Анимационна фиеста в Алпите
Днес в Анеси продължават да се създават нови легенди на рисуваното изкуство и като че ли фестивалът е по-голям от всякога и сам по себе си е станал институция. Представените за селекция 1450 (!) филма дори само с бройката си показват, че борбата да попаднеш в програмата е свирепа, защото в конкурса намериха място само 243 творби. Конкуренцията неизбежно вдига артистичното ниво на фестивала и същевременно го прави представителен за състоянието на анимационното кино в цял свят. Освен традиционното състезание на пълнометражните и късометражните филми, видяхме много любопитен студентски конкурс, надпреварата на телевизионни и поръчкови филми и сравнително новия раздел за творби, предназначени за интернет. Неизбежната модернизация не остава встрани и от Анеси. Освен това допълнителната информационна програма, както и огромният брой специални прожекции и ретроспективи, са направо предизвикателство пред физическите възможности за възприемане.
В Анеси тази година видяхме огромно разнообразие на идеи, подходи и авторски стилове, които поддържат реномето на фестивала като артистичен център. Същевременно програмата, особено в раздела за пълнометражни филми, отразяваше определено и пазарните ситуации в анимационния свят. Въпреки че големите американски блокбастери не присъстваха, публиката трябваше да изтърпи няколко европейски сурогатни продукции, които определено бяха по-лоши от холивудските модели, на които подражаваха. "Тото Сапоре и вълшебната история" на италианеца Маурицио Форестиери минава през дразнещо шумен песенно-танцувален спектакъл в стил неаполитански "псевдо-дисни", за да изобрети пицата, използвайки за пещ кратера на Везувий. Испанският "Ел Сид, легендата" на Хосе Позо пък задминава американците с напомпаните си персонажи, които сякаш току-що са излезли от салон за бодибилдинг. Канадската история "P3K Пинокио 3000" на Даниел Робишо пък е опит да се представи незабравимата история на Карло Колоди в научно-фантастичен 3D вариант от 3000 година. Третирането на Пинокио като усъвършенстван робот с човешки чувства обаче е доста съмнителна сценарна находка, която не е компенсирана от хумор или забавни сюжетни обрати.
Може би най-доброто в пълнометражната програма все пак остана "Висока прическа" на независимия американски режисьор Бил Плимптън. Носталгична фантазия за рок-енд-рол епохата от 50-те в смешно-ужасяваща готическа интерпретация, включваща надигнали се от гроба скелети на невинно убита двойка тинейджъри. Шантавият хумор на Плимтън, подплатен с пиперливи сексуални шегички, и сардоничното му отношение към всякакви норми го отличават от традиционните холивудски модели и може би затова неговите филми се харесват в Европа и по фестивалните екрани. "Кристалът" за пълнометражен филм обаче получи корейският "Осеам" на режисьора Баек-йоп Сънг. Това е поетична история за две сирачета, които постигат будистка хармония със света, преминавайки през характерните за корейската култура мотиви на слепотата и смъртта. Пастелната красота на филма е реализирана с типичната прецизност на корейските художници, но на места прекалената сантименталност и в сюжетните обрати, и във визията създава усещането за компромис.
Най-значимото събитие в Анеси все пак е състезателната програма за късометражни филми. Именно тук традиционно се появяват най-големите артистични открития. Нови подходи, техники, изящни стилови откровения - това е силата на този световен фестивал. Можем да се похвалим, че два пъти през годините и българската анимация е била удостоявана с най-високата награда - веднъж през 1987 "Смачкан свят" на Бойко Кънев и Слав Бакалов получава "Гран при" и втори път това се случи миналата година, когато "Неделя вечер" на Калина Вутова завоюва приза за най-добър студентски филм.
Във всеки случай конкурсът в Анеси подкрепя нестандартните, авторски и авангардни филми, които откриват нови територии в стилистично и тематично отношение. Може би за това тазгодишният "Кристал" за късометражен филм предизвика известна изненада, тъй като беше присъден на дисниевската продукция "Лоренцо" на режисьора Майк Гейбриъл, познат ни от "Спасители в Автралия" и "Покахонтас". Това като че ли е и знак, който поощрява обръщането на анимацията към зрителя, без това да снижава артистичните й качества. Случва се авангардното кино да е клаустрофобично и затворено към публиката, нерядко да е и претенциозно, елитарно. И е възможно да е дошло времето, когато артистичен форум като Анеси трябва да обърне внимание и на доброто комуникативно кино. От своя страна "Лоренцо" е цветови, музикален и ритмичен брилянт в най-добрата традиция на Дисни. Историята за дебелия котарак, чиято опашка се бунтува и започва да живее собствен живот, само се докосва до темата за раздвоението на личността, но за сметка на това компенсира със страстно танго с носталгична нотка върху експресивен черен фон. Макар че филмът е вдъхновен от скечовете на ветерана Джо Грант, създадени преди повече от 20 години, Майк Гейбриъл им придава съвършено ново звучене, като рисува върху хартия и съзнателно имитира ефекта на сухата четка, съхранен във филма, независимо от последвалата компютърна обработка.
