Македонската литературна сцена
През осемдесетте години, когато Македония беше част от бивша Югославия, в едно от най-четените седмични списания, "Старт", известен музикален критик, оценявайки нов албум на някаква група, го описа със следните думи: "досадно като македонски роман".
Днес, след повече от едно десетилетие независимост, никой не се сеща за горната реплика, но все пак може някой да се пита дали положението е по-различно. Или изобщо какъв е статутът на македонския роман на македонската литературна сцена в настоящия момент.
Самата литературна сцена в Македония може относително лесно да се опише през пресичането на няколко писти. Първата и най-значимата, която същевременно предизвиква и най-много вълнение в литературната публичност, е обявяването на годишната програма на Министерството на културата за финансиране на заглавия от национален интерес. Ако приемем, че тази издателска програма отразява някакъв вид "духовен профил" на едно общество, то този профил много прилича на лош кубистичен портрет, на някакво сбъркано "търсене на идентичност".
Книгоиздаването в Македония, разбира се, теоретически погледнато, не е само работа на буквално схващаните "субекти" в процеса: издателят, авторите или надлежната комисия в Министерството на културата. То пулсира в едно пространство, което по всеобщо мнение не бива да бъде оставяно на случайното, но от друга страна, е изложено на риска да бъде "теледирижирано". Чрез него също така се развива един комплексен процес на "самоопознаване" и в този смисъл на създаване на културни и литературни митове, но и на борба за оптимално плуралистично пространство за разбиване на тези митове, което би предполагало отвореност към различното, инклузивност, а не изключване и същинско, а не декларативно практикуване на принципите на интегративността. Между излагането на риска за "духа на нацията" да се произнасят трима или петима души, затворени в един кабинет или лаборатория, и схващането на културата като отворено пространство, където "наистина" се "кове" този "дух на нацията", въпросът е в каква степен тази литературна култура успява да се разгъне отвътре, да развие оптимална степен на пропускливост за онова, което в различни области и на различни равнища се разпознава като ценност, и да ограничи до минимум кабинетните доводи и краткосрочните политики.
Македонската литературна сцена се определя в рамките на една проблематична среда, формирана в повече сфери, в един широк обсег. Ясно е, че тази среда не се създава само от непосредствено свързаните с нея "субекти в процес", а и от журналистите, медиите, професорите и студентите по литература, както и от литературния пазар. Тази среда е белязана от една, бих я нарекла, "календарна възбуда" в книгоиздаването вече години наред. В периода, когато надлежната комисия при Министерството на културата решава кои заглавия ще бъдат подкрепени и кои - не, настава една видима суетня къде на автори, къде на издатели (около "центровете" на литературната власт), докато не се обяви списъкът от заглавия, които държавата ще субсидира. Като се обяви списъкът, едни са доволни и потриват ръце, че ще получат добри пари от държавата, други са недоволни и това се демонстрира по различни, пристойни и непристойни начини. Но и първите, и вторите правят изявления по медиите, понякога ще изникне и някоя афера за конфликт на интереси, а понякога и оставка... и след неколкократни катарзиси ще се стигне до следващия сезон. Цялата драма се развива в цикъл от 12 месеца и е все същата! За съжаление. Като в някои примитивни племенни обреди. Ясно е, че тази "календарна перспектива" може да бъде унищожителна: тя поощрява късогледството и нарушава потребността от по-дългосрочна перспектива в тази област. Очевидността на нейната пагубност може да се констатира най-ясно в преводната литература, в огромните черни дупки, които съществуват в областта на художествената литература, философията, антропологията. От друга страна, има ясна тенденция и от онова, което патетично се назовава "дух на нацията", ако той се схване в по-тесния, "държавотворчески", но и "резерватен" смисъл на думата, да се прави естрада и фолклор. И много лесно въпросният "дух на нацията" може да се превърне в локална пазарна стойност. В този случай също така лесно тази "пазарна стойност" води до провинциализъм и изолация, но от друга страна, тя е "добра" за регулаторните практики в културата.
Къде стои македонският роман на една такава проблематична сцена? Ако се пренебрегне минималното влияние (и количествено, и качествено), което има малкият процент независимо издадена романна продукция, излиза, че мястото на романа е тясно свързано с "визията", проектирана в годишните национални програми. Един факт, около който мненията на критиците не си противоречат, е, че в рамките на литературната продукция в Македония романното творчество "преживява експанзия". Разбира се, за това съществуват повече причини в относително широкия диапазон от отварянето и плурализирането на "литературния пазар", та чак до вечно незавършената приказка за македонската идентичност, за чието литературно формулиране все още съществува ненамаляващ интерес между романописците. Ако си припомним тезите за това, че литературата притежава способността да функционира като "означаващо" за националния идентитет или наследство (S. During) и че нацията като метафора в определени дискурси често се употребява като образ на някакво литературно просветителство, лесно ще можем да периодизираме литературните "вертикали", които претендират да затворят "истината" за "националното Битие" под формата на роман. Но по-интересно е да се проследи статусът на романа, ако се вземе предвид все по-значимото присъствие на "демократичните" закони на литературния пазар и в този контекст, особено ако се разгледа този статус в една кръстосана перспектива на гореспоменатата "визия" на националната издателска програма със скоро възстановените престижни литературни награди, каквато е например наградата на "Утрински весник" за роман на годината в Македония. Споменатата награда, разбира се, със сътветното медийно покритие, през последните години функционира като един фокус на интереса, който е в състояние недвусмислено да даде израз на онова литературно "въображаемо", което показва "вкуса на епохата", но и определя "лицата на творбата". Следователно наградата може да се схване като някаква сонда и за романната продукция, и за нейната рецепция или колкото за авторската креативност, толкова и за "читателското желание".
