Словото бе у Бога...". Езиците непрекъснато се разбъркват. Събират се, както Вселената, и се разпускат. Имаше сърбо-хърватски, сега има сръбски и хърватски, и босненски... И така нататък.
Марин Бодаков: Какво прави тогава Институтът, за да терапира социалните безпокойства по отношение на съвременната езикова ситуация?
Васил Райнов: Ние имаме получени правомощия още от 1950 г. да се занимаваме с нормотворчество в езика. Тези правомощия са потвърдени през 1955 г. В съвременния период тези правомощия трябва отново да бъдат заявявани и отстоявани. Ние се стремим да сме отворени, желаем да разговаряме с всеки за езика ни. Налага се да повтаряме непрекъснато, че специалистите, които са компетентни по тези въпроси, специалистите, с които трябват да се обсъждат езиковите проблеми, са в Института за български език, без да пропускаме елитните университетски катедри и техните водещи учени. Продукцията, която издава Институтът, е несравнима с отделните индивидуални опити - добри речникарски и частнонаучни изследвания, публикувани в различни издателства... Ние непрекъснато се борим с вятърни мелници - да показваме отново, че ние сме специалистите. А то е ясно, че ние сме тези и че езиковите въпроси трябва да бъдат обсъждани с нас. И когато за всяко нещо от типа на закон, предложение, нормотворчество и пр. се стига до специалистите, създаденото социално напрежение може да се тушира и езиковото поведение да се обясни - това че непрекъснато се било ругаело - има възможност да се обясни. Да, ругае се - по телевизиите, например. И с ругатните започват да се занимават некомпетентни хора и да извличат от това дивиденти. Създава се СЕМ, създават се други нормативни и институционални равнища, които искат да контролират, да наказват, да глобяват и пр., но те не са компетентни. На членовете на СЕМ им казахме: не можете да правите мониторинг на българския език в електронните медии, защото първо не знаете как, нямате специалисти и нямате средства за това. Там беше и госпожа Янка Такева и други хора, които непрекъснато се опитват да говорят от името на разтревожените. Напрежение "отдолу" винаги ще има. Хората непрекъснато ще имат чувството, че езикът се замърсява, че се използват чужди думи, че се греши, че се ругае, че се псува... Така е.
Вие чувствате това напрежение отдолу, а ние пък чувстваме, че когато трябва, специалистите не биват питани. Отпред застават политиците и казват: отдолу има обществена потребност, ние искаме закон... И нагазват в една нива, която изобщо не е тяхната. Викат юристи и се започва... А ако знаете колко проблеми има в терминологията от езиковедска гледна точка. Например в учебниците по право. И в други. И тук е мястото да кажа, че ние имаме едно малко звено, което се занимава с терминология. Там непрекъснато се създават продукти, публикуват се, например скоро подписахме договор с издателство "Хермес" за последния речник за българска терминология. Група от трима души, толкова можем да си позволим, а в други държави работят върху терминологията цели екипи. А Институтът за български език е създаден, за да бъде издаден Речникът на българския език. Така че социалната потребност предполага не само вопли отдолу, а и институционално поставяне на определени задачи. За да можем да ги решим, ние трябва не само да разполагаме с хората и те да получават мизерни заплати, но и да получим специално средства за наука. В нашите географски ширини никой не е станал богат от научни занимания, но трябва да има средства за модерни изследвания. Ние трябва да сключваме договори и това го правим. Например ст.н.с. Светла Коева подписа по Пета рамкова спогодба един отличен проект и получава за това прилични средства. Тя може да назначава и хора, но в рамките на времето, когато е заангажирана с този проект. Ето така стоят нещата.
Петя Костадинова: За първи път от 90-те години на миналия век насам господин Кошлуков като председател на Комисията по въпросите на гражданското общество към Народното събрание покани за обсъждане на необходимостта от специален закон за езика представители на различни институции - Института за български език, Софийския университет - едно безспорно водещо интелектуално звено, Съюза на преводачите, Профсъюза на учителите, Съюза на журналистите, Министерството на образованието и науката, СЕМ, Съюза на писателите. Т.е. всички институции, които са близо до българския език, бяха поканени на съвместен разговор.