Тазгодишната награда на ФИПРЕССИ (в чието жури имах честта да участвам) беше присъдена на австралийския "Здравей" на Джонатан Никс по аналогични причини - комуникативно и ясно послание, което не търси претенция или излишно усложняване. Любовната история между касетофон (момчето) и CD плейър (момичето) е представена чрез трудностите в тяхното общуване и невъзможността да изразят чувствата си без технически посредник. Едва откриването на вечните стойности - чрез мъдрото присъствие на стар патефон и неговите носталгични мелодии - води историята към щастливия й финал, който обаче е поставен под иронично съмнение чрез минорните нотки на филма. Рисунката върху хартия придава усещане за крехкост на отношенията, а фактът, че дебютантът Никс, освен режисьор и сценарист, е и художник и дори композитор, прави филма изцяло авторски.
Конкурсът в Анеси показа и голяма група арт-филми, разчитащи на визията и живописните решения. Рисунката върху хартия, живописта върху стъкло или плака, "ръчните" авторски стилове и тази година впечатлиха публиката с техния елегантен "сфумато" ефект на замъгляване. Фигури и декор се оказваха вплетени в постоянна пулсация, а линии и цветови петна оживяваха в свой собствен стремителен танц.
"Дневникът на Тортов Родъл" на Кунио Като (Япония) се фокусира върху сюрреалистично пътуване на странник, яхнал необикновено прасе с гигантски крака в стил Салвадор Дали, като води зрителя в подсъзнателен микс от кошмар и мечта. "Паникьосай се с нас" на Дейвид Русо (САЩ) е поетичен експеримент с рисунка върху хартия, живопис върху стъкло, анимирани предмети и пиксилация, който изследва митологичната връзка между бог Пан и паниката. В лаконичната и иронична графика на "Стръв" номинираният за "Оскар" Кристъфър Хинтън (САЩ) предлага сатирична история за баща и син, които под предлог, че отиват на риба, се захласват от неизброимите изкушения на заведенията за бързо хранене в отсечено, сардонично стакато.
Два авторски филма с изключително качество на живописта се надскачаха в демонстрирането на персоналните си открития - "Малката Русия" на италианеца Джанлуиджи Токафондо и "Човекът без сянка" на Джордж Швицгебел (Швейцария-Канада). Първият се фокусира върху странен "ъндърграунд" свят и интерпретира темата си едновременно от социологическа и от екзистенциална гледна точка. Живописта на филма е флуидна, сенките и тъмните нюанси създават усещането за нестабилност на мирозданието, фигурите се замъгляват и изчезват, така че зрителят не е твърде изненадан, когато наред с убийци, проститутки и ченгета, се появява бащата-заек или от тъмнината изпълзява жена-охлюв. От своя страна, във филма си "Човекът без сянка" Джордж Швицгебел интерпретира дилемата на д-р Фаустус по много необичаен начин. Героят заменя за богатство вече не душата, а сянката си и в този съдбовен избор дори седемлевговите ботуши (познати от европейската митология и приказка) не са в състояние да му помогнат да намери пътя си. Швицгебел интерпретира по-стари варианти на легендата, а прекрасната му тотална живопис поддържа емоционалната напрегнатост на аудиторията.
Сред впечатляващите творби могат да бъдат поставени също така и "Седемнадесет" на Хиско Хулсинг (Холандия) - сурово социологично изследване за зомбираното съществуване на млад работник, изпълнено в експресивен стил; "Deja vu" на Ерик Ледюн (Белгия), посветен на обезличаването и самоидентификацията или "Лети заради мен" на Карлос Наваро (Испания), изследващ психологията на потиснатата жена.
Сред авторските филми се нареждат и абстрактният "Пътят" на Кинг Хуанг (Австралия), изрезковите "Муу(н)" на Лий Ходжкинс (Великобритания) или "Циркулиращи моряци" на Изабел Фавез (Франция-Канада). Обемните и куклени творби също предложиха интересни решения с "Калипсо или нещо подобно" на Брюно Колет (Франция) - закачка с филмовите модели и Робърт Мичъм; "През дебели очила" на Пьотр Сапежин (Норвегия-Канада) - специален диплом на журито и др.