Така например преди няколко години наградата за най-добър роман получи "Пъпът на света" от Венко Андоновски (носител и на националната награда "Стале Попов", но и на международната "Балканика"). Като проза, написана от един университетски преподавател по литература, романът притежаваше всичко необходимо за успех в македонската среда: малко локален "вертикал" в смисъла на диалог с по-тясната литературна традиция + свързаните с нея универсалистки митове ("средище на света", "жена", "любов", "писмо", "търсене") + постмодерна алюзивност и, разбира се, теоретично познание в областта на семиологията или деконструкцията... Не е за пренебрегване това, че след появата на този роман се създаде един малък, но все пак видим клон от романи на по-млади автори, които вече не са заровени в старо-новите идентичностни митове. В техните творби, в които има повече урбанистичен дух, малко от Платон или Библията (за задоволяване на универсалистките нужди), малко повече литературно и теоретическо съзнание за това кой е Дерида или Фуко, но и малко "нова мода" в техните литературни герои, които с не много автентична самоирония като да прикриват авторовото желание (сега всичко е лесно) за литературен успех.
Миналогодишната награда на "Утрински весник" получи Гоце Смилевски, млад аспирант по сравнителна литература, за неговия втори роман "Разговор със Спиноза". Разбира се, не беше ясно за всички защо беше награден точно този роман. Някои по-възрастни колеги писатели открито си задаваха въпроса: "А защо не разговор с Гоце Делчев? Какво има да се говори със Спиноза?" Но романът на Гоце Смилевски, независимо от почти хомогенната литературна обсебеност от битово-идентичностните въпроси, пък били те и опаковани в постмодерен декор, е нещо абсолютно ново в македонската литература. Написан с извънредна чувствителност към пресичащите се дискурси на самия Спиноза, на неговия голям интерпретатор Жил Дельоз, на голямата интерпретаторка на меланхолията Юлия Кръстева, романът говори за разделеността на духа и тялото, разума и страстите, за отчаяната човешка самотност и за последното прибежище на пътя към другия, за желанието за разговор.
Последната, тазгодишна награда на "Утрински весник" получи писателят Милован Стефановски за романа "Изгубеният жезъл". Тази "фикция", ситуирана по време на падането на режима на Чаушеску, всъщност повторно проблематизира питанията за идентичността, макар и през "романна гледна точка", макар и през разказа за нейното тотално заличаване в по-широката история на нашите, балкански "преходи". Както казва проф. Славица Сърбиновска, анализирайки романа на Стефановски, "реалността и животът в рамките на тази миметичност стават фикция, докато романът, който по своята същност е само това, опосредстване и представяне, т.е. фикция, придобива характеристики на живот. Романът като автономна форма поставя една съвсем сурова антитеза: съзнателната, конкретна илюзия на живота срещу измислената реалност на книгата. (...) Стефановски свързва играта на естетското решение на своята книга с романа, който съвсем прозрачно претендира за връщане към проблема за човешките ценности, само че последните се посочват в ситуации на тяхното абсолютно изчезване от хоризонта на всички очаквания и окончателното им заличаване в зоната на транзитните балкански региони".
Въпросът е, между другото, дали тези три романа детайлно отразяват позицията на романа на македонската литературна сцена. Очевидно поне два от тях могат да функционират като относително успешни модели. Заедно с това е видимо отсъствието на романи, написани от жени. За съжаление освен с редки изключения (Емилия Ефтимова с романа "Другата", 2002) за тях е все още резервирано само пространството на "ситната бродерия": лириката и разказа. В една академична дискусия (!), проведена миналата година на страниците на един известен седмичник ("Форум") главно между университетски преподаватели, на жените (и на онези, университетските) им беше казано гордо и без страх, че "ерекцията е все още суверенна на Балканите". Най-малкото, от описанието на македонската литературна сцена може да се види, че "ерекцията е суверенна" - в романа. С което ще се съгласим, поне се анулира репликата, цитирана в началото на текста.

Мая Бояджиевска
Превела от македонски Биляна Курташева

Мая Бояджиевска е родена през 1963 г. в Скопие, Македония. Висшето си филологическо образование завършва в Скопския университет "Св. св. Кирил и Методий", специализира сравнително литературознание в Белградския университет и Университета Пари-Нор, Франция. Доктор е на филологическите науки от 1998 г. В момента е преподавателка по сравнително литературознание в Скопския университет. Полето на интересите й включва теориите на мита, компаративната митология, романа на ХХ век, феминистка критика, теориите на идентичността и на рода. Авторка е на монографиите "Андрогинът. Утопия за съвършения пол: митокритическо есе" (1999), "Въображаемите жени. Женските образи във фолклора" (2001), "Жаргонът на автентичността, или за новата "Вегетарианска библия" (относно псевдомита за идентичността в македонската литература) (2001), "Мит, литература, идентичност" (2002) и др. Главен редактор на издателство "Сигма прес". Публикуваната тук статия е написана специално за вестник "Култура" с посредничеството на проф. Милена Кирова от Софийския университет.
Много присъстващи и съвсем малко отсъстващи