Маргарита Димитрова: По въпроса за хаоса, за нормите и за обществените очаквания на тази тема. Езикът не допуска хаос по дефиниция, това са лични нагласи. Собственото име на известния английски град Манчестър в сп. "Любословие" от 1844 година се появява като "Манхестер", т. е. транслитерирано, а в по-късен период става "Манчестър", транскрибирано. Много неща се променят. "Вашингтон" обаче остава както е в "Любословие", не става "Уошингтън". Няма сериозен научен отговор на тези въпроси. Какво значи хаос? Всички сме изненадани, дори и специалистите, от това бързо разслоение на лексиката и бързото структуриране на регистрите в езиково отношение. (Това са дискурсите на отделни професионални групи, на отделни общности, формални и неформални.) Защо имаме чувство за хаос? Защото не владеем всички или някои от тези регистри - затова ни се струва, че нещо става извън нашите компетенции. Това чувство се проявява и у интелигентни хора, у образовани хора. Но никой носител на езика не познава собствения си език с цялото му многообразие - това е естествен феномен, описан в не съвсем нови теории, например от Еухенио Косериу. Езикът има толкова възможни употреби, че е невъзможно един индивид да владее всичките. Общественото очакване обаче е за тотална разбираемост. Човек губи усещането си за стабилност именно защото трудно общува на тези все по-специализиращи се дискурси, част от които или новото в които той не владее. И как обществото вижда нашата функция, на езиковедите, на Института? Обществото очаква ние да направим различните дискурси разбираеми чрез някакви стъпки. Но на специални езици говорят не само тесните специалисти, специални езици има и в по-широките професионални общности. Има ги и в рамките на по-образованите слоеве от населението, които имат достатъчно специални знания. А всъщност нормотворчеството, това, което ние правим, преследва по-различни цели.
Христо Буцев: Искате да кажете, че усещането за нестабилност идва от нароилите се, както казвате, регистри?
Маргарита Димитрова: Това е естествено състояние на езиците. А пуризмът е една естествена психологическа защита на личността.
Петя Костадинова: Усещането за хаос и нестабилност идва и от отношението между официален и разговорен език днес. Никога до сега в историята на новобългарския книжовен език, съвременния стандартен български език, не е имало такава ситуация. Когато българският книжовен език започва да става реалност, не съществува разговорен език.
Васил Райнов: Какъвто обаче някои от съвременните книжовни езици притежават.
Петя Костадинова: Според изследвания на колеги разговорният език като нещо съвсем определено, с определени граници, с определена физиономия, се появява едва през 70-те години на миналия век. Също доста късно, нали - а и тогава започнаха повече или по-малко изследванията върху разговорността. Днес взаимоотношенията между официален и разговорен език са доста сложни, очевидна е агресивността на разговорния език - а книжовният език няма опит в тези отношения. Просто защото разговорният език в книжовноезиковата ни история се създава доста късно.
Васил Райнов: Тогава никой не говореше, както се пишеше в "Работническо дело", но така се пишеше.
Петя Костадинова: Субективното усещане за нестабилност у много хора се поражда именно от навлизане на разговорността в непривични до сега за нея сфери. И все пак - аз съм оптимист и ще обясня защо. Съвременният стандартен език не присъства в много малък процент от комуникативните ситуации. На пръв поглед некнижовните или нестандартните форми са висок процент - защото се открояват, а всъщност техният процент не е висок и самите форми са малко на брой. Но точно защото се отличават от книжовното писане и говорене - те привличат много повече вниманието. И - към това трябва да прибавим и още нещо, за което също не си даваме винаги сметка. Допреди 15-ина години в колко комуникативни ситуации можеше да попадне човек? В три, в пет? А сега в колко - в трийсет, в петдесет. Друга причина, поради която съм оптимист, е свързана с езиковата игра - щом може да се играе с правилно и възможно неправилно писане, значи нормите наистина съществуват реално. По време на последните местни избори например по "Цариградско шосе" на почти всички стълбове имаше прекрасна реклама за месни произведения: "Месни избори". Рекламата се забелязваше и защото си играеше с възможна (и честа) правописна грешка. А след като можем да си играем с правописни грешки - значи прекрасно познаваме правописа.
Христо Буцев: Знаех си, че ще искате да ни заразите с оптимизъм...
Петя Костадинова: Просто българският, стандартният български книжовен език се разтваря като ветрило и покрива все по-големи и по-големи области.
Васил Райнов: А нима по-различна е била езиковата ситуация, когато старият Славейков пише известното: "Пенчо бре, учи, Пенчо пак не ще..."; а Пенчо става еманация по-късно на модерността в езика. Един баща, един син, вижте разликата. Пенчо е израснал там, неговият майчин език е този, на който пише баща му, а вижте той какво става...

