Без Голяма и Първа
Впечатленията от спектаклите и галаконцерта на финалистите и лауреатите породиха и някои противоречиви оценки за правилната гласова постановка и професионалния им опит, които в крайна сметка съвпадат с принципното решение на международното жури да не присъди Голямата и Първа награда на конкурса. И тъй като, въпреки самочувствието на достигналите до финала, галаконцертът стои по-близо до прослушванията от първите два тура на конкурса, акцентът в коментара ми е върху заключителната изява на младите певци - по реда на предварително оповестената програма, която на живо загуби твърде много от празничността си, главно поради липсата на конферанс и откровено неглижиращото конкурса отношение (демонстрирано впрочем и по време на спектаклите) на оркестъра на националната ни опера с диригент Георги Нотев.
Концертът откри американката Шери Джаксън - лирико-колоратурен сопран, останал под чертата след скромното си представяне в III тур. С голямата ария на Виолета от I д., тя действително се реабилитира пред взискателната ни публика (въпреки крайно лошото си италианско произношение). Аплодисменти предизвикаха не толкова бляскавите й колоратури с неочаквана драматична плътност, колкото възпламеняващата артистичост в поведението й - жалко наистина, че не й се даде шанс да изиграе цял спектакъл на "Травиата". За разлика от нея, българската финалистка Лили Стефанова - стабилен спинтов глас, от който се очакваше много повече на III тур, в ария на Аида от I к. показа вледеняваща войнственост и властническа амбиция, несъмнено по-подходящи за египетската принцеса Амнерис. Другият ни финалист - баритонът Бисер Георгиев, в Ария на Ренато от "Бал с маски" не прибави и "грам" самочувствие към заявената на I тур овладяност на партията. Независимо от предразполагащата си външност и очевидна сериозна подготовка, той и на финала не успя да се освободи от мускулното пренапрежение на сцената и създаде впечатление, че пее с усилие. И точно обратното, полякинята Агниешка Бошенек-Ошиецка - типичен лирико-колоратурен сопран и като излъчване, със сигурност ще се запомни от финала на този конкурс, благодарение на изящната лекота в звукоизвличането и стилното си фразиране в арията на Джилда ("Caro nome") от "Риголето", които успешно я изведоха от началния до заключителния му кръг.
Носителката на III награда - лирико-драматичният сопран Радостина Николаева, в ария на Леонора от II к. на "Трубадур" потвърди склонността си към гласова експресия и тежък централен репертоар. Другата българка, която най-изненадващо също остана с III награда в класацията - мецосопранът Андреана Николова, на официалната церемония преди концерта получи още две от допълнителните награди: Награда на публиката за участие в III тур и Награда на Националната опера и балет (за "най-оперен глас", според малко абсурдното определение на директорката й Христина Ангелакова). С трънливата ария на Принцеса де Буйон от "Адриана Лекуврьор" и издържаното си поведение, тя спонтанно отключи възторга на залата. Няма съмнение, че Андреана Николова (на 28 години) е глас с гарантирано бъдеще, ако от тук нататък съумее да развие артистичния си потенциал при световни диригенти и режисьори, като разумно се откаже засега от най-драматичния мецосопранов репертоар и прояви необходимата сценична суета спрямо физиката си.
Българският носител на II награда при мъжете - лиричният тенор Николай Моцов, достойно се справи и с лежерната ария на Неморино от "Любовен еликсир". С малък, но добре поставен глас, Моцов е може би най-красноречивият пример на конкурсен тип, който умно подбира репертоара си и умее до край да експонира качествата си. Носителка на същата награда стана и българката Габриела Георгиева, която в ария на Мадалена от "Андре Шение" с недосегаемо самочувствие разкри и прекрасните си височини, и изненадващо сипкавия център с глъхнещи низини, независимо че дълго време гласът й е воден като мецосопран.
Безспорен фаворит на конкурса и в трите му тура и с три специални, освен лауреатската II награда, канадският бас Роберт Помаков смело пое риска да надскочи собствения си ръст в заключителния галаконцерт, с една от коронните арии от репертоара на Борис Христов - на Филип II от "Дон Карлос". Изпя я, разбира се, с перфектна линия и прецизно изработени динамични нюанси - като че ли директно заимствани от запис на гениалния български бас, пред който явно се прекланя, но без формата, звучността в низините и разтърсващото внушение на неговия глас. Независимо от рядката за възрастта си музикалност и подчертано стилистично чувство, Помаков няма как да преодолее естественото младежко звучене на гласа си и все още му е твърде рано и за Филип, и за Борис. Галаконцертът на финалистите и лауреатите завърши носителката на II награда при жените - лиричният сопран Цветана Бандаловска, която според всички очаквания се представи с бравурната ария на Маргарита от "Фауст". За пристрастените ни оперомани не е тайна, че Бандаловска се наложи на сцената на националния ни оперен театър именно с тази партия, в оспорваната постановка на режисьора Здравко Митков. Но ако в премиерния спектакъл на "Фауст" (през 2002) тя действително изведе сложния образ на Маргарита в логична и драматично градираща последователност от първото до последно действие, то тук - в конкретната ария (с бижутата) се опита да разкрие цялата му психологическа метаморфоза, без всякаква логика. Едва ли бихме могли и да си представим по-трескава в контрастното противопоставяне на връхлитащите я настроения, почти шизофренична Маргарита, която с полу-усмивка и втренчен поглед произнася толкова нормален за едно младо и здраво момиче монолог. Но колкото и да е невероятно, след това изпълнение реакциите на публиката също изглеждаха шизофренни.
