Всичко около нас е R A C I S M
Приех да представя книгата на Фредриксън "Кратка история на расизма" и започвам с благодарности към Американския културен център, защото отдавна не съм се радвала толкова много на печатно издание. Съжалявам само, че то не се появи преди два месеца, когато много ми липсваше каквото и да е помагало по тази сложна и спорна терминология - расизъм, ксенофобия, мултикултурализъм - за моите 12 студенти роми в курса по журналистика.
Разговаряхме всяка седмица по смисъла и философията на тези понятия, поръчвах им есета, но не бях в състояние да им препоръчам добра и достъпна книга на български език. Заедно с тях интерпретирахме свободно, в опитите си да разграничаваме всички тези сложни думи една от друга и да ги различаваме, да ги забелязваме в действителността около нас. Затова вместо накрая, още сега в началото, благодаря на Американския културен център, че ще подарят 12 книжки на моите 12 студенти, които вече са на стаж в централните медии в София.
Краткият исторически очерк за расизма, който представяме тази вечер, е АБВ-то на всички понятия, свързани с междучовешките отношения, с етиката, с морала и правилата на нашето поведение. Ние в България, а и в другите посткомунистически страни, трябва да започнем именно от началото, за да осмисляме или преосмисляме термините, защото около нас има твърде много расизъм и предубеждения към другите. Няма да пресиля, ако кажа, че в някакъв смисъл и в някаква степен ние всички сме расисти.
Разликата е, че в някои общества се води постоянен дебат за проявите на нетърпимост, на расизъм, изработват се практики и механизми срещу расизма. Сред младите хора се култивира отговорността да се самонаблюдават, за да се придържат към правилата на политическата коректност и общочовешкия морал. А в нашите посткомунистически общества този дебат не се провежда, нито пък съществува самоконтрол или лична политическа коректност - нито в средите на социалните науки, а още по-малко като разговор в обществото. Съвсем отсъства сред политическата ни класа поради нейната духовна нищета и умствена недостатъчност.
Може би поради факта, че имахме различен културно-исторически опит, поради факта, че поколенията на социалистическите общества живеехме в един затворен и изолиран свят и едновременно бяхме индоктринирани по въпросите за класовата солидарност с братските африкански и азиатски народи, нашите хуманитарни науки все още не са в състояние да дефинират нещо по-различно от понятието дискриминация. Разбира се, на най-високо академично ниво, нещата бавно и мъчително се случват. Нашите колеги философи и културолози от списание "Критика и хуманизъм" направиха през миналата година един прекрасен брой, посветен на мултикултурализма, и представиха най-известните учени от Северна Америка и Европа, както и първата наша българска дискусия по темата. Това, обаче, задоволи нуждите на няколко души академични специалисти и аз съм сред тях, а мнозинството от хората, обществото се интересуват преди всичко: дали ще ни залеят ромите и колко ужасно много деца раждат, дали ще изчезнем като нация, а не от теориите на Уил Кимлика, или споровете между Нанси Фрейзър и Аксел Хонет за социалните, културните и психологическите измерения на расизма и ксенофобията.
Преди ден трябваше да участвам в телевизионно предаване, посветено на демографските проблеми на България. За да се подготвя, влязох в Интернет, за да прочета даденото седмица по-рано интервю на проф. Атанасов, който оглави новосъздадената комисия по демографските проблеми и най-вече да се запозная с коментарите за него в Интернет форума на в. "Сега". Интернетфорумците на "Сега" минават за над средното ниво, за едни от най-интелигентните, но дори не можете да си представите какъв расизъм на талази излъчваше всеки ред от техния коментар. Поради своя спокоен и компетентен тон, чрез който ги убеждаваше, че е пресилено да се говори за демографски колапс, че ромите винаги са си живеели заедно с нас и няма да ни претопят, професорът беше тотално отхвърлен, оплют, а форумците се тюхкаха по следния начин: "Голямо успокоение, че умирали по-рано от нас. Какво като е умрял на 50 години, когато вече е направил една дузина деца." Друг пък изброяваше в два или три реда, очевидно, за да изпробва диапазона си, обидни, гнусни епитети като квалификации на ромите. Самата аз, участвайки в предаването, се опитах плахо да кажа, че да разговаряме за това кой колко деца ражда е "малко" расистко, но така или иначе поради настойчивите въпроси на водещия, с изрядна расистка фразеология се заех да снижавам обществената тревожност: какъв е коефициентът на раждаемост при ромите в релация с тяхното образование, но колко утешително висока и много висока е смъртността сред техните деца. Много обидно, нали? Гневя се на себе си.
Имам една теория за най-големия страх на Балканите, който е предизвиквал напрежения и войни през десетилетията - това е демографският страх. Ние непрекъснато се броим, и едно от най-политизираните неща при нас на Балканите, това са преброяванията на населението. Болезнени теми: кой колко деца ражда, как ние самите изчезваме като нация, как мозъците ни изтичат на Запад, как малцинствата се плодят и ни заливат. Как балканските съседи така мълниеносно нарастват, чрез денонощно оплождане, че вече е нетърпимо страховито. Вижте как само се следим в спалните си, надзъртаме в леглата на съседите от страх, че ще се загубим като нация. Прочетете в Интернетфорумите, за да разберете, че това е вълнуваща тема номер едно.