4естито!

Христо Буцев: Във френския, в английския има вековна, стабилна основа, тази основа обаче се е създавала и съзнателно. Може би и ние трябва да правим съзнателни усилия... Извън това, че наблюдавате езика и кодифицирате, виждате ли други начин на благотворно влияние? (Въпреки че ще ми възразите, че влиянието не може да бъде благотворно или не, все едно...)
Маргарита Димитрова: Единственият пробван в цял свят начин е образованието.
Васил Райнов: Знаете ли колко малко часовете по български език в гимназиалната степен се използват за езика?
Маргарита Димитрова: Единственото място, където системно и последователно се изучава книжовният език - всеки, който и да е официален книжовен език, във всяка, която и да е страна - това е училището. Никъде другаде едно дете не може да усвои книжовния език извън едно системно, последователно, методически проведено образование. Училището е и мястото, което може да преодолее страха от хаоса чрез специалните езици. Защото те също се изучават пак там.
Христо Буцев: Естествено. Но има и други фактори, които влияят на езика. Медиите. Интернет, например. Питам се, имаме ли проект за дигитален речник на български език? Този речник не може ли да се качи в мрежата?
Петя Костадинова: Нашият Институт направи няколко продукта точно за електронно ползване на българския език, които, освен че се разпространяват в много силна конкурентна среда, са и безплатни. Предстоят още няколко. Точно защото сме Институт за български език.
Маргарита Димитрова: Не знам обаче доколко дигиталният речник ще промени нещата - латиницата, това, че главните букви в чата са специфични, това, че се избягват запетайките. Там всичко е графична игра, цифрата "4" вместо "ч" и т.н.
Петя Костадинова: Играта при комуникацията в чата, на латиница или на кирилица, с всичките специфики, които са различни от правописа, от нормата на писмения език, която се изучава, е възможна само и единствено поради наличието на нормата. Може да се напише каквото и да е (електронно) "честит" с "4", само защото се знае, че то ще бъде прочетено. Това нестабилност ли е?
Марин Бодаков: Как оценявате методиката на преподаване на българския език в училище?
Петя Костадинова: Аз се съмнявам, че се преподава български, според мен се преподава структурализъм...
Маргарита Димитрова: Не се развиват реални комуникативни умения на учениците. Изследванията по детска лингвистика твърдят, че регистровата специализация (т.е. различните дискурси, в които възрастният човек битува) се научава на възраст, съответстваща на края на основното и през средното образование. Фактически различните начини на говорене не се изучават точно там, където трябва да се изучават - в часовете по български. Там се учат различни ученически писмени жанрове, все едно, че всички ще стават филолози. Учениците не овладяват практическите стъпки, по които да съставят един свой текст, устен или писмен. А езиковите закони, по които се пише доклад по химия, биология, литература, физика, са едни и същи.
Васил Райнов: Как сте учили вие да четете, моля ви, като деца, имате ли спомен?
Христо Буцев: "Б-а", "б-а", "баба"...
Васил Райнов: А така ли говорим, така ли възприемаме написания текст, поелементно или цялостно? Как възприемаме света, поелементно или цялостно, гещалтно?
Христо Буцев: Слава Богу, гещалтно.
Васил Райнов: Гещалтно. Няма българска дума за гещалтно, и англичаните нямат. Значи, ние възприемаме цялостно. Аз научих и двете си деца да четат, без да сричат. Те не знаеха понятието сричка.