На фона на галаконцертните впечатления от финалистите и лауреатите, ретроспекцията на артистичната им изява в спектаклите от последния тур - два на "Трубадур" (в последователни вечери), "Дон Жуан" и "Риголето" (в един ден) и заключителният "Бохеми", по-скоро доизбистря представата за цялостното им, несъмнено успешно за самите тях представяне на ХIII международен конкурс за млади оперни певци в София. И нека добавя, че за чест на организаторите на конкурса, идеята да се разпределят централните роли от един спектакъл между по-голям брой кандидати, достигнали до III тур (вместо за всеки поотделно да се търсят подходящи партньори от състава на националната ни опера), се оказва ползотворна в няколко посоки едновременно.
В първия от спектаклите на "Трубадур" се представиха едновременно трима от българските кандидати: Бисер Георгиев (граф Ди Луна), Габриела Георгиева (Леонора) и Андреана Николова (Азучена), всеки от които, разбира се, хвърли цялата си амбиция да защити персоналното си участие в конкурса, а не ансамбловата споеност на спектакъла. Очевидно по време на единствената им репетиция не е имало и кой да обърне внимание на това основно (и уви, често пренебрегвано на наша сцена) професионално правило. И докато на Андреана Николова, въпреки красотата на тембъра и вродената драматична мащабност й убягнаха фините психологически нюанси от образа на Азучена, а на Габриела Георгиева (на места несигурна в интонацията) й бяха нужни цели три действия, за да събуди у себе си чувствата на Леонора, то Бисер Георгиев (вече солист на Софийската опера), за когото граф Ди Луна реално е репертоарна роля, остави най-бледи, неудовлетворителни и в гласово отношение впечатления.
Във втория "Трубадур" една-единствена наша финалистка - Лили Стефанова, имаше привилегията да се състезава със самата себе си. Но това предимство се превърна по-скоро в препятствие за контакта й с партньорите и вместо героиня на драмата, тя си остана певица в костюм на Леонора, която само без усилие преодоляваше излишната звукова мощ на оркестъра.
"Риголето" и "Бохеми" също са предпочитани заглавия от традиционния Вердиево-Пучиниев репертоар на международния конкурс за млади оперни певци "Борис Христов", в централните женски партии на които този път се представиха Агниешка Бошенек-Ошиецка и Цветана Бандаловска. Но ако за артистичния натюрел на полякинята ролята на Джилда се оказа възможно най-подходящия избор, Мими със сигурност не беше добро попадение за утвърдената млада солистка на националната ни опера. Въпреки шанса си, Ошиецка, която наистина знае какво да прави с гласа си и започна много силно - в I д. изцяло покри представата за ефирния образ на чистия, "небесен ангел", заради който живее бащата Риголето (поздравления за партньорството на Александър Крунев, но не и за преекспонирания в кулминациите оркестър с Григор Паликаров), като че ли предварително се изразходва емоционално и не успя да преодолее драматичния обрат на ролята във II д. и да достигне до трагизма й във финала на спектакъла. Бандаловска направи почти същата грешка с еуфоричния порив на героинята си към живота (в I д.) и до края си остана неестествено жизнена и усмихната, въпреки външно изиграните признаци на коварната туберкулоза. Излишно е може би да поясня, че и гласово непрекъснато натискаше (вероятно увлечена от неукротимия Камен Чанев - Рудолфо), което като сценичен вкус е неприемливо и за останалите ни кандидати в международния конкурс "Борис Христов". Изглежда без да го съзнават, и двете певици имаха "лош ден" в III си тур.
