Марлон Брандо

1924 - 2004

"[...] Това беше през 1947 година - в един зимен следобед в Ню Йорк, когато отидох на репетицията на "Трамвай Желание" от Тенеси Уилямс, пиесата, в която Брандо щеше да играе Станли Ковалски. Тази роля първа му спечели общо признание, макар че той беше забелязан от нюйоркските театрални "коношенти" още като студент в класа по актьорство на Стела Адлер и се бе появявал на Бродуей - веднъж в пиесата "Тръклайн кафе" на Максуел Андерсън е като Марчбанкс бе партнирал на Катерин Корнел в "Кандид": показал бе способности, оценили ги бяха високо и за него се заговори. Тогава режисьорът на "Трамвай Желание" Елиа Казан бе казал същото, което неотдавна повтори: "Марлон е най-добрият актьор". Но в онзи далечен следобед преди десет години той все пак си беше сравнително неизвестен; аз поне не можах да го разпозная - пристигнах твърде рано за репетицията на "Трамвай Желание", залата беше празна и видях мускулест младеж дълбоко заспал на една маса на сцената под мъждеещите светлини. Понеже носеше джинси и фланелка, як, набит, с ръце на щангист и гърди на Чарлз Атлас - макар че на тях лежеше разтворен сборник със съчиненията на Зигмунд Фройд - взех го за някой от сценичните работници. Докато не се вгледах в лицето му отблизо. Към мускулестото тяло сякаш бе залепена чужда глава, като на фотомонтаж. Нямаше нищо грубо в лицето му - мъжествено и с чиста линия на челюстта, но с отпечатъка на ангелска изтънченост и мекота: опъната кожа, широко и високо чело, раздалечени очи, орлов нос, пълни устни, в които няма напрежение, а чувственост. Нищо, което да напомня за прозаичния Ковалски на Уилямс. Ето защо беше истинско преживяване да видиш как по-късно в онзи следобед Брандо с хамелеонова лекота придоби отблъскващите цветове на образа, който играеше, като коварен саламандър се плъзна и намести в ролята си и собствената му личност се изпари: по същия начин сега, девет години по-късно, в хотелската стая в Киото, споменът ми от Брандо, такъв, какъвто беше през 1947 година, се отдалечи и преля в онова, което той бе в 1956. Сегашният Брандо, този, който се изтягаше на татамите и говореше безспир, всмуквайки мързеливо от цигарата, естествено беше друг човек - нямаше как да не е. Натежал в тяло, челото по-високо от оредялата коса, забогатял [...], той бе станал по израза на един журналист "Валентино на боп-поколението" [...] Очите му се бяха променили. Цветът им, кафе-еспресо, си беше същият, но липсваше предишната стеснителност, нямаше и следа от някогашната непресторена уязвимост; сега той гледаше другите уверено, с израз, който може да се нарече само състрадателен, израза на човек, витаещ в сфери на просветление - колкото и да му е мъчно - недостъпни за другите. (Хората, почувствали върху себе си този състрадателен поглед, реагират различно, като се започне с младата актриса, която ми бе доверила: "Марлон е много духовна личност, мъдър и искрен, чете се в очите му", и се стигне до онзи негов познат, който ми се оплакваше: "Като те погледне така и с очи ти казва колко му е мъчно за теб, идва ти да му прережеш гърлото, нали") И все пак отсенката на нежност си бе останала. Или почти."

Из "Сеньорът в своите владения"


Труман Капоти
Превел от английски Димитри Иванов