Маргарита Димитрова: Наистина се получава един затворен кръг. Съвременните лингвистични области не се изучават в българския университет. Обучението по българска филология на българските учители е много традиционно. Учителите с такава подготовка много трудно могат да дадат знания, съответстващи на съвременните нужди. За тях остава много по-лесно да проверят правописа, пунктуацията, теоретичните таксономични знания. Отколкото - много по-трудоемко е, а и голяма част не разполагат с този инструментариум - да обяснят на детето защо не е подходящо да употреби израза "не му пука", например, в писмена работа за литературен герой. Затова става дума, че очакванията ни са нереализуеми: от една страна, всички да говорим "еднакво разбираемо" за всички останали, независимо от подготовката и знанията, а от друга страна - всички да овладеем в по-голяма степен изразните възможности на книжовния език. Изисква се една много по-цялостна мобилизация на обществени ресурси.
Христо Буцев: Това не ни ли води към идея за закон за езика. Дали един такъв закон - не за регламентиране на езика, а за създаване на предпоставки за развитие на езика, не би имал благотворна роля? Примерно за съгласуване на усилията на различни институции.
Петя Костадинова: Още в Указа на българското книжовно дружество пише: "В кръга на действията на дружеството влизат следующите: Първо, обработване и усъвършенстване на българския език, на българската история, на народната наша словесност въобще..."
Христо Буцев: Ама вие малко седите като православна църква, ще ви кажа. Чакате хората да дойдат при вас...
Петя Костадинова: Г-н Буцев, колко издания има Институтът за българския език миналата година? Колко речника? Един, два, три, пет, казвайте - колко?
Христо Буцев: Признавам, не знам.
Марин Бодаков: А само в книжарницата на БАН ли могат да се намерят? И какви са цените?
Петя Костадинова: Навсякъде могат да се намерят. И цените са съвсем прилични.
Марин Бодаков: Зависи по чий критерий са прилични. Всичко това ми звучи малко като измиване на ръцете.
Петя Костадинова: Не, не е измиване на ръце. Ето, господин Буцев не знае. Така, както обществото има изисквания към Института, естествено е и Институтът да има своите изисквания към обществото. Мисля, че с това и започнахме - за да се води диалог между двама души или между две страни, трябва да има някаква част общи идеи между тях. А това не е измиване на ръцете.
Марин Бодаков: Но вашата обществена активност продължава да си стои като наш важен проблем.
Накрая е уверението, че разговорите за съвременния книжовен български език в "Култура" ще продължат.

2 юни 2004

Службата "Езикови справки и консултации" е създадена през 1951 година. На телефон 0900-12-230 (10 импулса в минута) всеки работен ден от 09 до 12 и от 14 до 17 ч. всеки може да зададе въпроси около съвременния български книжовен език. Ще му отговорят специалистите от Секцията за съвременен български език на Института.


Проф. Васил Райнов, доктор на науките, работи в областта на общото езикознание, теория на комуникацията, психолингвистика. Специализирал в Чехия, Германия, Русия. Автор на 7 монографии, между които "Символното поведение на човека", "Постструктурализмът и езиковата теория". Директор на Института за български език при БАН.

Д-р Петя Костадинова, ст. н. с. Работи в областта на съвременния български книжовен език, история на новобългарския книжовен език, езиковото планиране. Научен секретар на Института за български език при БАН.

Д-р Маргарита Димитрова ст.н.с. работи в областта на граматиката на съвременния български книжовен език, лингвостатистика, текстолинглистика и езикова култура.

Разговор в Института за български език при БАН