"Дон Жуан" с участието на Радостина Николаева (дона Анна), Николай Моцов (дон Отавио), Роберт Помаков (Лепорело) и Шери Джаксън (Церлина) безспорно ще остане най-любопитния спектакъл от III тур - откроил се и със съвременното си постановъчно решение в духа на класическата комедия "на плаща и шпагата" (режисьор Бина Харалампиева), и най-вече със съвършено различната си оперна естетика, която изисква друг тип музикалност, гласоводене и концентрация в отделните оперни форми. И именно Моцарт (не толкова палката на Георги Нотев) даде онова решаващо предимство на младите певци, което на трима от тях донесе и заслуженото лауреатско звание. При Радостина Николаева техническата виртуозност в партията на дона Анна решително отстъпи пред гласовата пищност (на места с по-широко вибрато) - като че ли не тя водеше гласа си, а той нея. И при цялата й импулсивност не й достигна дълбочина на актьорското чувство, с която психологически да разграничи поведението на героинята си в различните сюжетни ситуации и да смекчи натрапчивостта на стремежа й за мъст. Николай Моцов повече мисловно, отколкото актьорски, постигна верния тон в образа на горещо влюбения, но нерешителен дон Отавио, който макар и преизпълнен с рицарски намерения остава пасивен съзерцател на драмата на любимата си, разчитайки на благородното утешение, вместо на шпагата си. Във всеки случай сценичната статичност реално му помогна да издържи на Моцартовата кантилена без външно напрежение и с това изцяло да удовлетвори слуха на публиката. Най-професионален в характерното оцветяване на богатата вокална партия (с моцартовското sotto voce и mezza voce, въпреки че все още малко тежи) и същевременно актьорски освободен на сцената, единствен Роберт Помаков съумя да изгради цялостен и убедителен образ на вечната сянка на Дон Жуан, Лепорело. Едновременно оплакващ се и безгрижен, всеотдаен и лукав, изплъзващ се и тщеславен, ожесточаващ се и добродушен, Лепорело е напълно по артистичната мярка на младия канадски бас, който само би печелил в кариерата си, ако продължава да пее Моцарт. Не бих казала същото и за Шери Джаксън, независимо че нейната Церлина се открои с естественото си очарование и наивна доверчивост на "дете на природата", което лесно се поддава на изкушение. И не защото Церлина не е за нейния глас (това, че не е конкурсна партия е съвсем отделен въпрос), а защото въпреки характеристиката на гласа си, самата тя не носи моцартова музикална чувствителност.
И след всичко, на което станахме свидетели по време на конкурса, все пак има нещо смущаващо в реалната картина на приключилото най-престижно за страната ни международно певческо състезание с доминиращо българско участие. В това му издание действително нямаше открития - оперни гласове с богата и култивирана природа, и преди всичко с волум и красив тембър, с каквито от години се гордеем по световните оперни сцени. Но не може да не ни смущава фактът, че младите ни певци упорито загърбват доказаната максима, че колкото по-малък е гласът, толкова по-голяма трябва да е певческата му култура. Още по-осезаемо беше отсъствието на актьорски индивидуалности и ярки сценични постижения в традиционния за характера на конкурса (а и за националния ни оперен театър) романско-славянски репертоар от ХIХ в. Същевременно и без извънредна дарба, достигналите до финала кандидати с малки изключения показаха, че разчитат повече на природата си такава, каквато е - с по-ограничен формат и по-дистанцирана (или режисьорски недоизведена?) артистичност, отколкото на стремежа към изискано музикантско изпълнение.
Но независимо от крайните резултати и оправдано сдържано мнение за успеха на настоящето ХIII издание на международния конкурс за млади оперни певци "Борис Христов", стратегическата му мисия и в перспектива си остава същата: да лансира надеждни певчески кариери и с лауреатските си звания да им гарантира "по-високо място в йерархията на съвременния оперен свят".

Румяна Каракостова



ХIII международен конкурс за млади оперни певци "Борис Христов" се проведе от 11 до 22 юни в Софийската национална опера под патронажа на заместник министър-председателя на републиката Пламен Панайотов. От явилите се на I тур общо 58 кандидати от 15 страни, авторитетно международно жури под председателството на световната прима Гена Димитрова допусна до III тур 10. След представянето им в цяла роля от оперен спектакъл, безкомпромисното жури обяви, че не присъжда Голямата и Първа награда на конкурса. Но действителен прецедент в досегашната му 43-годишна история са присъдените четири Втори и две Трети награди. Подобно решение потвърждава ли твърдението за недостиг от млади качествени гласове? Сред финалистите останаха двама българи, полякиня и американка, а новите лауреати на конкурса са петима българи и един канадец (с баща българин). Това достатъчно основание ли е да мислим, че още в началото на ХХI век уникалният ни в света оперен конкурс е с тенденция да се превърне в домашен?
Сравненията с отминалите издания на конкурса (най-малко с последното), доколкото очертават чувствителни изменения и насоки в организацията, традиционната му атмосфера и най-вече в постигнатите резултати, явно са неизбежни. Съпоставките между ХII и ХIII конкурс и като цялостно ниво на кандидатите, и като чиста статистика, определено поставят въпросителни: докато на миналия конкурс от общо 87 певци от 21 страни, 54-ма са чужденци и 33-ма българи, конфигурацията в сегашния е обратна - 32-ма българи и 26 чужденци, при това - с чувствителен превес в числото на сопраните (27!) за сметка на останалите гласове. Както и на предишния конкурс, когато най-младият от наградените беше руският бас Едуард Цанга (само на 22), така и сега най-млад от лауреатите е канадският бас Роберт Помаков (23) - дали пък басите не се формират по-рано?! На предела на допустимата възрастова граница (33 г.) е само една от българките, останалите лауреати и финалисти са между 28 и 31, т.е. - всички отличени са на възраст, на която са вече изградени певци.