Тази година много интересно явление се оказа триизмерната компютърна анимация. Обикновено нейната изразност се развива в посока към мимезиса, симулирането на реален свят, създаването на илюзия за достоверност. В тази посока беше например "Момчето с рождения ден" на Сежонг Парк (Австралия), който получи и наградата за дебют "Жан-Люк Ксиберас". Подобен подход има дори в символистичния "Животът" на Жун-ки Ким (Южна Корея), в който баща и син се катерят по тотемния стълб на мирозданието. По-интересна е обаче другата тенденция, която не се стреми да наподобява житейските форми, а търси собствена експресивност. "Регулатор" на Филип Граматикопулос (Франция) търси ефекта на старинната гравюра, комбинирана с усещането за обемност в сюрреалистична драма за осиновяване. "Йо-йо в звездите" на Марк Крейст (Великобритания) има подобна амбиция да създаде уникален визуален свят, но за съжаление стига едва до претенциозно-клиширана антиутопия. "Gone nutty" на Карлос Салдана (САЩ) е блестящо и пластично развитие на началния епизод от "Ледена епоха", а много изненадващият "Plasticat" на хърватина Симон Богойевич-Нарат е посветен дори не на раздвоението на личността, а направо на размножаването й по много забавен и буквален начин.
Събитието на триизмерната компютърна анимация обаче беше "Райън" на Крис Ландрет (Канада) - специална награда на журито. Той е посветен на Райън Ларкин - един от най-известните аниматори на канадската школа. Във филма са включени и живописни откъси от негови филми, чиито чувствителни и крехки образи контрастират с тъжната история на художника, който живее на социални помощи и дори проси по улиците на Монреал. Творбата е новаторска смесица от анимация и документален филм. Ларкин (а също така и други персонажи) са интервюирани пред камерата, но ние чуваме гласовете някак отдалечени и променени. Живото изображение е деформирано, лицето на Ларкин е почти дезинтегрирано чрез 3D технологията, като по този начин буквално показва раните, които животът е нанесъл на художника. Разкъсан образ с липсващи парчета, но още жив и не убит. Крис Ландрет като че ли открива един нов жанр в изкуството - анимационно-документалния филм или поне придава на тази оригинална комбинация особена изразителност. Подобен опит видяхме и в "Скакалец" на Боб Сабистон (САЩ), но с по-малък успех.
Невъзможно е да се обхванат всички значими явления от фестивала в Анеси, поради огромния обем програми. Иска ми се обаче да спомена факта, че студентският конкурс не отстъпваше по качество на официалното късометражно състезание. Младото поколение влиза в професията съвсем не плахо и със страхопочитание към майсторите, а с трясък и заслужено самочувствие. Наградата отиде при Аня Струк (Германия) за "Шепотът на кожената шишарка" като в една сюрреалистична форма режисьорката успява да предаде атмосферата на скрито насилие, което мимикрира като невинна на пръв поглед екранизация на братя Грим. Препарирана сърна, момиче без крака или танцьор с лисича глава - това са само част от мотивите, които прокарват пътека към подсъзнанието. В този раздел беше и единственото българско участие - "Черти и наковални" на студента от НАТФИЗ Ясен Джабиров. Лаконичната притча за социалните нрави и бягството от ангажимент и отговорност е реализирана в стегнато темпо с усет към ритъма и чувство за комичен обрат. Филмът беше приет много топло от публиката и след фурора на българския студентски филм миналата година, беше една достойна защита на запазената марка на Българската школа. Теодор Ушев беше другото българско име в програмата с два филма за интернет - "BOF" и "Вертикал". Той обаче се представи от страна на Канада.
Фестивалът в Анеси е изключително събитие в света на анимационното кино. За съжаление, нашите позиции там са малко позабравени. Националният филмов център полага усилия в една от следващите години да направим ретроспектива на българската анимация, за да се опитаме да върнем, поне отчасти престижа й пред света. Затова обаче е необходимо да имаме нови филми и достатъчно производство. Таланти имаме, остават филмите.

Надежда Маринчевска


Доц. д-р Надежда Маринчевска е завършила кинознание във ВГИК, Москва. Работи в Института за изкуствознание към БАН, секция "Кино и телевизия". Преподавател по "Теория и история на анимацията" и "Анимационна сценаристика" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Води курс по "Аудио-визуален език" в НБУ. Автор е на книгата "Българско анимационно кино 1915 - 1995".
Анеси 2004


Още през юни на далечната 1960 малкото градче Анеси, свито в подножието на Френските Алпи, става световен център на анимационното кино. Тогава такива легенди като Александър Алексеев, Макс Флайшър, Иржи Трънка, Джон Хъбли или Грант Мънро създават славата и репутацията на фестивала, като го превръщат в най-реномирания форум на артистичната анимация.