Още по-страшно е това броене на децата в други балкански страни. В Македония един респондент ми каза: "Виж го този албанец, съученик ми е. Аз се ожених наскоро и още нямам деца, а на него му родиха третото внуче. От едно поколение сме, а след него вече има нови две поколения". Подобни теми са болни и в Косово, и в Сърбия. Не е ли това чист расизъм? А може би не е, и това са основателни страхове?
Нашето общество винаги се самоласкае, че е толерантно, че има уникален етнически модел, че расизмът му е чужд, но истината е, че нашето общество не различава расизма, не го идентифицира, не го забелязва, за да го посочи и детерминира и да се съпротивява на неговите проявления.
Когато 5 посткомунистически страни направихме през 2002 г. сравнително проучване на състоянието на ромите, по поръчка на ПРООН и ТОР, в първата теоретична глава беше представен понятийният апарат и там имаше голямо изобилие от термини: дезинтеграция, асимилация, сегрегация, социално изключване, маргинализация и т.н., но този набор от понятия изключваше расизма, като неприемлив, необичаен или натоварен с друго смислово съдържание за обществата като цяло в тези страни, и за представителите на самите малцинствени или маргинализирани общности.
През 2003 г. заедно с колеги социолози всеки месец се опитвахме да хванем скалата на тревожност на самите потенциални обекти на расистко отношение. И през цялата година, всеки месец страхът им от проява на расистка агресия към тях самите не надхвърляше 1%. Като способни на подобни расистки актове те сочеха единствено Скинхедс, футболните запалянковци и подобни периферни и нетипични групи. Повтарям - ние всички просто не различаваме, не виждаме расизма, за да го дефинираме и за да изграждаме имунна система срещу него. И тук ще цитирам колегата Фредриксън, който казва: "Дискриминационното отношение от страна на институции и отделни лица към възприеманите като различни в расово отношение хора може дълго да просъществува и дори да процъфтява под прикритието на илюзията за липса на расизъм." (с.13).
Фредриксън разгръща своята концепция за расизма като съставена от два компонента: различие и власт. "Тя произлиза от светоглед - казва авторът, - според който "те" са различни от "нас" и тези различия са постоянни и непреодолими" (с.16). И, разбира се, когато притежаваш властовия ресурс, ти можеш бързо и ефективно да се отнесеш жестоко и несправедливо към другия. Това е любимият ми пасаж от книгата!
Аз винаги давам за пример на моите студенти какво е сторил на Балканите Бисмарк през 1878 г. по време на Берлинската мирна конференция чрез своя расизъм и с несправедливото си поведение - като човек, който в тогавашния момент е държал изключителни властови възможности. Той отказва правото на албанците на национално самоопределение и ги изхвърля от дневния ред на мирния договор с приблизителните думи: "Какви са тези албанци, такава нация няма и техни проблеми няма да бъдат обсъждани." Това се случва в края на XIX век, а в началото на XXI век на нас ни се връща тъпкано, защото именно сред албанците в Косово зрее, развива се и придобива съвсем ясни очертания един расизъм в чист, кристален вид и едно демонстративно национално високомерие, една самодостатъчност. Без, разбира се, да твърдя, би било глупаво, че Бисмарк е единствената причина.
Когато ви казах в началото, че всичко е расизъм около нас, помислихте, че се правя на интересна, че преувеличавам. Нищо подобно - нима не беше расизъм братската солидарност с африканските и азиатските народи в борбата им срещу империализма, ами износът на революция в комунистическия период, нима не е проява на расизъм и национално високомерие да изнасяме демокрация в ислямския свят днес? Предубеждението по-някакъв странен начин се прокрадва дори световния доклад на UNDP за 2004 г., който е точно по нашата тема "Идентичност, културно разнообразие и глобализация". Може би едва когато го рецензирах, си дадох най-ясно сметка за глобалността, за всеобхватността на културните предразсъдъци и на расизма, които всички носим в себе си. Събран е един авторски и редакционен колектив от най-добрите от цял свят, за да представят темата, но и в този доклад, независимо от неговата цел, от стремежа на всички автори и съавтори да бъдат перфектните примери за толерантност, се чувстват предразсъдъците, които всички имаме към другите, към чуждите, към бедните, към странните.
Не искам и няма да направя хепи енд на моето експозе. Загубила съм всичките си илюзии. Всичко, което е описано в книгата на Фредриксън и за което говорим тази вечер, няма да има щастлив край. Отново сме там, където бяхме през Средновековието, след различни епохи на мутации на нашата омраза и предразсъдъци. Фредриксън, разбира се, го казва много по-меко, но не по-малко тъжно и при него звучи приблизително така: Колко се радвахме, когато през 60-те се сложи край на сегрегацията и на държавния расизъм в САЩ, още повече, когато беше преодолян апартейдът в ЮАР и ние си казахме: дойде краят на расизма! Но всъщност нищо подобно не се случи, той не изчезна, а придоби нови форми, които са не по-малко плашещи.

Антонина Желязкова


Антонина Желязкова е историк-балканист, ръководител на Международния център за малцинствата и културните взаимодействия.
На 24 юни т.г. в Американския център в София Посолството на САЩ и Военно издателство представиха книгата "Расизъм: кратка история" от Джордж М. Фредриксън.
Тук публикуваме словото на Антонина Желязкова, произнесено на премиерата.



Джордж М. Фредриксън. Расизъм: кратка история.
Военно издателство.
София, 2004.
Книгата се издава с любезното съдействие на Посолството на САЩ в София.